Р Е Ш Е Н И Е
№ 3
София, 19.07.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1869/2020 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Г. М. М. от [населено място] чрез процесуалния представител адв. В. К. АК-П. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение № 42 от 11.02.2020 година, постановено по гр.в.д. № 863/2019 год. на ОС - Пазарджик в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационно обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса (преформулиран от състава на ВКС) : „Когато владелецът е осъществил такова въздействие върху чуждата вещ, което отговаря на правата на съсобственик и е с намерение да придобие собствеността на определена идеална част от чужд терен, то осъщественото владение е ли върху идеална част и допустимо ли е придобиването на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от имота, в случай че обектът на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост? въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 532/25.05.2011 г. по гр.д. № 766/2010 г. I – го. и Решение № 55/08.10.2015 г. по гр.д. № 3255/2014 г. на II – г.о.
Ответниците по касация Р. Б. и Д. М. чрез адв. В. Ц. от АК – П., в открито съдебно заседание поддържат съображения, че обжалваното въззивно решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Претендират се разноски.
Съставът на ВКС - второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира:
С посоченото решение окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 1325 от 09.10.2019 г. по гр.д. № 627/2019 г. по описа на РС – Пазарджик по отхвърления положителен установителен иск за собственост на Г. М. М. по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС.
За да постанови решението си, въззивният съд при установената и възприета от първата инстанция фактическата обстановка, е приел, че ищецът – въззивник е суперфициарен собственик по дарение от неговите родители на първи жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** с площ 95 кв.м., от триетажна жилищна сграда, състояща се от един избен и два жилищни етажа, ведно със зимнично помещение в избения етаж с площ 10,50 кв.м. и 1/3 ид. част от общите части на сградата, която сграда се намира в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица], при съседни поземлени имоти: ***, ***, ***, *** и ***.
За да отхвърли иска за собственост на 45 кв.м. реална част от дворното място, при евентуално искане за признаване правото на собственост на идеална част от дворното място, съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ(отм.)
Изслушаната по делото пред първата инстанция съдебно-техническата експертиза установява, че процесният поземлен имот е урегулиран първоначално с дворищно-регулационния план от 1959 г., според който за същия е отреден парцел *** в кв.248. По действащия понастоящем кадастрален и регулационен план от 1981 г. за имота е отреден УПИ **, кв. 248 с площ около 215 кв.м. При извършения оглед на място вещото лице е установило, че дворното място, което не е заето от жилищната сграда, е разделено на две реални части, едната от които с площ 41 кв.м., ползвани от ищеца, а другата- с площ 82 кв.м., ползвана от ответниците по иска. Между двете части е построен масивен зид- тухлена зидария с височина около 2.5 м.; в имота, освен жилищните сгради са построени – гараж, склад и навес. Установено е, че оградата е строена от бащата на ищеца със съгласието на собственика на имота (негов брат) още при построяването на жилищната сграда в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. По делото се установява, че от момента на обособяването на двете части на дворното място, същите се ползват по описания начин от родителите на страните по делото, а после и от самите страни. В частта, която се ползва от ищеца, неговият баща е построил гараж със съгласието на собственика на имота, а преди няколко години ищецът е изградил още две допълнителни постройки – навес и склад.
От правна страна основният аргумент на решаващия съд, с който потвърждава първоинстанционното решение е, че придобивната давност върху процесната реална част от дворищно-регулационния парцел не е била изтекла към момента на влизане в сила на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) към дата 01.06.1973 г. и затова въпреки позоваването на ищеца на давностно владение същият не е придобил право на собственост върху идеална част от парцела при квоти, съответстващи на владяната част и останалата част от парцела.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване
Възможността за придобиване на идеална част от недвижим имот на основание придобивна давност по чл. 79 ЗС, в хипотеза на осъществено владение на реална част от общия имот, се регламентира от чл. 181, ал. 1 и ал. 3 ЗТСУ (отм.). Изтеклата до влизане в сила на закона придобивна давност върху реално определени части от дворищнорегулационни парцели запазва действието си, ако частите, предмет на владението, и останалите части от парцела могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата, които са действували досега, или съгласно този закон и правилника за неговото приложение. Когато, в случаите по предходните алинеи, не е допустимо да бъдат обособени самостоятелни парцели, приема се, че е придобита идеална част, съответствуваща на реално определената част от парцела.
Съдебната практика на ВКС с Решение № 185 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 280/2009 г., 1 г.о. приема, че на основание чл. 181, ал. 3 от ЗТСУ (отм.), може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон. В разпоредбите на ЗТСУ (отм.) и в последващия действащия благоустройствен закон - действащия ЗУТ, няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела“. Аналогично разрешение на въпроса дават и Решение № 348 от 21.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4131/2008 г., III г. о., ГК, Решение № 301 от 28.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5576/2007 г., IV - г. о. Решение № 470 от 21.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 691/2009 г., I - г. о. ; Решение № 999 от 11.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3141/2008 г., IV г. о.
Изводите на отделните състави на ВКС са насочени към принципния проблем за придобиване на идеални части от недвижим имот на основание изтекла в полза на заявилия претенция владелец, но при съобразяване на различни конкретни правно релевантни факти, необходимостта от отчитане на спецификата на конкретния казус, ако приемем, че разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) законодателят е създал една фикция, според която владението върху реална част от парцела се счита за владение върху идеална част, равняваща се на частта от реално владяното място от целия парцел, то е очевиден извода, че не може да има разширително тълкуване, като се приеме, че хипотезата обхваща и случаи извън посочения от законодателя времеви период. Правилото представлява едно изключение от общата забрана по чл. 59 ЗТСУ (отм.) за придобиване по давност на реални части от парцели и неговото действие е ограничено само до изтеклата до влизането в сила на ЗТСУ (отм.) давност към 1973 година.
Разясненията на ТР № 4/2012 година на ОСГК на ВКС по въпросите на придобивната давност относно начина на отчитане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, не променят горните изводи, доколкото срокът изтича след 1973 година. Проблемът за т.н. правна конверсия, засегната в мотивите на Решение № 191 от 27.04.2011 година по гр.д. № 776/2010 год. на ВКС, I г.о., не може да излез извън посочените обекти на правото на собственост.
По основателността на касационната жалба
С оглед на изложените по-горе общи мотиви по приложението на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), при приложение на задължителните разяснения на ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 79 ЗС, настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба на Г. М. не може да бъде уважена.
От фактическа страна няма спор, че договорът за суперфиция, по силата на който праводателя на ищеца Г. М. е придобил собствеността на първия жилищен етаж и съответните идеални части от общите части на сградата, е сключен през 1967 година. Няма спор, че със същия договор собственикът на дворното място е поел задължения да прехвърли, след завършване обема на договореното строителство, собствеността на 1/3 ид. част от дворното място. Няма и спор, че това задължение не е изпълнено, макар, че към края на 1967 година на праводателя на ищеца е предадено владението на около 45 кв.м., които същият ползва за период от 50 години.
За да се приеме, при действащите правила на териториалното устройство на територията на Република България може да се придобие идеална част от недвижим имот на основание придобивна давност, то срокът на придобивната давност, съобразно действащите правила на давността, е следвало да е изтекъл към 1973 година, защото именно това е моментът, посочен от законодателя с разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.).
С обжалваното решение, решаващият съд е съобразил както доказаните (а и по отношение на тях не е имало спор) правно релевантни за спора факти, така и е приложил закона в точния му смисъл, поради което същото, като правилно, обосновано и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
По направеното искане на ответниците по касация за присъждане на разноски за защита пред касационния съд: Искането е основателно, с оглед изводите на съда за неоснователност на касационната жалба, доказано по размер по представения списък на разноските и приложения договор за правна защита и съдействие (л.28) 000019/01.04.2020 год., поради което и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважено за сумата 600 лв. (шестстотин лева).
По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, състав на Върховният касационен съд - второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 42 от 11.02.2020 година, постановено по гр.в.д. № 863/2019 год. на ОС - Пазарджик в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС, с който е отхвърлен иска на Г. М. М. от [населено място] за собственост на идеални части от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица].
ОСЪЖДА Г. М. М. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. Г. Б. ЕГН [ЕГН] и Д. Г. М. с ЕГН [ЕГН] общо сумата 600 лв. (шестстотин лева), разноски за процесуална защита пред касационния съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : |