Ключови фрази


5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№170
София, 16.03. 2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова
Десислава Добрева

при секретаря..................................................……. и с участието на прокурора ……................................................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1970 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба (с вх. № 11159 от 5.VІ.2019 г.) на Гаранционния фонд, подадена чрез двамата негови изпълнителни директори против решение № 1170 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 16.V.2019 г., постановено по гр. дело № 5002/2018 г., с което – на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а” КЗ /отм./ - настоящия касатор /ГФ/ е бил осъден да заплати на ищцата З. И. И. от [населено място] сума в размер на 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени приживе от нейната баба – Злата К. К. /починала на 16.Х.2010 г./, в резултат от смъртта на нейния син К. Хр. Г. при ПТП, настъпило на 13.ІХ.2007 г. и причинено от водач на колесен трактор, който го е управлявал по улица в [населено място], [община], без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
Оплакванията на Фонда настоящ касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това и с довод, че „няма място за каквато и да е аналогия между гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя, предвидена в чл. 49 ЗЗД и тази на Гаранционния фонд по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а” КЗ /отм./”, в случая се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на З. И. от гр. Ст. Загора да се отхвърли, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника настоящ касатор бъдат присъдени всички направени по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, фондът неин подател обосновава чрез своя гл. юрисконсулт /Н. П./ приложно поле на касационния контрол единствено с твърдението си за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение, инвокирайки довод, че: „съдът е приложил закона /чл. 125 ГПК и чл. 227 ГПК/ в неговия противоположен смисъл”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация З. И. И. от [населено място] писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване, а също и за присъждането на разноски в размер на сумата от 1 700 лв. (хиляда и седемстотин лева) на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Гаранционния фонд ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
За да отмени първоинстанционното решение, с което осъдителния иск на З. Ив. И. срещу ГФ е бил отхвърлен и да уважи тази претенция с правно основание по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а” КЗ /отм./, присъждайки обезщетение в размер на 40 000 лв. за неимуществени вреди, понесени приживе от нейната баба, въззивният съд е приел, че спорът по делото се свеждал до това: „има ли ищцата материалноправна легитимация да получи от Гаранционния фонд обезщетението, присъдено на наследодателката й в съдебното производство срещу прекия причинител, като се има предвид и факта, че наследодателката е предявила същото право в административната фаза на производството по чл. 288 КЗ /отм./ спрямо ответника Гаранционен фонд”. Така съставът на САС е достигнал до решаващия си правен извод, че ищцата имала „свое право на вземане спрямо ответника, което притежава по наследяване от наследодателката си Злата К.”: понеже последната го е придобила като вземане за свои неимуществени вреди, произтичащи от деликт и предвид липсата на сключена от делинквента задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. След като правото е било упражнено съдебно срещу прекия причинител на вредата, а наред с това е „било упражнено и в административната фаза на производството срещу ГФ”, то вземането за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. било „преминало в патримониума на ищцата”. Както е прието в мотивите към обжалвания въззивен акт, разрешението следвало по аналогия от това, което е предмет на решение № 1528/20.VІ.1972 г. на състав на І-во г.о. на ВС на НРБ по гр. дело № 567/1972 г.
Безспорно е в доктрината и трайната съдебна практика в областта на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт, че наследниците на пострадалия от непозволено увреждане не могат да предявяват иск за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от техния наследодател, тъй като този иск е личен и затова единствено обектът на въздействието при непозволеното увреждане може лично да прецени дали са му били причинени или не неимуществени вреди. Единствено в хипотеза, в която пострадалият наследодател е предявил приживе такъв иск, след неговата смърт наследниците на тази изявена вече претенция могат да го заместят и да встъпят в образуваното дело. От друга страна обаче, също не е спорно в теорията и юриспруденцията обстоятелството, че Фондът настоящ касатор нито е търговец, нито е застраховател, нито е гражданскиотговорно лице, докато предявяването срещу него на претенция от увреденото от ПТП лице (с участие на МПС без сключена задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите), е само процесуална предпоставка за допустимост на иска срещу него – не и фаза на исковия процес по чл. 288, ал. 11 КЗ /отм./.
На тази плоскост приетото от въззивния съд при недостатъчно отграничаване на понятията „право на вземане” и „право на иск”, вкл. и в изразеното особено мнение за неоснователност на претенцията срещу касатора /ГФ/ на един от членовете на състава на САС, постановил атакуваното решение, разкрива вероятност последното да е процесуално недопустим съдебен акт. Ето защо и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК той ще следва да бъде допуснат до касационен контрол.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1170 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 16.V.2019 г., постановено по гр. дело № 5002/2018 г.
У К А З В А на касатора Гаранционен фонд - чрез двdмата неговия гл. юрисконсулт Н. П., че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС по делото документ (банково бордеро) за внесена по сметката на този съд държавна такса в размер на 800 лв. (осемстотин лева), тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д.т., чийто размер е бил определен в съответствие с правилото на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВДКС за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1


2



























Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1970 по описа за 2019 г.