1 Р Е Ш Е Н И Е № 50213
гр. София, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Анелия Цанова при секретаря Кристина Първанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 247 по описа за 2022 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 265231/03.08.2021 г. по гр.д. № 12253/2020 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 162472/28.07.2020 г. по гр.д. № 19281/2019 г. на Софийски районен съд:
· е признал за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), че спрямо ищеца Х. А. Х., изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр. Плевен в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г., е упражнена пряка дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в сервиране на храна от постовия надзирател - лице от надзорно-охранителния състав на затвора, което не е инструктирано за сервирането на храна и няма здравна книжка от РЗИ или медицинско удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храна (чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр.) и;
· е осъдил ГДИН да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо Х. А. Х. (чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.).
Решението е допуснато до касационен контрол по материалноправния въпрос: Представлява ли дискриминация по признак „лично положение“ по-неблагоприятното третиране на лице в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпява наказанието си?
По въпроса има установена практика на Върховния касационен съд - решение № 244/14.08.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г., решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г., решение № 85/13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г. и решение № 101/02.08.2021 г. по гр.д. № 1871/2020 г., все на ВКС, IV-то ГО. Прието е, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това, че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Осъдените и задържаните под стража, настанени в даден затвор, се намират при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. само с лица, изтърпяващи същото наказание и/или задържани под стража в същия затвор. Само сравнението на личното положение на лицата, настанени в един и същи затвор, е от значение за преценката дали от администрацията на затвора е осъществена пряка или непряка дискриминация. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя, включително като бъде съобразено, че: 1) решение № 101/02.08.2021 г. по гр.д. № 1871/2020 г. на ВКС, IV-то ГО е постановено при зададен с разгледаните искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр. период, следващ 17.02.2017 г., когато влезе в сила изменението на чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража с ДВ, бр. 13 от 2017 г., т.е. е съобразено с него и 2) с въззивното решение зададеният период е 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г., т.е. твърденията за дискриминация следва да бъдат преценени и според действието на чл. 3 ЗИНЗС в първоначалната редакция.
Според възприетото разрешение на материалноправния въпрос настоящият състав намира, че в неправилното приложение на чл. 4 ЗЗДискр. въззивният съд е приел ищецът Х. А. Х. да е третиран по-неблагоприятно третиран по признака „лично положение“, сравнявайки неговото положение на изтърпяващ наказанието „доживотен затвор без право на замяна“ според начина, по който му е сервирана храна в периода 15.01. – 10.05.2014 г. в затвора в гр. Плевен, с начина, по който в същия периода е сервирана храната на лицата, изтърпяващи същото наказание в затворите в гр. Ловеч и в гр. София. Настоящият състав намира също, че в нарушение на чл. 214, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 6, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел да е длъжен да изследва твърденията на ищеца за дискриминация по признака „лично положение“, сравнявайки начина, по който му е сервирана храната, с начина, по който е била сервирана на лицата, изолирани в наказателната килия на затвора в гр. Плевен през същия период. Тази втора група твърдения за дискриминация по признака „лично положение“ и по отношение на лица, настанени все в затвора в гр. Плевен, не са въведени в исковата молба. Ищецът ги е въвел в етап на провеждане на устните състезания пред първата инстанция. Така е добавил ново, различно от първоначално заявеното основание на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., запазвайки искането за защита (същия петитум). Процесуалното действие по поисканото изменение на иска е недопустимо. То е извършено след преклузивния срок по чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК – след първото открито съдебно заседание на първоинстанционния съд. Въззивният съд, а и първоинстанционният, са нямали задължението да разгледат несвоевременно въведеното ново основание. Настоящият състав е длъжен да отмени въззивното решение поради допуснатите нарушение по чл. 4 ЗЗДискр. и съществено нарушение по чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК и да реши спора по същество. Касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и пр. 2 ГПК не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. Спорът е концентриран върху заявеното с исковата молба основание на предявените искове за защита от дискриминация.
От фактическа страна се установява, че в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г. ищецът изтърпява в гр. Плевен наказанието „доживотен затвор без замяна“, което му е било наложено с влязла в сила присъда. Храната му се доставя от постовите надзиратели - служители в надзорно-охранителния състав на затвора. Те не са били инструктирани за начинът, по който следва да сервират храната на лицата, настанени в затвора в гр. Плевен. Постовите служители не са разполагали с удостоверение, че здравословното състояние им позволява безопасното сервиране на храна. Положението на ищеца е различно от положението на осъдените лицата, изтърпяващи наказания в затворите в гр. София и в гр. Ловеч през същия период. На тях храната им е сервирана съответно от кухненски работници, преминали инструктаж за сервиране и диети – в затвора в гр. София, и от лице, изтърпяващо наказанието „лишаване от свобода“ с издадено удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храната безопасно – в затвора в гр. Ловеч.
Настоящият състав намира, че въпреки верността на твърденията в исковата молба, исковете за защита от дискриминация са неоснователни. Единствено сравнението на личното положение на ищеца с другите лица, които са били настанени в затвора в гр. Плевен в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г., има значение за преценката дали спрямо ищеца е осъществена пряка или непряка дискриминация. Сравняването на неговото положение с положението на лицата, настанени през същия период в затворите в гр. София и в гр. Ловеч, не покрива изискванията по чл. 4, ал. 2 и по чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр.
Съгласно чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр., за производствата пред съд по този закон не се събират държавни такси. Касаторът не е заявил искане по чл. 78, ал. 8 ГПК. Касационното решение не предполага осъдителен диспозитив за такси и разноски.
При тези мотиви, съдътР Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 265231/03.08.2021 г. по гр.д. № 12253/2020 г. на Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр., предявени от Х. А. Х. ЕГН [ЕГН] срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, че спрямо ищеца, изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр. Плевен в периода 15.01.2014 г. – 10.05.2014 г. е упражнена дискриминация по признак „лично положение“, изразяваща се в сервиране на храна от постовия надзирател - лице от надзорно-охранителния състав на затвора, което не е инструктирано за сервирането на храна и няма здравна книжка от РЗИ или медицинско удостоверение, че здравословното му състояние позволява да сервира храна (чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр.) и за осъждането на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да се въздържа за в бъдеще от такова нарушение спрямо Х. А. Х. (чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |