О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   № 65 София, 18,01,2010 г.              Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети януари през две хиляди и десета година в състав                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров                                                       ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева                                                                               Емил Марков   при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 797 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:   Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 – във вр. чл. 130 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 8278/5. Х.09 г. на „Зита Pусе К. ” ООД - Р. , подадена против въззивното определение № 379 на Русенския ОС, ТК, от 25.ІХ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 774/09 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на това д-во срещу първоинстанционното определение № 408 на Районен съд-Р. от 3.VІІІ.2009 г. по гр. д. № 3799/08 г. С последното – на основание преценка за недопустимост на предявените от този търговец в условията на обективно съединяване искове срещу ответното „Г” АД-Р. с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (предвид констатирана липса на правен интерес), образуваното по тях първоинстанционно производство е било прекратено. Единственото оплакване на търговеца-частен касатор е за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, поради което той претендира касирането му – като преграждащо по-нататъшния ход на делото в първата инстанция, вкл. и по отношение възможността по чл. 214, ал. 1 in fine ГПК до приключване на съдебното дирене пред Русенския районен съд, ищецът за може да премине от осъдителен - към установителен иск. Инвокиран е довод, че в тази насока правното очакване, свързано с „настъпилите законодателни промени в текста на чл. 415, ал. 1 ГПК” по силата на ЗИДГПК, ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г., е било по служебен почин първостепенният съд да окаже съдействие - под формата на напътствие, щом като той по свой почин следи за допустимостта на процесуалните действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „З” ООД-Р. изтъква, че с атакуваното прекратително определение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като в периода между завеждане на делото пред първостепенния съд и последващото постановяване на прекратителното му определение, което въззивният съд в случая е потвърдил, текстът на чл. 415, ал. 1 ГПК бил изменен в насока, отстраняваща съществувалата дотогава неяснота относно процесуалноправната природа на иска, който надлежно снабден със заповед за изпълнение заявител следва - по указание на съда в хипотезата на постъпило възражение с/у заповедта – да предяви в законоустановен преклузивен срок, за да установи вземането си. От друга страна този процесуалноправен въпрос бил от значение за точното прилагане на чл. 214, ал. 1 in fine ГПК, доколкото възможността за преминаване от осъдителен иск, какъвто несъмнено бил всеки от двата предявени в условията на обективно съединяване срещу ответното А. , към установителен следвало да остава открита „до приключване на съдебното дирене в първата инстанция”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната касационна жалба „Г” АД-Р. писмено е възразило чрез своя изп. директор единствено по основателността на оплакването за незаконосъобразност на обжалваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаване на същото. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивно производство пред Русенския ОС, частната касационна жалба на „З” ООД - Р. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните: Действително в интервала от образуване на първоинстанционното производство и до неговото прекратяване с определението, което въззивната инстанция е потвърдила, е последвало развитие на процесуалното право в насока на отстраняване съществувалата в текста на чл. 415, ал. 1 ГПК неяснота относно процесуалноправната природа на иска, който заявител в заповедно пр-во, надлежно снабден със заповед за изпълнение, следва - при постъпило срещу нея възражение и по указание на съда, да предяви в едномесечен срок, за да може да установи вземането си. Към датата на влизане на ГПК в сила, а именно 1.ІІІ.2008 г., този законов текст е предвиждал въпросният заявител да заведе „иск относно вземането си”, докато в редакцията си след 5 юни 2009 г. разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК е вече категорично в смисъл, че това следва да е „иск за установяване на вземането”. При наличието на висящ процес по предявени от търговеца-настоящ частен касатор осъдителни искове срещу ответното „Г” АД-Р. въпросът, който е от значение за точното прилагане на закона - на плоскостта на последвалото междувременно развитие на процесуалното право, е този за възможността по чл. 214, ал. 1 in fine ГПК „З” ООД-гр. Р. да премине от осъдите4лен към установителен иск – със същото негово правно основание по чл. 422 ГПК, съответно „до приключване на съдебното дирене в първата инстанция”. Поради това атакуваното с настоящата частна жалба въззивно определение ще следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Разгледана по същество частната касационна жалба на „З” ООД-гр. Р. е неоснователна. Прекратителното определение на първостепенния съд, което Русенският ОС е потвърдил, има характера на такова по чл. 130 ГПК: за връщане на исковата молба при констатирана недопустимост на предявените с нея искове. Изрично следва да се подчертае, че районният съд в гр. Р. не е имал задължение да указва на страните по спора, предмет на прекратеното пред него исково пр-во, в каква насока е бил изменен междувременно отделен текст от процесуалния закон. Това следва както от незабавното действие на последния, така и от принципното положение, че незнанието на правото не извинява никого. Щом като на 23 юни 2009 г. /или половин месец след последвалото изменение в първоначалната редакция на текста на чл. 415, ал. 1 ГПК/ по делото е постъпил отговор по чл. 131, ал. 1, т. 5 ГПК от ответното по осъдителните искове „Г” АД-гр. Р. , съдържащ възражението му, че тези две претенции са процесуално недопустими, а възобновяването на спряното дотогава по взаимно съгласие на страните първоинстанционно пр-во е било възобновено при условията на чл. 230, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 131 ГПК/, Русенският районен съд е бил в правомощието си да провери повторно исковата молба за допустимост на предявените с нея в условията на обективна съединяване искове, като при отрицателен резултат от проверката не предприема съдебно дирене по недопустимата претенция, а директно връща исковата молба на подателя й, съгласно чл. 130 ГПК. Като е потвърдила това прекратително определение, въззивната инстанция е постановила правилен /законосъобразен/ акт. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И :   ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 379 на Русенския окръжен съд, ТК, от 25.ІХ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 774/09 г. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното определение № 379 на Русенския окръжен съд, ТК, от 25.ІХ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 774/09 г. Определението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1     2