Р Е Ш Е Н И Е № 195 гр.София , 23 юли 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП ИСКРА ЧОБАНОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 534/20154г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия Г. Б. Г. срещу решение № 24 от 12.02.2015г. по внохд № 339/2014г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1-3 от НПК. С присъда № 117 от 01.12.2014г., постановена по нохд № 392/2014г. на Великотърновски окръжен съд, подсъдимият Г. Б. Г. е признат за виновен в това, че на 01.10.2013г. в [населено място], /община/, в дом, находящ се на [улица], действайки при условията на опасен рецидив, по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, умишлено умъртвил С. М. Д., поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, т. 12, пр. 1, вр. чл. 115, във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и „б“ и чл. 58а от НК е осъден на тридесет години лишаване от свобода, като е определен първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Извършено е зачитане на основание чл. 59 от НК. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалба от подсъдимия и с Решение № 24 от 12.02.2015г. по внохд № 339/2014г. по описа на Великотърновски апелативен съд, е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение подсъдимият развива доводи за това, че е бил склонен да признае фактите по обвинението в замяна на по-лека присъда, макар обвинителният акт да е бил „изфабрикуван”. Посочва фактически положения за това, че починалият му е нанасял удари с брадва, от които той се е защитил инстинктивно. Излага подробно доводи, за това, че обвинителният акт не съдържа верни обстоятелства, както и за това, че му е било отказано събиране на доказателства, за да обори неверните твърдения на обвинението. Навежда съображения, че дознателят е подбирал „лъжесвидетели”, че заключението на съдебно.медицинската експертиза е „скалъпено”. Твърди, че е извършил деянието при самоотбрана. Счита, че наложеното му наказание е завишено. Прави искане за намаляване на размера на наложеното му наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция служебно назначеният в това производство защитник на подсъдимия Г. – адв. К. К., поддържа подадената лично от подсъдимия касационна жалба. Посочва, че при определяне на наказанието решаващите съдилища не са взели предвид обстоятелствата, че подсъдимият е сигнализирал органите на реда, оказал е съдействие и е признал престъплението. Счита също, че е останало неотчетено здравословното състояние на подсъдимия – наличието на биполярно афектно разстройство. Поставя въпрос и за неизясняване на това, дали подсъдимият, предвид наличното психично заболяване и употребения алкохол, е бил внемяем при извършване на деянието. Поддържа искането в жалбата за намаляване на размера на наложеното на Г. наказание. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Намира, че предметът на касационната жалба е идентичен с този на въззивната и апелативният съд е отговорил на доводите. Посочва, че не са налице смекчаващи вината обстоятелства, а само отегчаващи такива, като счита, че определеното наказание е в унисон с целите по чл. 36 от НК. Подс. Г. Г. моли да бъде намалено наложеното му наказание, като посочва и че следва да се отчете възрастта му. В представени писмени бележки отново развива доводите, наведени в касационната жалба. Прави и искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за събиране на доказателства. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, подадено от защитник на подсъдимия Г. е ОСНОВАТЕЛНА с оглед касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. От изложените доводи в касационната жалба от подсъдимия и в представените от него писмени бележки се извежда оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. То не може да бъде възприето като основателно. Направеното оплакване за допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения се обосновава с твърдение за опорочена воля на подс. Г. за признаване на фактите, изложени от обвинението, за неверност на обстоятелствата, посочени в обвинителния акт, за лишаването му от възможност да бъдат събрани и проверени доказателства. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на съкратено съдебно следствие, в която подсъдимият Г. е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. Обвинителният акт, с който е бил сезиран окръжният съд, отговаря на изискванията за съдържание, като описаната фактология касае всички обстоятелства от значение за съставомерността на деянието, в което е обвинен подсъдимия. Инициативата за решаване на делото по реда на тази диференцирана процедура е произлязла от подсъдимия и неговия защитник. От отразеното в протокола от съдебно заседание на Великотърновски ОС от 01.12.2014г. е видно, че съдът е изпълнил задължението си да разясни на подсъдимия същността и последиците на провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, включващи ползването на самопризнанието при постановяване на присъдата и прякото ползване на доказателствата, събрани на досъдебното производство, без същинско събиране и проверка на доказателства. Протоколът от съдебно заседание отразява всички процесуални действия и изявления, извършени от съда, страните и другите участници в съдебното заседание. Доколкото цитираният протокол е съставен при условията и по реда, предвиден в закона, съобразно чл. 131 НПК съставлява писмено доказателствено средство и има доказателствена сила по отношение на извършването на съответните процесуални действия и за реда, по който са извършени. Отразените в съдебния протокол изявления на подсъдимия Г. сочат на валидно направено изявление за признаване на фактите по обвинителния акт в тяхната цялост, при изричната и пълноценна информираност за характера и последиците на процедурата. Липсват каквито и да фактически данни по делото в подкрепа на твърдението на подсъдимия, че е бил „склоняван” да признае фактите, не са установяват обстоятелства на непозволено въздействие върху свободната проява на волята му да се възприеме процесуалната позиция на признаване на фактите и да се съгласи да бъде ползвано признанието му при постановяване на присъдата. Оплакването в жалбата на подс. Г. за това, че е бил лишен от възможност да прави доказателствени искания и да бъдат събрани и проверени доказателства в хода на съдебното следствие, не може да бъде възприето. Този подсъдим, участвал в процеса със защитник, при пълноценно разясняване на последиците от провеждане на съдебното следствие по чл. 371, т. 2 НПК, е изразил изрично съгласие с пряката последица от тази процедура – да не се събират доказателства за фактите, въз основа на които се претендира наказателна отговорност. Освен това, последица от предприетата по волята на подсъдимото лице диференцирана процедура, е недопустимостта да бъдат събирани доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Същността на особената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, изградена на базата на компромис между обвинението и защитата, се изразява в това, че прокурорът е улеснен да докаже обвинителната си теза, но е обвързан да приеме по-голям снизходителност при определяне на наказанието, а подсъдимият получава облекчено наказателно правно третиране, като се съгласява с процесуалните ограничения - невъзможността на участва лично в събирането и проверката на доказателства (ТР № 1/2009г. на ОСНК на ВКС) . Така че, в настоящия случай, съзнателно заетата от подс. Г. позиция да признае фактите по обвинението непосредствено е свързана с невъзможността да иска събиране на доказателства за обстоятелствата, обосноваващи обвинението. Поради това, несъбирането на доказателства, с които подсъдимият цели оспорване на фактите по обвинението, не може да се разглежда като нарушение на правото му на защита и не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. По-нататък, касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 372, ал. 4 НПК, като е допуснал провеждане на диференцираната процедура след извършване на оценката, че направеното от осъдените самопризнание се подкрепя от валидно събраните на досъдебното производство доказателства, като е обективирал в мотивите на присъдата тази дължима преценка. В тази връзка, е лишено от основание възражението на подсъдимия за това, че обвинителният акт се основавал на „лъжесвидетели” и на невярно заключение на съдебномедицинската експертиза за причинените увреждания и причината за смъртта на починалия. На досъдебното производство гласните и писмени доказателствени средства и веществените доказателства са събрани при спазване на предвидения за това процесуален ред, така че са били годни да бъдат ценени в процедурата на съкратеното съдебно следствие. Доказателствената съвкупност съдържа достатъчно еднопосочни доказателствени факти и позволява положителен извод за потвърденост по несъмнен начин фактическите обстоятелства, претендирани от обвинението. Освен това, решаващите съдилища са изпълнили задължението си да обективират дължимата преценка за подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия. Изложеното мотивира извод за това, че при разглеждане на делото не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, които сочи на неоснователност на искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. От касационната жалба на подс. Г. се извеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, като се излага теза, че деянието е извършено при условията на неизбежна отбрана. Преди всичко следва да се отбележи, че правилността на прилагането на материалния закон може да бъде проверена от настоящата инстанция в рамките на установената и възприета фактическа обстановка от последната инстанция по фактите. Както първоинстанционният, така и въззивният съд, са приели фактите такива, каквито са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са признати от подсъдимия в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Доколкото не се констатират процесуални нарушения, свързани с провеждането на съкратено съдебно следствие с признание на фактите от подсъдимия, то оспорването от страна на последния на възприетите фактически обстоятелства не може да бъде възприето. След като е обявен съдебният акт по чл. 372, ал. 4 НПК, е недопустимо изявлението на подсъдимия за признание на фактите да бъде оттегляно, както и е недопустимо да бъдат оспорвани признатите факти. Поради това, изложените от подс. Г. съображения за това, че той е бил нападнат от пострадалия Д. с брадва, и поради нанесените му от последния удари е бил принуден да се защити, нанасяйки удари с нож на пострадалия, не следва да бъдат предмет на разглеждане, защото съставляват на практика оспорване на посочените от обвинението и признати от подсъдимия факти. Тези факти изобщо не включват такива, за каквито и да е действия от страна на Д. спрямо подсъдимия, нито че нанасянето от подс. Г. на силни удари с нож в тялото на пострадалия, е ответно поведение на нападание от последния. Напротив, признатите от подсъдимия факти са за това, че след поискване от Д. подсъдимият да му върне пари, които му дължал, Г. е нанесъл множество силни удари с нож на пострадалия когато двамата са били изправени един срещу друг, че пострадалият се съпротивлявал, че известно време след като той бил паднал на земята, подсъдимият, за да го умъртви със сигурност, допълнително прерязал шията му и го пробол в гръдния кош. При тези фактически обстоятелства, поведението на подсъдимия правилно е подведено под по-тежко квалифицирания състав на убийство и е отхвърлена претенцията за това, деянието да е осъществено при неизбежна отбрана. В тази насока, инстанционните съдилища са изложили и нарочен анализ на доказателствата, събрани на досъдебното производство, за да аргументират подкрепеност на обвинителните факти от доказателствата и да отговорят на възраженията на подсъдимия. Обективираното от подсъдимия Г. поведение правилно е преценено от решаващите съдилища като съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, т. 12 вр. с чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1 от НК. Фактите, свързани с начина на извършване на деянието, нанесените от подсъдимия силни удари с нож на Д. – 27 удара в областта на гърдите и корема, 16 удара в областта на главата и 15 удара по крайниците, причинените множество увреждания, са обективната основа, въз основа на която е мотивирано наличието на по-тежко квалифициращите деянието обстоятелства по т. 6, предл. 2 и 3 на чл. 116 от НК. Данните за предходните осъждания на подсъдимия правилно са били преценени като такива, обосноваващи квалификацията на деянието като извършено при опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. Доводите на защитника на подсъдимия пред касационния съд за това, че вменяемостта на подсъдимия е поставена под съмнение, са лишени от основание. Решаващите съдилища са основали изводите си за това, че подс. Г. е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си на заключението на повторната комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. Експертният извод на тази експертиза сочи, че въпреки констатираното биполярно афективно разстройство на подсъдимия, към момента на деянието същият е бил в трайна и пълноценна ремисия, като не са налице нарушения на интелекта или на психическите му качества. Предвид на изложеното касационната инстанция намира, че в рамките на установените факти е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен, поради което не са налице основания за удовлетворяване на искането на подсъдимия за квалифициране на деянието му като извършено при неизбежна отбрана. От изложените в касационната жалба доводи, са изводими оплаквания за неправилно приложение на материалния закон при определяне на наказанието на подс. Г. и за явната му несправедливост. Решаващите съдилища законосъобразно са приели, че наказанието на подсъдимия подлежи на определяне по правилата на чл. 58а от НК, като последица от приложената диференцирана процедура, съобразно чл. 373, ал. 2 от НПК. Счели са, че наказанието на подсъдимия следва да се реализира по реда на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НК, като са намерили, че подходящото по вид наказание за така извършеното престъпление е доживотен затвор без замяна, но не са го наложили, предвид законовата забрана и са заменили следващото по-леко наказание доживотен затвор с наказание лишаване от свобода. Настоящата инстанция счита, че неправилно като подходящо по вид наказание спрямо подс. Г. за извършеното престъпление е определено наказанието доживотен затвор без замяна. Съгласно разпоредбата на чл. 57 от НК, съдът едновременно прави преценка на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства, реализира единен мисловен и оценъчен процес по определяне на наказанието, както по неговия вид, така и по неговия размер. Тази преценка не може да обоснове извод за това, че престъплението, извършено от подс. Г., е изключително тежко и целите по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание, както изисква разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от НК. За да определят това най-тежко по вид наказание, съдилищата са отчели обстоятелството, че са налице няколко по-тежко квалифициращи деянието признака, както и съдебното минало на подсъдимия. Следва да се посочи, че предходните осъждания на Г. са отчетени при квалифициране на деянието като извършено при опасен рецидив, така че като факт на осъждането не могат да се ценят в процеса на индивидуализация на наказанието. А наличието на три квалифициращи признака само по себе си не може да обоснове извод за това, че конкретното престъпление е изключително тежко, защото само по тези признаци то не се отличава драстично по тежест от други престъпления от същия вид. Предвид на тези съображения, касационният съд намира, че инстанционните съдилища неправилно са приложили материалния закон, избирайки като най-подходящо наказание за извършеното от Г. престъпление доживотен затвор без замяна. Подходящото по вид наказание съответно на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, е наказанието доживотен затвор. Следвайки правилата по чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК, това наказание не може да бъде наложено, а се заменя с наказание лишаване от свобода, като минимумът му е специалният минимум, предвиден за извършеното престъпление, в случая – петнадесет години, а максимумът е предвиден в чл. 58а, ал. 2 от НК – тридесет години. В тези рамки следва да бъде извършена по-нататък индивидуализацията на наказанието спрямо подсъдимия, което на практика са сторили и решаващите съдилища, макар и неправилно да са определили вида на наказанието. Имайки предвид посочените параметри на наказанието лишаване от свобода като замяна на наказанието доживотен затвор, касационната инстанция счита, че определеният размер на наказанието на Г. – тридесет години лишаване от свобода е прекомерно завишен, защото са останали неотчетени смекчаващите вината обстоятелства. От една страна, правилно е направена преценка за висока степен на обществена опасност на деянието (която обаче не е изключително тежка). От друга страна са останали без внимание смекчаващите вината обстоятелства, каквито са здравословното състояние на подсъдимия – обстоятелството, че страда от биполярно афективно разстройство; възрастта му, при която размер на наказанието от тридесет години лишаване от свобода би се идентифицирал с изолиране на подсъдимия на практика до живот; а също и това, че с поведението си след извършване на деянието подсъдимият е допринесъл за разкриване на престъплението, макар и не в степен, че да се цени като изключително смекчаващо обстоятелство. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства в единния правно-логичен процес, налага извод, че справедливото наказание по отношение на Г. за извършеното от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2 и 3, т. 12 вр. с чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1 от НК, е лишаване от свобода за срок от двадесет години. То е адекватно на целите на генералната превенция, както и на тези, свързани с поправяне и превъзпитание на подсъдимия. Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че са налице основания за изменение на атакуваното въззивно решение, като бъде намален размера на наложеното на подс. Г. наказание от тридесет на двадесет години лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 24 от 12.02.2015г., постановено по внохд № 339/2014г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като намалява размера на наложеното на подс. Г. Б. Г. наказание от тридесет години лишаване от свобода на двадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.