Р Е Ш Е Н И Е № 58 гр. София, 17.07.2017 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3786 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Й., чрез пълномощника му адв. М. М., против въззивното решение от 2.06.2016 год. по гр. д. № 177/16 год. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.03.2016 год. по гр. д. № 4519/2015 год. на Сливенския районен съд за отхвърляне на предявения от него срещу М. Х. А. иск за собственост на поземлен имот № ІХ-223, кв. 25 по плана на [населено място] паланка, [община], с площ от 860 кв. м. и за отмяна на нотариалния акт на ответника № 11/2015 год. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение, поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това предявеният иск бъде уважен, с присъждане на направените разноски. Ответникът М. А., чрез адв. Д. И., в писмения отговор е оспорил касационната жалба с молба въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ищецът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 69 от 21.02.2017 год. на ВКС. В него е прието, че въпросът за значението на установената по силата на пълномощно фактическа власт върху вещта с оглед оборване презумпцията по чл. 69 ЗС е релевантен за изхода на спора, като произнасянето по него противоречи на представената задължителна съдебна практика, обусловило наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В приложеното решение № 12 от 19.02.2014 год. по гр. д. № 1840/2013 год. на І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение /с външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец/, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Същата е приложима само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика, както е прието в следващото представено Р № 31 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4539/2015 год. на І г. о. на ВКС. В него е прието още, че в тежест на последния е да установи основание за упражняване на фактическата власт, т. е., че вещта е държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение, т. е., че е налице владение. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната задължителна съдебна практика, с оглед на което и в настоящия казус приема, че при наличието на установеното основание за упражняване на фактическата власт върху имота, в случая упълномощаването на ответника да извършва действия на управление и разпореждане с имота на ищеца, релевираният от ответника довод за придобиване имота по давностно владение не може да се обоснове с приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, а същият следва да проведе пълно пряко доказване на твърденията си за осъществяване на елементите на оригинерното придобиване на вещното право. Постановеното въззивно решение противоречи на горната съдебна практика, поради което и след отмяната му следва да се постанови друго на основание чл. 291, т. 1 ГПК, при следните съображения: Касаторът, ищец в производството, е поддържал, че е собственик на процесния имот на основание представения по делото нотариален акт за дарение № 116/75 год., поради което и е предявил установителен иск за собственост срещу ответника, снабдил се с констативен нотариален акт през 2015 год. за същия имот на основание давностно владение, което не е осъществявал. При установения по делото факт за наличието на упълномощаване на ответника с представеното пълномощно от 1978 год. и представената декларация за платена сума в размер на 5 000 лв. на Ф. А., майка на ищеца за покупка на описаните в нея имоти, въззивният съд необосновано приел, че упражняваната от ответника фактическа власт в периода от 1978 год. до 1989 год. осъществява фактическия състав на придобивната давност. По делото липсват доказателства държането на имота /на основание упълномощаването/ да е трансформирано във владение, като въз основа на събраните свидетелски показания такъв извод за промяна в намерението за своене на имота от страна на ответника не може да бъде направен. Представената по делото писмена декларация от трето за спора лице за платена сума от М. А. на Ю. А. с посочване на спорния имот също не установява релевантен за спора факт. Неправилно е приетото от съда, че ищецът носи доказателствената тежест да опровергае констатациите на констативния нотариален акт от 2015 год., с който се е снабдил ответникът и да обори презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като в този случай ответникът следва да установи наличието на твърдяния от него придобивен способ. Както е прието в цитираното от въззивния съд ТР № 11/13 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС - с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В настоящия случай ищецът е доказал притежаваното от него право на собственост на основание нотариалния акт за дарение, а ответникът не е установил претендираното от него на основание оригинерното придобиване – фактическия състав на придобивната давност, поради което и предявения срещу него иск за собственост е основателен. С оглед на тези съображения въззивното решение следва да се отмени като неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови такива, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК настоящата инстанция следва да постанови друго, с което уважи предявения установителен иск за собственост и отмени констативния нотариален акт на ответника, съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК. С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на касатора следва да се присъдят направените от него в хода на цялото производство разноски, възлизащи на сумата 1 002.40 лв. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 81 от 2.06.2016 год. по гр. д. № 177/2016 год. на Сливенския окръжен съд и вместо това постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. Х. А. от [населено място] паланка, [община], [улица], че А. Й. от Р Т., [населено място], със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. М. М., е собственик на урегулиран поземлен имот № ІХ-223 в кв. 25 по плана на [населено място] паланка, [община], област С., с площ 860 кв. м., при граници: имот VІІІ-223, [улица], като ОТМЕНЯ издадения на М. Х. А. нотариален акт № 11, т. ІV, рег. № 5596 по нот. д. № 467/2015 год. на нотарус Н. С.. Осъжда М. Х. А. от [населено място], [община], [улица], ЕГН [ЕГН] да заплати на А. Й. направените по делото разноски в размер на 1 002.40 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: