8 Р Е Ш Е Н И Е № 347 гр. София,23 октомври 015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Румен Петров Спас Иванчев при участието на секретар Марияна Петрова и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 956 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия П. А. П. и на неговия защитник адвокат М. Т. от АК – [населено място], срещу решение № 143 от 24 април 2015 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти състав, по внохд № 243 / 2015 година, с което е потвърдена присъда № 98 от 10 април 2014 година на Софийския градски съд, НО, 16-ти състав, постановена по нохд № 4310 / 2013 година по описа на този съд. С касационните жалби са ангажирани всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В съответствие с това се претендира отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение или намаляване на размера на наложеното му наказание лишаване от свобода до предвидения в Общата част на НК минимален размер за този вид наказание от три месеца. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим П. П. участва лично и със защитника си адвокат Т., която поддържа касационната жалба при релевираните в нея отменителни основания, с доводи, които намира, че ги подкрепят, както и отправените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното по касационен ред решение на въззивния съд е потвърдена изцяло присъдата, с която подсъдимият П. А. П. е признат за виновен в това, че на 26. 09. 2011 година, около 20. 30 часа, в [населено място], при условията на опасен редицив, е отнел чужди движими вещи – част от златен синджир, закопчалка и златен кръст, на обща стойност 72. 96 лева, от владението на В. Х. П., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, е осъден на девет години лишаване от свобода, намалено с 1/3 до размера на шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор, на основание чл. 61, т. 2 във вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС. Съдът е присъдил направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия П. и се е разпоредил с веществените доказателства по делото. ВКС намира жалбата на подсъдимия П. за частично основателна. Основното възражение в жалбата е срещу извършените на досъдебното производство действия по разследването, които, според защитата, в голямата си част са осъществени извън законоустановените срокове по чл. 234 от НПК и затова не пораждат правни последици, а събраните чрез тях доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата (ал. 7 на нормата). Възразява се също липсата на извършено разпознаване с участието на подсъдимия, както и на изземване на записи от охранителни камери, намиращи се в близост до местопрестъплението. Прави се обобщения извод за основаване на изводите на съда по фактите само на косвени доказателства. Твърди се също, че към ненадлежно установените по делото факти и обстоятелства не е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, като деянието се квалифицира като кражба или се прецени като „малозначително” по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. И не на последно място е възразена тежестта на наложеното на подсъдимия П. наказание, което е оценено като явно несправедливо. Следва да се отбележи, че заявената явна несправедливост на наказанието е обвързана по-скоро с тезата за неправилното му осъждане при липса на надлежна доказателствена основа за изводите на съда, както и за несъставомерно по тази норма на закона деяние. Следва да се отрази и констатацията, която настоящата инстанция прави, че касационната жалба на защитата, съдържаща доводите и съображенията в подкрепа на оплакванията, е напълно идентична като съдържание с въззивната жалба. Това не намира основание в данните по делото, след като решението на въззивния съд, като последна инстанция по установяване на фактите, съдържа подробни и обосновани отговори на всички направени пред този съд възражения. Очевидно обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, е причина подсъдимият да упражни и правото си на касационно обжалване. В конкретния случай е налице и друго обстоятелство, което е от особено значение и следва да бъде отчетено с оглед рамките на касационната проверка. Това е процесуалният ред, по който е проведено съдебното разглеждане на делото, а именно – този по Глава двадесет и седма от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от закона - подсъдимият П. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, т. е. подсъдимият сам и по своя воля е създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанието му. Неотменима последица от решението на подсъдимия е лишаването му от процесуална възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им, отправяйки нови доказателствени искания. Да се приеме обратното, би означавало липса на действително самопризнание на подсъдимия при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Затова и допустимата негова защита е ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година, т. 8, ОСНК на ВКС). Единствено в хипотеза на несъзнаване от страна на подсъдимия на последиците от провеждане на диференцираната процедура, необходимо условие за която е признаването от негова страна на фактите от обвинителния акт, или наличие на данни за ограничаване по някакъв начин на свободната му воля за това признаване, би могло да възпрепятства приемането му и разглеждането на делото по този ред. Конкретният случай обаче не е такъв. Съдът надлежно е проверил доколко признанието на фактите се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че то е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по този ред. Последица от това е невъзможността подсъдимият да оспорва фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, вкл. по пътя на обжалването, чрез отказ от направеното самопризнание или различна интерпретация и оспорване на доказателствените източници. Незначителни противоречия в съдържанието на последните, при наличие на други такива, обосноваващи направеното признание, позволяват да се приеме, че изискванията на чл. 372, ал. 4 от НПК са удовлетворени (в този смисъл и р. № 460 / 2011 година на ВКС, І НО, р. № 135 / 2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 258 / 2013 година на ВКС ІІІ НО, р. № 328 / 2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 292 / 2014 година на ВКС, ІІ НО и др.). При това положение, пределите на инстанционния контрол са ограничени в рамките на проверка за законосъобразното провеждане на диференцираната процедура, за действителна и съдържателна преценка на направеното признание на фактите и на неговата доказателствена обезпеченост, на постановяване на присъдата при спазени изисквания на разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Възражения за „недоказаност” на обвинението от фактическа страна няма как да бъдат обсъждани. Доколкото атакуваният въззивен съдебен акт съдържа подробни съображения по направени от защитата на подсъдимия и идентични на настоящите възражения, ВКС отразява констатацията, която прави, че тези съображения се основават изцяло на данните по делото и на закона и затова няма причини да не бъдат споделени изцяло (с. 5-с. 8 от решението). Основното възражение и пред въззивния съд касае формиране, според защитата, на изводите по фактите въз основа на негодни доказателствени източници, поради това, че са събрани извън предвидените в процесуалния закон срокове по чл. 234 от НПК. Несъмнено е по делото, че досъдебното производство е започнало като „бързо”, по реда на Глава двадесет и четвърта от НПК, с първото действие по разследването и това е разпит на пострадалата П., проведен веднага след извършване на деянието на 26. 09. 2011 година. В рамките на този и на следващия ден са събрани по-голямата част от доказателствата чрез проведени разпити, обиск и изземване, справка за съдимост и пр. (л. 2 – л. 33 от ДП). Впоследствие производството е преобразувано в такова по общия ред (постановление от 12. 10. 2011 година), откогато е започнал да тече нов срок, той е продължен с четири месеца (л. 44 от ДП), производството е спряно с постановление от 03. 09. 2012 година и възобновено на 03. 01. 2013 година, а новият двумесечен срок за разследване повторно е продължен с два месеца (л. 79 от ДП) и още веднъж с три месеца (л. 83 от ДП). Връщането на делото с мотивирано постановление също е поставило начало на нови процесуални срокове (л. 86 от ДП). При тези данни, не се констатират доказателства, събрани извън така определените срокове за разследване. Затова не са налице и предпоставките на чл. 234, ал. 7 от НПК за изключване на което и да било от доказателствата от съвкупността, послужила за формиране на фактическите изводи по делото. А дали разследващите органи са действали достатъчно усърдно и доколко конкретният казус е предпоставял такова забавяне на разследването, е въпрос, който е извън предмета на настоящата проверка. Относно възраженията за отказани доказателствени искания и нарушени по този начин процесуални права на подсъдимия, вече бяха изложени принципни съображения по-горе в решението. При разглеждане на делото по реда на тази диференцирана процедура, е необходимо и достатъчно по делото да са надлежно събрани доказателства, които, заедно с направеното самопризнание, да потвърждават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, без да е задължително те да са абсолютно еднопосочни и напълно и изцяло да съответстват на всички приети за установени факти (вж. ТР № 1 / 2009 година, т. 4 на ОСНК на ВКС). В случая, такива доказателства са изведени от показанията на пострадалата П. (л. 12 от ДП), от резултата от извършените обиск и изземване (л. 5 от ДП), от показанията на свид. В. Н. (л. 14 от ДП), на свид. И. (поемно лице, л. 16 от ДП), на свидетелите С. и Н. (л. 18 и л. 20 от ДП). Всички те са преки, според отношението си към главния факт на процеса и първични, според източника си. Оценени по действителното им съдържание, те не пораждат съмнения за достоверността си. Към надлежно установените по делото факти, признати от подсъдимия П., е приложена съответната правна норма на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. Въззивният съд подробно е обосновал наличието на упражнена от подсъдимия принуда за скъсване на синджира и отнемането му, заедно с накита, от владението на пострадалата, както и за неприложимост в конкретния случай на хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК (с. 8 – с. 9 от решението). Настоящата инстанция не съзира основания да не възприеме изложените правни съображения, поради което не се налага те да бъдат повтаряни. Може само да се акцентира върху това, че нормата на чл. 9, ал. 2 от НК, в двете й хипотези на липса на престъпен характер на деянието (не е общественоопасно или разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна), предпоставя исторически обусловена оценка, съобразена с характера на общественоопасните деяния и тяхното отрицателно значение на даден етап от развитието на обществото. Същественото в случая е, че изводите на съда за липса на обективни характеристики на деянието, които да позволяват оценката му като „малозначително” по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, са правилни и законосъобразни. В рамките на преценката за степента на обществената опасност на деянието се вземат предвид редица обстоятелства като обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретния престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), но също и субективните му характеристики извън вината (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри, което в случая е сторено от въззивния съд. Несъмнено, ниската стойност на предмета на престъплението, интензитетът на упражнената принуда, който не е висок, възстановяването на причинените вреди и пр., обуславят по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние в сравнение с останалите престъпления от този вид. Всички тези обстоятелства обаче могат да бъдат ценени на плоскостта на индивидуализацията на наказанието, както това следва да бъде обсъдено. Наложеното на подсъдимия П. наказание е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК, като са посочени и съобразени установените по делото обстоятелства относно степента на обществена опасност на деянието и дееца и останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива. За извършеното от подсъдимия престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години (и възможност за конфискация). Действително, наложеното на подсъдимия наказание от девет години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до шест години, е определено незначително под средния размер на предвиденото, който е десет години. Настоящата инстанция обаче намира, че съдилищата не са съобразили в достатъчна степен обстоятелства, които следва да бъдат ценени като смекчаващи отговорността на подсъдимия такива, а именно: изключително ниския интензитет на упражнената принуда за отнемане на вещта, стойността на предмета на престъплението, възстановяване на вредите и най-вече – тежкото здравословно състояние на подсъдимия, несъмнено установено по делото и изискващо специални и регулярни медицински грижи и предпоставящо оперативна намеса. При това положение, изолирането на подсъдимия за такъв продължителен период от време не само че не кореспондира с конкретната тежест на извършеното престъпление, но и не изпълнява изискванията за постигане целите на наказанието по чл. 36 от НК. Наказанието следва да бъде определено малко над предвидения в закона минимум, в размер на шест години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до четири години лишаване от свобода. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. ВКС не намира основания за определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК, защото не установява обстоятелства, които да могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му. Правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение, тогава когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са установени и оценени обективно. Искането за оправдаване на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено, тъй като от приетите за установени от въззивния съд факти, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 143 от 24 април 2015 година на Софийския апелативен съд, НО, 4-ти състав, по внохд № 243 / 2015 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия П. А. П. наказание за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК, на четири години лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.