6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 130
гр. София, 17 юли 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни 2017г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЛАДА ПАУНОВА
при секретаря ............И. П........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 630/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимата М. Л. Н. срещу въззивна присъда № 4, постановена на 19.04.2017г. от Пернишкия окръжен съд по ВНОХД № 83/2017г.
В производство по Глава двадесет и седма от НПК, при проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл.371 т.1 НПК, с присъда № 52 от 31.01.2017г. по НОХД № 01641/2016г. Пернишкият районен съд е признал подс. Н. за невиновна в това, че на 17.05.2016г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с А. С. З. и А. Х. К. – непълнолетни към извършване на деянието, отнела чужди движими вещи /пари – банкнота от двадесет лева/ от владението на Д. В. Д. с намерение противозаконно да я присвои, като употребила за това заплашване, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдана изцяло по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК.
С въззивна присъда № 4/19.04.2017г., постановена по ВНОХД № 83/2017г., Пернишкият окръжен съд е отменил първоинстанционната присъда, признал подсъдимата за виновна да е извършила горепосоченото престъпление, поради което и на основание чл.303 ал.2 НПК вр. чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. чл.55 ал.1 т.1 НК я осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.66 ал.1 НК отложил изпълнението на наложеното наказание за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.
В касационната жалба и допълнението към нея се съдържа твърдение за наличие на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата. Релевираният касационен довод по чл.348 ал.1 т.2 от НПК – съществени нарушения на процесуалните правила, е във връзка с нарушение на принципите на чл.13 и чл.14 НПК. Сочи се, че: въззивният съд е извършил едностранчив анализ на доказателствата; кредитирани са показания на свидетели, които са възпроизвели казаното от пострадалата; показанията на св. К. не са били потвърдени от останалите доказателства; обвинението почива само на реплика, възпроизведена от пострадалата; обясненията на подсъдимата не са обсъдени в контекста на поведението на останалите участници в инцидента – осъдените З. и К. и пострадалата Д.; не е изследвано съдържанието на отправената реплика.
Неправилното приложение на материалния закон се обосновава по съображения, че: ако репликата е била заплаха, то тя не е улеснила отнемането на вещта, както и че ако е било доказано съдържанието й би могла евентуално да обоснове обвинение по чл.198 ал.3 НК; репликата на подсъдимата „успокой се и внимавай“ е имала за цел да успокои пострадалата и не би могла да улесни кражбата на чантата, тъй като същата вече е била открадната. На последно място, сочи се липса на общност на умисъла между тримата съучастници.
Пред ВКС служебният защитник на подсъдимата поддържа жалбата и допълнителните съображения към нея. В пледоарията си набляга на това, че има разминаване между районния и въззивния съд относно установената фактическата обстановка. Последният я е изопачил, както и се е позовал на показания на св. Д., които тя не е давала. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата. Последната, редовно призована, не присъства на съдебното заседание пред касационната инстанция.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за оставяне на жалбата без уважение, тъй като счита, че правилно въззивната инстанция е преценила съставомерността на извършеното от подсъдимата деяние. Същата е упражнявала контрол върху пострадалата и е осъществила заплаха чрез внушаване на страх. Използваните от нея вербални изрази по време на извършване на деянието и присъствието й в момент, когато другите съучастници извършват инкриминираните действия, за които са съответно осъдени е достатъчно, за да се приеме, че подсъдимата е имала участие в упражняването на този елемент от престъплението.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, както и не намира за основателни твърденията за неправилно приложение на материалния закон. Поради това, не са налице основанията за отмяна на въззивната присъда и упражняване на правомощията на касационната инстанция за оправдаване на подс. Н..
С оглед изясняване на всички спорни обстоятелства по делото и в изпълнение на задължението си по чл.13 от НПК въззивният съд е извършил обстоен анализ на доказателствената съвкупност и е изложил подробни съображения защо кредитира определени гласни доказателствени източници и как установените от тях факти се отнасят към предмета на доказване по делото. В мотивите на присъдата си съставът на ОС - Перник е дал изчерпателен и обоснован отговор, в т.ч. и на писменото възражение на служебния защитник срещу въззивния протест, и на доводите, изложени в пледоарията му пред въззивната инстанция. Аргументирал е в пълна степен своите съображения за достигнатите фактически и правни изводи по делото, които се различават от тези на първоинстанционния съд. Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, макар и като цяло да съвпада с установеното от първата инстанция, е обосновала коренно различни правни изводи на контролираната инстанция относно обективната и субективна съставомерност на извършеното от подс. Н., а именно че същата е осъществила състава на престъплението по чл.198 ал.1 НК в съучастие под формата на съизвършителство по смисъла на чл.20 ал.2 НК с А. К. и А. З..
Разгледалият делото като първа инстанция РС – Перник уважил искането на подсъдимата и защитата й делото да се разгледа по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл.371 т.1, като единствено бъдат разпитани свидетелите К. и Д.. Участието на подсъдимата в инкриминираното деяние, и по-конкретно - в реализирането на принудата спрямо пострадалата Д. Д. под формата на упражненото заплашване, е безспорно установено от показанията на Д., дадени пред органа по разследването /л. 34 – 35/, приобщени с използване на процесуалната техника на чл.281 ал.5 вр. ал.1 т.5 НПК /л. 110 гръб от НОХД № 01641/2016г./ предвид отсъствието й от територията на страната. Нормата на чл.281 ал.5 от НПК изрично предвижда предпоставка за прочитане на показания на свидетел от досъдебното производство, дадени пред орган по разследването, само „със съгласието” на страните по делото. В случая, видно от протокола за проведеното открито съдебно заседание от 31.01.2017г. пред РС - Перник прочитането на показанията на св. Д. е станало със съгласието на всички страни. В разпоредително заседание на 15.03.2017г. въззивният съд, по реда на чл.327 от НПК, е преценил, че за изясняване на обективната истина и правилното решаване на делото се налага допускане на преразпит на св. Д. /л. 13 гръб и л. 14 от ВНОХД № 83/2017г./. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са положили усилия за издирване и призоваване на посочената свидетелка, но същата обективно не е могла да бъде призована, поради липса на данни за адрес в чужбина. Невъзможността да бъде призована пострадалата Д. не е пречка за направата на изводи в подкрепа на обвинението срещу подсъдимата, тъй като по делото са били налице достатъчно на брой несъмнени и достоверни доказателствени източници, водещи до единствения възможен извод за съучастието на подс. Н. в осъществяването на грабежа. Въззивният съд не е имал основание да отхвърли и изцяло е кредитирал показанията на св. Д.. Същите са и единственият източник на преки доказателства и са анализирани прецизно от контролираната инстанция, която е направила констатацията, че те се отличават с категорична последователност, логическа свързаност, изчерпателност на изложената фактология и подкрепеност от останалия доказателствен материал. Показанията на свидетелите Д. и С., както и на полицейските служители, изпратени по сигнала за грабеж, и на св. М. (майка на пострадалата), съдържащи факти относно разказаното им от пострадалата относно извършеното спрямо нея деяние непосредствено след него, макар и тези факти да са производни доказателства, не създават никакви съмнения относно участието на подс. Н. в инкриминирания грабеж. Кредитирани за достоверност са и показанията на осъдената А. К. (постигнала споразумение заедно с А. З. за решаване на делото по обвиненията, за които са предадени на съд), разпитана като свидетел в производството пред първата инстанция по искане на подсъдимата и защитата й. В мотивите към въззивния съдебен акт съдът обосновано е приел, че разказаното от нея във връзка с действията на подс. Н. напълно кореспондира на показанията на пострадалата. Не се открива процесуален порок в оценъчната дейност на въззивния съд и на обясненията на подс. Н. в частта, в която отрича да е виждала чанта и как осъдената З. е отнела банкнотата от двадесет лева. Обосновано въззивният съд, като втора инстанция по фактите, е игнорирал обясненията на подсъдимата в тази им част, възприемайки ги като защитна теза.
С доказателствената задача в настоящия процес – установяване на участието на подсъдимата в престъплението „грабеж“ по чл.198 ал.1 НК при условията на съучастие, контролираната инстанция се е справила съобразно
правилата на чл.107 от НПК и спазвайки принципите на чл.13 и чл.14 от НПК. С оглед на това и ВКС не констатира изопачаване на определени доказателства – придаване на съдържание, което те нямат, или игнориране на други, с оглед направата на извод относно участието на подсъдимата в инкриминираното деяние в условията на съизвършителство. На последно място, във връзка с посоченото в жалбата, че „въззивният съд очевидно е формирал вътрешното си убеждение преди проведения кратък съдебен процес, тъй като се произнесе с решението си /без мотиви/ веднага, след приключването му, следва да се отбележи, че втората инстанция, отменяйки първоинстанционната присъда, е постановила съдебен акт – „нова присъда“, а не „решение“, като е упражнила правомощието си по чл.336 ал.1 т.2 НПК, а именно – да осъди оправдан подсъдим (подс. Н. и настоящ касационен жалбоподател). Когато въззивната инстанция постановява нова присъда се прилагат общите правила за постановяване на присъдата съобразно Част IV, раздел VI от НПК. Видно от разпоредбата на чл.300 НПК съдът се оттегля на тайно съвещание, за да постанови присъдата след като изслуша последната дума на подсъдимия. Във всички случаи диспозитивът на присъдата се обявява публично /чл.132 ал.2 изр.2 от ЗСВ/. По аргумент на разпоредбата на чл.308 ал.1 НПК мотивите на присъдата могат да бъдат изготвени и след обявяването й.
Несъгласието на жалбоподателката и защитата й с установените обстоятелства не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като приетите за достоверни доказателствени средства са установили факти, които не биха могли повече да бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. Приетите фактически обстоятелства правилно са били подведени под нормата на чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК, тъй като от обективна страна подс. Н. е участвала в отнемането на процесната банкнота от владението на св. Д. чрез заплашване, казвайки репликата: „Успокой се и внимавай, че мога да ти завъртя ченето“ в момент, в който отнемането на инкриминираната вещ не е било приключило, което поведение от страна на подсъдимата – най-голямата и най-високата от трите съизвършителки, дало основание на св. Д. да счете отправените към нея застрашителни думи за реална закана за поставяне на опасност на нейното здраве и сериозно да я изплаши. Поради изпитания страх, че подс. Н. може да изпълни заканата си и че същата я наблюдавала с поглед през цялото време, вкл. докато осъдената З. била наведена над чантата й, св. Д. останала на мястото си и мълчала. При направената правилна правна оценка на фактите убедително въззивният съд е обосновал защо е достигнал до единствения възможен извод, а именно че със заплашителното си поведение подс. Н. е направила възможно отнемането на предмета на посегателство от владението на Д. - процесната банкнота, възлизаща на сумата от 20 лева. Отнемането на предмета на деянието чрез употреба на заплашване по смисъла на чл.198 ал.2 НК, изразяващо се в заплахата от страна на подс. Н. спрямо пострадалата Д., че ако не се успокои и не внимава, може да й „завърти ченето“, несъмнено сочи на престъпния състав на престъпление по чл.198 ал.1 НК. В съдържанието на мотивите към въззивната присъда ясно и със съответната подкрепяща аргументация е изразена позицията на решаващия съд и относно субективната съставомерност на деянието /л.33 гръб до средата на л.34 от ВНОХД № 83/2017г./, извършено от подсъдимата, действайки при пряк умисъл и общност на умисъла с осъдените З. и К.. Във връзка с деятелността на подсъдимата като съизвършител следва да се отбележи, че съгласно константната съдебна практика, при съизвършителството не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие само от единия подсъдим върху обекта на престъплението, а е последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. По отношение на възражението на защитата относно липсата на общност на умисъла между тримата съучастници – подсъдимата и осъдените З. и К., въззивният съд, с необходимата пълнота и задълбоченост, е изложил в мотивите на своята присъда, че общият умисъл „може да съществува и без предварителна или изрична уговорка между съучастниците, както и да бъде резултат на инцидентно мълчаливо координиране на проявите“ /стр. 11 от мотивите/, както е в процесното дело. Този умисъл за съучастие е бил налице както при отнемането на вещта, така и при последващите действия на тримата съизвършители след осъщественото деяние, изразили се в бягството им от местопрестъплението, в т.ч. и на подс. Н., веднага след отнемането на банкнотата, доволството им от извършеното, отдалечаването им на бърз ход, а впоследствие тичайки, присъствието им в хипермаркет „К.“ в опит да се скрият. Не е налице хипотезата на чл.198 ал.3 НК, в която е очертана т.нар. „грабежоподобна кражба“, тъй като за да е налице съставомерност на престъпната деятелност по този текст от НК е необходимо деецът вече да е извършил отнемането на чужда движима вещ и употребява сила или заплашване, за да запази владението върху вече открадната вещ. Както беше посочено, по делото е категорично установено, че подс. Н. е стояла непосредствено до пострадалата и я е наблюдавала с поглед след изречената заплашителна реплика, докато осъдената З. е била все още наведена над чантата й, търсейки в нея пари или вещи, които да отнеме.
Поради тези съображения касационната инстанция не намери да е допуснато нарушение на материалния закон при квалификация на извършеното от подс. Н. деяние като престъпление по чл.198 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК. Липсват съображения за явна несправедливост на наложеното при условията на чл.55 ал.1 т.1 НК наказание лишаване от свобода, с прилагане на института на условното осъждане, но и ВКС не констатира необходимост от намеса от намаляване размера на наложеното наказание с оглед приетото по отношение на правилния материален закон, касаещ правната квалификация.
Предвид изложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 4 от 19.04.2017г. на Пернишки окръжен съд, постановена по ВНОХД № 83/2017г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.