2 Р Е Ш Е Н И Е № 160 гр. София, 27 юни 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Райна Пенкова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2948 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ответницата Т. Н. З. срещу решение № 98/10.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 904/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 570/14.07.2016 г. по гр. дело № 2369/2015 г. на Пазарджишкия районен съд, е уважен, предявеният от [фирма] срещу [фирма] и жалбоподателката, иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, като са обявени за относително недействителни по отношение на ищеца договори за покупко-продажба от 19.12.2014 г., обективирани в нотариален акт № **, том ****, рег. № 17014/19.12.2014 г. и нотариален акт № **, том ****, рег. № 17001/19.12.2014 г., двата на нотариус А. И., с които ответното дружество е продало на жалбоподателката-ответница десет поземлени имота – ниви (подробно описани); в тежест на двамата ответници са възложени разноските по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в писмена защита. Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма], в отговора си, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага съображения за неоснователност на жалбата. Другият ответник по иска [фирма], в писмено становище (неточно наименовано „отговор“) излага съображения за основателност на жалбата и за неправилност на въззивното решение. С определение № 132/19.02.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – налице ли е нарушение на принципа за равнопоставеност на страните и на диспозитивното и служебното начало, когато при направено само с въззивна жалба на ответник оплакване за непълнота на доклада по чл. 146 от ГПК на първоинстанционния съд, въззивният съд допусне на ищеца събирането на гласни доказателства, каквито вече са събрани в предходната инстанция, и основе въззивното решение и на тези свидетелски показания. Отговорът на този процесуалноправен въпрос е положителен и както е прието в определението по чл. 288 от ГПК той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителните указания, дадени с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. За да уважат иска по чл. 135 от ЗЗД, в мотивите към постановените по делото решения, и двете съдебни инстанции са приели, че са безспорни между страните и са установени по несъмнен начин от доказателствата по делото следните обстоятелства: качеството „кредитор“ на дружеството-ищец спрямо ответното дружество-прехвърлител, увреждането на ищеца с процесните договори за продажба между двамата ответници и знанието за това увреждане у ответника-прехвърлител. Спорното между страните обстоятелство – знанието за увреждането у жалбоподателката-ответница, и двете инстанции са приели за установено по делото въз основа на съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства. В тази връзка районният съд е обсъдил в мотивите към решението си, допуснатите и изслушани от него, по искане на ищеца, показания на двама свидетели, а въззивният съд – освен тях, и допуснатите и изслушани от него, показания на още трима свидетели, двама от които – по искане също на ищеца, а третият – по искане на ответното дружество. За да се стигне до този резултат, страните и въззивният съд са извършили следните процесуални действия: Първоинстанционното решение е било обжалвано само от двамата ответници, като във въззивната жалба на ответницата-касатор се съдържа и оплакване за непълнота на доклада на първоинстанционния съд, включително – че с него не ѝ е указано кои от твърдените от нея обстоятелства подлежат на доказване, и в тази връзка е поискан разпит на двама свидетели за отношенията между двамата ответници и за възможността жалбоподателката-ответница да знае за увреждането на ищеца. Ищецът не е подал отговори на въззивните жалби на ответниците. С определението си по чл. 267 от ГПК въззивният съд е допълнил доклада на първата инстанция относно признатите от страните обстоятелства, ненуждаещите се от доказване такива и разпределението на доказателстватата тежест, като в тази връзка е указал на жалбоподателката-ответница, че в нейна тежест е да установи обстоятелствата, свързани с отношенията между двамата ответници, и факта, че тя не е знаела за увреждането на ищеца; също в тази връзка е допуснат и разпит на поисканите с въззивната жалба на жалбоподателката-ответница, двама свидетели. В откритото съдебно заседание, по възражение на всички страни по делото, въззивният съд е изменил определението си по чл. 267 от ГПК, респ. – направения с него доклад относно разпределението на доказателствената тежест, като я е разпределил отново, а именно – че в тежест на ищеца е установяването на факта на знанието за увреждането му у жалбоподателката-ответница. Предвид това, окръжният съд е допуснал разпит на още двама свидетели, поискани от страна на ищеца в същото открито съдебно заседание, оставил е без уважение искането за разпит на двама свидетели, направено с въззивната жалба на жалбоподателката-ответница, и е дал възможност на двамата ответници да сочат и представят доказателства за опровергаване твърденията на ищеца относно знанието за увреждане у жалбоподателката-ответница. По направено в същото открито съдебно заседание, искане от страна на ответното дружество, въззивният съд е допуснал разпит на още двама свидетели – за оборване твърденията на ищеца относно знанието за увреждане у жалбоподателката-ответница. В следващото открито съдебно заседание, в което е приключено съдебното дирене, окръжният съд е провел разпита на доведените свидетели – двамата, допуснати на ищеца, и единия – на ответното дружество, като вторият не е бил доведен и разпитан. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено, че дори и да прецени оплакванията на въззивника във връзка с доклада за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В този смисъл по-подробни разяснения са дадени в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 255/11.07.2011 г. по гр. дело № 587/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно: Въззивният съд не докладва делото – съгласно чл. 145, ал. 3 от ГПК докладът на делото е задължение на първоинстанционния съд. Докладът на въззивния съд се изчерпва със съдържанието на въззивните жалби и отговорите по тях. Законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса, но само когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция или когато доказателствата не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила или доказателства, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 от ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 от ГПК, но няма задължение да указва на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства. Указание за това е дадено на страните в първоинстанционното производство, а когато това указание е непълно или неточно, въззивният съд следва да допусне поисканите от страната доказателства поради пропуска на първоинстанционния съд, само при изрично искане. В случая, видно от изложеното по-горе, – в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС – без ищецът да е подал въззивна жалба или отговор на въззивните жалби на ответниците, по негово искане, несвоевременно направено едва в откритото съдебно заседание, въззивният съд е допуснал и е разпитал нови двама свидетели за единственото спорно по делото обстоятелство, за което на ищеца вече са били допуснати и разпитани други двама свидетели от първата инстанция. С това, както и с обсъждането и вземането предвид при решаването на спора с обжалваното въззивно решение на показанията на тези двама свидетели, разпитани във въззивното производство, окръжният съд е допуснал нарушение на процесуалната разпоредба на чл. 266, ал. 1 от ГПК; респ. – това оплакване на жалбоподателката е основателно. Неоснователни са обаче доводите в касационната жалба, че това нарушение на съдопроизводствените правила в случая е съществено. Това е така, защото спорният по делото факт по чл. 135, ал. 1, изреч. 2 от ЗЗД, че жалбоподателката-ответница е знаела за увреждащия характер на двете процесни възмездни сделки към момента на извършването им на 19.12.2014 г., е доказан с доказателствата, събрани още в първоинстанционното производство. Това спорно обстоятелство се установява на първо място от приетите от първата инстанция писмени доказателства – пълномощно и протокол, от които е видно, че на 22.05.2014 г. жалбоподателката е участвала в проведеното общо събрание на ответното дружество – тогава О. – в качеството си на пълномощник на неговия управител и съдружник с дялове 90 % от капитала Д. Г.. На това общо събрание са взети решения за приемане на годишния финансов отчет на ответното дружество за 2013 г. и за уреждане на финансовите отношение с напусналия съдружник Н. М.. При обсъждането на тези финансови въпроси жалбоподателката е направила изказвания от името на нейния упълномощител, от съдържанието на които е видно, че тя е била добре и подробно запозната с лошото финансово състояние на ответното дружество, и конкретно – с отрицателния му баланс към 30.04.2014 г., включващ значителни по размер пасиви (задължения), от които: „нетекущи пасиви“ – 233 000 лв. (заеми – 10 000 лв., лизинг – 213 000 лв.) и „текущи пасиви“ – търговски и други текущи задължения в общ размер 6 566 000 лв., от които: задължения към доставчици – 2 871 000 лв., получени аванси – 3 678 000 лв., данъчни задължения – 3 000 лв., задължения към персонала – 5 000 лв., задължения към осигурители – 2 000 лв. и други текущи задължения – 7 000 лв. Разполагайки с тази подробна информация за значителните по размер задължения на ответното дружество, при сключването само 7 месеца по-късно на двете процесни сделки жалбоподателката очевидно е осъзнавала (не е могла да не осъзнава), че закупувайки от него десетте процесни имота на цена, незначително надвишаваща данъчната им оценка, се намалява имуществото му, от което могат да се удовлетворят неговите кредитори, като по този начин се увреждат техните интереси, включително – на дружеството-ищец, което (видно и от заключението на вещото лице по делото) има качеството кредитор на ответното дружество (включително – съгласно счетоводството, водено от последното) отпреди узнаването от жалбоподателката на горните обстоятелства, респ. – за увреждането на кредитерите. Неоснователен е доводът на последната, че от този момент на узнаването до сключването на процесните сделки е изминал „продължителен“ период от 7 месеца, тъй като и през този период дружеството-ищец е имало качеството кредитор на ответното дружество; ирелевантно за фактическия състав на относителната недействителност по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е единствено това узнаване за увреждането, което е настъпило след сключването на сделката, т.е. – ако към момента на сключването ѝ третото лице е било добросъвестно, каквато не е настоящата хипотеза. Обстоятелството, че жалбоподателката е знаела и конкретно за задълженията на ответното дружество към дружеството-ищец, по несъмнен начин се установява и от показанията на двамата свидетели, разпитани в първоинстанционното производство. От показанията на свидетеля Н. М., който е бил съдружник в ответното дружество и негов управител до месец януари 2014 г., се установява, че съдружникът му Д. Г. го е запознал с жалбоподателката през пролетта на 2013 г.; че между последните двама е имало отношения на доверие, предвид които тя активно е подпомагала дейността на фирмата и в тази връзка е била добре запозната с цялата счетоводна документация, включително с отразените в нея задължения на ответното дружество към дружеството-ищец. Изтъкваното от страна на жалбоподателка обстоятелство, че този свидетел е напуснал ответното дружество, не дава основание да се приеме, че той е заинтересован от изхода на спора по настоящото дело – във вреда на някой от двамата ответници, а още по-малко – в полза на ищеца. Освен това, показанията на този свидетел са подробни, логически последователни, вътрешно непротиворечиви и основани на негови лични непосредствени впечатления, като те са и в пълно съответствие с обсъдените по-горе писмени доказателства (пълномощно и протокол) и с експертното заключение по делото. От показанията на свидетелката В. А., която е дъщеря на управителя на дружеството-ищец и през 2013-2014 г. е била служител при последното на длъжността „финансов мениджър“, се установява, че тя е водела преговори за процесните задължения първоначално с Д. Г. – до есента на 2014 г., когато той е заявил, че занапред с финансовите дела ще се занимава жалбоподателката; че последната се е обадила по телефона на колежка на свидетелката и също е заявила, че за финансовите взаимоотношения между двете дружества трябва да се обръщат към нея; както и че след това – през ноември 2014 г., свидетелката също се е обадила по телефона на жалбоподателката и двете са разговаряли за процесните задължения. Преценени съгласно чл. 172 от ГПК, показанията на тази свидетелка – предвид очевидната ѝ заинтересованост в полза на ищеца, също не са в противоречие с установеното от обсъдените по-горе писмени доказателства и показанията на свидетеля М., а напротив – в съответствие са с тях. Изводът за така установените – по категоричен начин от доказателствата пред първата инстанция, обстоятелства относно знанието у жалбоподателката за увреждане кредиторовите интереси чрез процесните сделки, не се разколебава и от показанията на разпитаната във въззивното производство, по искане на ответното дружество, свидетелка В. И.. От тях се установява, че тя и жалбоподателката работят в една и съща сграда от началото на 2013 г. и са имали чести контакти; както и че освен за процесните сделки, за които жалбоподателката ѝ е искала съвет дали да ги сключи, свидетелката не знае за други отношения на жалбоподателката с ответното дружество, включително – да е участвала в дейността му, както и че е била пълномощник на управителя на същото Д. Г.. Фактът, че тази свидетелка не знае за обстоятелствата, установени с писмените и гласните доказателства, събрани в първоинстанционното производство, не означава, че тези обстоятелства не са се осъществили в действителността. Следва да се отбележи, че дори и да се приеме (за което няма основание, поради гореизложеното), че предвид показанията на свидетелката И. не следва да се кредитират показанията на разпитаните пред първата инстанция двама свидетели, каквато е тезата на жалбоподателката, то фактът на знанието у последната за увреждането на кредиторовите интереси чрез процесните сделки, достатъчно категорично се установява и само от обсъдените по-горе писмени доказателства – в съвкупност с експертното заключение по делото. От всичко гореизложено следва, че макар въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила да е допуснал, разпитал и взел предвид при постановяване на решението си показанията на двамата свидетели, посочени от ищеца във въззивното производство, то това нарушение в случая не е съществено, тъй като не се е отразило на правилността както на решаващия извод на окръжния съд относно установяването на спорното по делото обстоятелство по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – знанието за увреждане у жалбоподателката-ответница, така и на крайния му извод по материалноправния спор между страните – за основателността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за относителната недействителност на двете процесни сделки. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила съгласно чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК. Предвид крайния изход на материалноправния спор и пред настоящата съдебна инстанция, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподатеката-ответница дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 1 500 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98/10.03.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 904/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд. ОСЪЖДА Т. Н. З. да заплати на [фирма] сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: