Р Е Ш Е Н И Е № 125 София, 30.01.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на осми ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 537/2017 г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Б., срещу въззивно решение от 10.10.2016г., постановено по гр.д. № 129/2016г. на Окръжен съд – Монтана. С определение № 368/03.08.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса за допустимостта на отрицателния установителен иск, обусловена от наличие на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка, когато ищецът не заявява самостоятелно право върху вещта, както и при липса на конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху имота. В касационната жалба се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила – основания по чл.281,т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че постановеното решение по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ формира сила на пресъдено нещо спрямо касатора, който не е страна в производството. Ответникът по касационната жалба М. С. С. , чрез пълномощника му адвокат К. М., с писмен отговор изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното: С обжалавното решение е отменено решение от 09.02.2016 г.по гр.д. № 70245/2015 г. на РС-Монтана. Вместо това е постановено друго, като е отхвърлен искът на К. И. Б. против М. С. С. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на лозе с площ 0,885 кв.м., находящо се в местността П. дол в землището на кв. М. К., [населено място]. Въззивният съд е приел, че така поддържаните от ищеца от фактическа страна обстоятелства чрез отричане правото на собственост на ответник върху процесното лозе, цялото с площ 0.885 дка, обосновават правния му интерес от отричане със сила на присъдено нещо правото на собственост на ответника върху този имот. Ищецът цели защита на фактическо състояние, а именно достъпът до собствения му имот по черен път, преминаващ през лозето. С реституирането на имота в полза на ответника е нарушено правото на ищеца да преминава през имота на ответника по черен път, за да достига до своя имот. Искът обаче е неоснователен. Неправилно първоинстанционният съд е изследвал наличието на предпоставките за реституиране на имота в полза на ответника по реда на ЗСПЗЗ. Процедурата по възстановяване е приключила с решение № 26АК/14.04.2010 г. на ОСЗ –гр.М., постановено въз основа на уважен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Решението на ОЗС за възстановяване на имота в стари реални граници има конститутивно действие и е годен титул за собственост. Обстоятелството, че при заснемането на имота е констатирана разлика с призната за възстановяване площ е иревантно за обема на правото на собственост. В случая приложение намира чл. 18ж, ал. 4 от ППЗСПЗЗ. След като разлика не е повече от 1 дка., възстановяването се извършва по измерената на място площ. Ответникът е доказал правото на собственост върху процесния имот, поради което предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен. Правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, е решен в противоречие с ТР№8/2013г. по тълкувателно дело №8/2012г. на ВКС, ОСГТК, ВКС. Твърдяните от ищеца обстоятелства не обосновават правен интерес от отричане със сила на присъдено нещо правото на собственост на ответника върху реституирания му по реда на ЗСПЗЗ имот – лозе. Видно от заявения петитум, ищeцът иска да бъде признато за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот, който е в съседство с неговия. Ищецът не заявява самостоятелно право върху процесното лозе, не твърди, че е налице конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху имота. Той твърди, че реституцията върху имота по реда на ЗСПЗЗ в полза на ответника е незаконосъобразна /последният никога не е внасял имота в ТКЗС, не го е притежавал в границите, в които е реституиран/ и води до невъзможност да ползва черния път до собствения си имот. Посочил е в исковата молба, че упражнява владение върху пътя и предвид реституцията е налице опасност владението му да бъде смутено. Наред с отричане правото на реституция на ответника, счита, че правото на собственост е на трето на делото лице, с което ответникът имал спор. Ищецът отрича отрече правото на собственост на ответника върху целия имот с твърдение, че владее черния път, който преминава през него. Според цитираното ТР правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. С отрицателен установителен иск може да се защитава фактическо състояние – напр., когато владението върху имота е смутено /не отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. В настоящия случай не е налице нито една от хипотезите по цитираното ТР. Не се твърди владение върху целия имот, а ползване на ивица от същия за преминаване с цел да се придобие сервитутно право. Възможността да се придобие сервитутно право на преминаване върху чужд поземлен имот по давност не може да обуслови правен интерес от отричане правото на собственост върху служещия/чуждия имот, основано на реституция по ЗСПЗЗ, с доводи, че ответникът няма реституционни права. Не се защитава правото на собственост на ищеца върху неговия имот, намиращ се в съседство, нито пък се защитава фактическо състояние, което може да му даде възможност да придобие сервитутно право, отричайки правата на собственика на служещия имот. Освен това следва да се има предвид и установеното по делото от техническата експертиза обстоятелство, че ищецът има осигурен достъп до своя имот чрез съществуващ път с идентификатор 48489.26.579. Ето защо и при така посочените от ищеца факти и обстоятелства и установените по делото, незаконосъобразен е изводът на въззивния съд за наличие на правен интерес от водене на предявения отрицателен установителен иск. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото.При констатация, че той е недопустим, следва да прекрати производството по делото. С оглед изложеното, обжалваното решение и решението на първоинстанционния съд, следва да бъдат обезсилени поради недопустимост на предявения иск и производството по делото да бъде прекратено. Предвид изхода на спора на ответника по иска следва да се присъдят направените по делото разноски за всички инстанции, вкл. настоящата в размер на 1725 лева, съгласно приложените доказателства и списъци по чл.80 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 10.10.2016г., постановено по гр.д. № 129/2016г. на Окръжен съд – Монтана и решение на Районен съд -Монтана от 09.02.2016г. по гр. д № 70245/ 2015 г. ПРЕКРАТЯВА производството по делото поради недопустимост. ОСЪЖДА К. И. Б.,гр.М., да заплати на М. С. С.,гр.М., разноски по делото в размер на общо 1725 лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: