4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №191 ГР. София, 15.03.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.02.21 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3409/20 г., за да се произнесе, намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №809/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е уважен в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва от 14.01.16 г. предявеният от М. Н. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.210, ал.1,т.3, пр.І и т.5, вр. с чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.4 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. В частта до пълния предявен размер от 60 000 лв. искът е отхвърлен с влязлата в сила част от въззивното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г., ТР №3/05 г., т.3 и 11 и ТР №1/4.01.01 г., т.19 - по въпросите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, за обезщетяване на вредите, които са пряка и непосредства последица от увреждането, както и за необходимостта от излагане на мотиви за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. В противоречие с цитираната практика на ВКС – решения по чл.290 ГПК, е решен въпросът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, към който препреща чл.4 ЗОДОВ. В допълнението към изложението се поставя и правният въпрос за приложението на разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД, с оглед правилното определяне на размера на дължимата законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. Според касатора въззивният съд, при направеното своевременно от ответника възражение за погасяване по давност на лихвата за част от исковия период, не е зачел погасяването на част от вземането за лихва с изтичане на приложимата тригодишна давност, поради което въззивното решение противоречи на ТР №3/18.05.12 г. ОСГТК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска въззивният съд е приел, че наказателното преследване срещу ищеца по обвинение в посоченото по-горе престъпление е приключило с вл. в сила на 14.01.16 г. присъда. Заявени за обезвреда са обичайните негативни преживявания , които обвиненото в престъпление лице изпитва – безпокойство, тревога, засегнати чувства на лично достойнство и чест, смущения в социалното общуване, както и специфични такива – стрес от невъзможността да си намери работа в резултат на обвинението, финансови притеснения, негативни емоционални преживявания, свързани с разрива на отношенията между ищеца и майката на детето му и невъзможността да общува пълноценно с него. Причинно – следствената връзка между незаконното обвинение и обичайните вреди не подлежи на формално доказване, защото настъпването им за обвиненото в престъпление лице като вид и интензитет е нормално и предвидимо по правилата на логиката. Причинно- следствената връзка между незаконното обвинение и специфичните вреди подлежи на установяване от ищеца. В случая въззивният съд е приел, че не се установява ищецът да е загубил работата си и да не е могъл да си намери нова, както и да се е разделил с майката на детето си поради повдигнатото му обвинение. Не се установява пряка причинна връзка и между здравословните му проблеми и повдигнатото обвинение. При определяне на размера на обезщетението за посочените в исковата молба негативни преживявания на ищеца е отчетено обвинението в тежко умишлено престъпление, извършено в качеството на длъжностно лице. Прието е, че неоснователното обвинение за престъпление във връзка със службата на лицето оказва по –тежко въздействие върху психиката му и има по-силно негативно отражение върху неимуществената му сфера. Наказателното преследване е продължило близо 8 години, но за забавеното правосъдие ищецът е обезщетен по административния ред на гл. ІІІа ЗСВ. Затова според въззивния съд в исковото производство не следва да се отчита продължителността на наказателното производство – в противен случай пострадалият би се обогатил неоснователно. Взети са предвид още леката мярка за неотклонение –„парична гаранция”, минималното участие на ищеца в процесуално-следствените действия и ограничаването на доказано претърпените неимуществени вреди до обичайните такива. Приетото от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението не противоречи на цитираната задължителна практика на ВКС, както и на практиката по чл.290 ГПК. Установени са и преценени конкретните обстоятелства на случая, разкриващи изражението и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Обезщетени са вредите, настъпили в пряка причинна връзка с незаконното обвинение, като са изложени логични мотиви относно наличието й. Следвано е и общественото разбиране на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, с отчитане на покупателната способност на парите през процесния период, обществено – икономическите условия в страната и данните за личността на ищеца. Той е неосъждан, с висше образование, в активна възраст и е изпълнявал отговорна длъжност в общинската администрация, поради което повдигнатото му обвинение несъмнено оказва болезнено тревожно въздействие върху личността му и ограничава социалната му изява. Поради изложеното не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска за обезщетяване на неимуществени вреди с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ГПК. Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне в частта, с която е присъдена законната лихва върху обезщетението, считано от 14.01.16 г./ датата на влизане в сила на оправдателната присъда/, при подадена на 1.03.19 г. искова молба. Обжалването следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с ТР №3/18.05.12 г. по т.д. №3/11 г. ОСГТК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №809/20 г. от 4.06.20 г. в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 14.01.16 г. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №809/20 г. от 4.06.20 г. в останалата му обжалвана част. Касаторът не дължи държавна такса. Делото да се докладва за насрочване в о.с.з. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: