РЕШЕНИЕ
№ 57
София,26.02.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря АНИ ДАВИДОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2736/2017 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№71/02.5.2017 г. подадена от адв.Т. Б. – процесуален представител на ищеца Д. Г. Д. от [населено място] против въззивно решение №33/28.3.2017 г. по гр.д.№25/2017 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд, г.к., с което е отхвърлен предявеният от Д. Г. Д. от [населено място] против [фирма], М. „Х.“, иск с правно основание чл.222, ал.2, във връзка с чл.228, ал.2 КТ, вр.чл.57 от К. на [фирма] – С..
Въззивният съд е приел, че „Няма спор, че съгласно разпоредбата на чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. А съгласно тази на чл. 298 ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. В тази връзка следва да се посочи, че с решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК с № 458 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2009 г., IV г. о., ГК, е прието, че задължителното действие на решението по чл. 297 ГПК е в рамките на пределите на силата му на присъдено нещо, които се обективират в диспозитива на решението.
В разпоредбата на чл. 236 ГПК е уредено съдържанието на съдебното решение като с ал. 2 е въведено изискването съдебното решение да бъде мотивирано. С тази разпоредба е направено ясно разграничение между двете понятия- решение и мотиви, което от своя страна означава, че решението и мотивите на съда са две различни неща. Разбира се, те са неразривно свързани помежду си, тъй като не може да съществува в правната действителност решение без мотиви и мотиви без решение. Мотивите имат за цел да посочат съображенията на съда, поради които той е достигнал до дадено заключение, съдържащо се в диспозитива на решението.
Основният въпрос по делото е за стойността на мотивите на съдебните решения с оглед задължителността им за настоящия съдебен състав и ползват ли се със сила на присъдено нещо /СПН/. Отговорът на този въпрос ще реши и настоящия казус, тъй като е очевидно и безспорно, че ищецът се позовава на влязлото в сила решение.
Мотивите на съдебния акт представляват формираната воля на съда, а диспозитива- нейното външно изразяване. Следователно под съдебно решение следва да се разбира тази част от съдебния акт, с която съдът се произнася по съществото на спора въз основа на вече формираната си воля. Сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не се ползват със сила на присъдено нещо и не са задължителни за страните. За последните е задължително решението на съда относно спора между тях. Мотивите като част от съдебния акт нямат задължителна сила, каквато притежава решението, докато диспозитива, който е и същинското решение по смисъла на чл. 236, ал. 1 от ГПК, представлява изрично изразената воля.
Силата на прeсъдено нещо и доказателствената сила на мотивите на решението се различават. Докато СПН важи само относно спорното право между страните по делото и не може да се оборва инцидентно, то доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно. Със СПН се ползва само решението, а с доказателствена сила- мотивите.
Относно доказателствената сила на мотивите на влязъл в сила съдебен акт е даден отговор в т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. 18 на ТР № 1/2001 г. със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 189, б. "г" ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно, т. е. те са елемент, но не иманентна негова част. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. З, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК). Становището, че мотивите подлежат на самостоятелно обжалване, се свързва с възможността те да бъдат източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Щом като по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет, те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Така в ТР е прието, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.
С оглед изложеното, тази инстанция приема, че в нарушение на закона съдът е приел, че мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 433/2015 г. по описа на КРС се ползват със задължителна доказателствена сила по отношение на правно значимите за настоящия спор факти. Безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползуват със задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени средства. В тази насока проф. Ж. С., при разработване на правните последици на решението в Българско гражданско процесуално право е посочил, че „В мотивите се съдържат много констатации на съда, които са стъпала към решението. Предметът на всяка една от тези констатации може да е била предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито отречени, нито признати със СПН доказателствените, правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на установяване, без да може срещу това да се предяви отвод за присъдено нещо. Изводът е: мотивите към решението не се ползват със СПН”.
И след като със сила на пресъдено нещо разполага единствено диспозитива на решението, и видно от диспозитива на решение № 68/07.7.2015 г. по гр. д. № 433/2015 г. на КРС, в него не се съдържа произнасяне досежно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца с ответника по иска, а мотивите нямат задължителната сила на решението, то те не обвързват друг съдебен състав с изложеното в тях. Затова предявяването на друг вид иск следва да бъде доказано по реда на ГПК, което в случая не е сторено и затова съдът не може да уважи предявения иск и да се мотивира с част от мотивите, изложени в друго дело. Впрочем, в настоящото производство не е проведено доказване на значимите за изхода на спора факти.
Следователно констатациите, на които се позовава ищецът, респ. ответникът по жалбата, съдържащи се в мотивите на постановеното решение по гр. д. № 433/2015 г. по описа на Кърджалийския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1- 3 от КТ между същите страни, относно заповед № 2/12.02.2015 г. на ръководителя на М. е. ц.- Х., не се ползват със сила на присъдено нещо и първоинстанционният съд не е следвало да се съобразява с тях.“
Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса за „правната същност на мотивите на влязло в сила съдебно решение, тяхната доказателствена сила и ползват ли се същите със сила на пресъдено нещо ?“
Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставения въпрос намира следното:
Съгласно т.18 от ТР №1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№1/2000 г. на ВКС ОСГК „Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението не са част от него.“ Мотивите обаче се ползват с доказателствена сила.
По касационната жалба.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че оспорването на уволнението, по предходно дело, съдът е разгледал претенцията по чл.344, ал.1, т.1 КТ заповедта за уволнение с оглед изложеното в нейната текстуална част и е приел, че работодателят е прекратил трудовото правоотношение по чл.325,, ал.1, т.9 КТ, а не по чл.328, ал.1, т.12 КТ, и което основание е заложено в КТД относно получаването на обезщетение, което се претендира по настоящия спор. Поради това се навежда оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт. Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на претенцията. Претендират се разноски.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касационния жалбоподател – адв. Б., която представя писмена защита и претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], М. „Х.“ - Х. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на поставения въпрос, писмения отговор на ответника по жалбата и на основание чл.290 ГПК, намира следното:
Независимо от дадения отговор по въпроса, настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г.о., намира, че обжалваното решение е неправилно. От данните по приложените гр.д.№433/2015 г. на Кърджалийския районен съд и гр.д.№187/2015 г. на Кърджалийския окръжен съд и решенията по тях, се установява, че съдилищата са възприели заповедта за уволнение като издадена на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ, а не по чл.328, ал.1, т.12 КТ, с оглед текстуалното изписване на основанието – „при невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертната лекарска комисия. В този случай прекратяването не се допуска, ако при работодателя има друга работа, подходяща за здравното състояние на работника или служителя и той е съгласен да я заеме“, и са я разгледали като издадена именно на това основание. В случая е налице преквалифициране на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и т.18 от цитираното тълкувателно решение е неприложима, а мотивите на посоченото решение се ползват с доказателствена сила.
Събраните по делото доказателства установяват, че касационният жалбоподател – ищец, е редовен синдикален член на синдикалната организация при Е. Е. МЕПР – К., и че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е бил в сила Колективен трудов договор на [фирма], действащ от 01.01.2014г. до 31.12.2015г.. От представения по делото КТД се установява, че чл. 57 предвижда, че при прекратяване на трудовото правотношение с работник или служител на основание чл. 325, ал.1, т.9 от КТ и ако същия има най-малко 5 години трудов стаж и през последните пет години не е получавал обезщетение на същото основание в размери и при условия както следва: 1/ в размер на брутното трудово възнаграждение за 5 месеца; 2/ при трудов стаж в структурите на енергетиката и в допълнение към правото по предходната точка, на същия се дължи обезщетение за още 2 месеца при трудов стаж над 10 години.
Поради това са налице предпоставките на чл.57 от КТД: Работникът е уволнен на основание чл. 325, ал.1, т.9 от КТ, не е получил обезщетение на същото основание и има над 10 години стаж в структурите на енергетиката. Следователно, размерът на дължимото му се обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение за 7 месеца. От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза в районния съд се установява, че размерът на обезщетението възлиза на 8170.26 лева.
Изложеното налага отмяна на обжалваното решение в частта, с която искът е отхвърлен за посочената сума и същата следва да му се присъди.
С оглед изхода от спора ответникът по касационната жалба следва да заплати на касационния жалбоподател разноски за адвокат в размер на 630 лева, по сметка на Върховния касационен съд – държавна такса в размер на 327 лева, а по сметка на Кърджалийския районен съд – разноски за вещо лице в размер на 80 лева.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение №33/28.3.2017 г. по гр.д.№25/2017 г. по описа на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Г. Д. от [населено място] против [фирма] – С., М. експлоатационен район „Х.“, [населено място], иск за заплащане на сумата 8170,26 лева, представляваща обезщетение по чл.57 КТД на [фирма] – С., за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, ал.1, т.9 КТ, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] – С., - М. Е. Р. „Х.“ – [населено място], [улица], да заплати на Д. Г. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], блок „С.“ 4, вход А, ет.2, ап.6, сумата 8170,26 лева/осем хиляди сто и седемдесет лева и двадесет и шест стотинки/, както и деловодни разноски в размер на 630/шестстотин и тридесет/ лева.
ОСЪЖДА [фирма] – С., - М. Е. Р. „Х.“ – [населено място], [улица], да заплати на ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД – [населено място], [улица], държавна такса в размер на 327/триста двадесет и седем/ лева.
ОСЪЖДА [фирма] – С., - М. Е. Р. „Х.“ – [населено място], [улица], да заплати на Кърджалийския районен съд деловодни разноски за вещо лице в размер на 80/осемдесет/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |