Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е № 112   гр. София, 24 юли  2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми февруари…...две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ГРОЗДАН ИЛИЕВ                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    БИЛЯНА ЧОЧЕВА                                                                                                 ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. Павлова………………..…………………………в присъствието на прокурора Явор Гебов......….....…..…………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………...…....…наказателно дело № 61 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите Б. С. К., М. М. Л. и Г. П. Д., всички против осъдителната част на въззивна присъда № 62/05.12.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 3 състав, постановена по ВНОХД № 1083/2008 г. С тази присъда Софийският апелативен съд е отменил присъда от 20.02.2008 г. по НОХД № 220/2001 г. на Софийски окръжен съд в частта, в която подсъдимите са били оправдани по обвинение по чл. 199 ал. 2, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК. Вместо това Б. С. К., М. М. Л. и Г. П. Д. са били признати за виновни в това, че на 03.11.1995 г., около 14. 30 ч., в с. Б., в съучастие като съизвършители помежду си и с неустановени по делото лица, отнели чужди движими вещи – 1 бр. машина за рязане на тоалетна хартия – банциг на стойност 143 370 неденоминирани лева, шпул машина на стойност 251 504 неден. лв., 5040 кг. „тишу” от смесена хартия на стойност 190 316 неден. лв., всичко на обща стойност 585 190 неден. лева, собственост на „Даймънт Ко” ЕООД, от владението на К. и Г. Г. , с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила, изразяваща се в побой над Г. Г. и заплашване по отношение на К. и Г. Г. , като грабежът е в особено големи размери и деецът Г. П. Д. е бил въоръжен, поради което и на основание чл. 199 ал. 2, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК на всеки един от тях е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. Подсъдимите Б. К. и Г. Д. са били осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец Г. Г. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деянието по чл. 199 от НК в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва, считано от 03.11.1995 г., като за разликата до пълния предявен размер от 4000 лв. гражданският иск е бил отхвърлен като неоснователен. В останалата част – за оправдаване на подсъдимия Б. С. К. по повдигнато му обвинение по чл. 323 ал. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, първоинстанционната присъда е била потвърдена. В тежест на тримата подсъдими е било присъдено заплащане на разноските по делото. В жалбата на адв. Г защитник на подсъдимия Б. С. К., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че в нарушение на изискванията по чл. 14 ал. 1, както и чл. 303 ал. 1 от НПК въззивният съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото и е основал присъдата си върху предположения. До този резултат се е стигнало поради неправилно кредитиране свидетелските показания на заинтересовани от изхода на делото лица, които са съчетавали и качеството на граждански ищци и частни обвинители, без да се отчетат сериозните противоречия в самите показания, а също и на противоречия с формалната логика. Материалният закон се сочи за нарушен поради липсата на съставомерния признак отнемане, тъй като между страните е имало уговорка за предаване на вещите, предмет на обвинението. Претендира се отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия К или алтернативно връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В основната жалба и допълнение на адв. А защитник на подсъдимия М. М. Л., се релевират касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Основното възражение е, че той е бил осъден за несъставомерно деяние. По делото не е било установено Л. да е участвал в принудата или в отнемането на вещите, предмет на престъплението по чл. 199 от НК – собственост на „Даймънт Ко” ЕООД, а и по този въпрос въззивният съд не е изложил мотиви, като само е натоварил собствените си машини. Освен това апелативният съд, макар да е изключил от обхвата на обвинението онези машини, които са били собственост на Л. , то неправилно приел, че грабежът е бил в големи размери. Излагат се и доводи за явна несправедливост на наказанието, при определянето на което не е била съобразена степента на участие на подсъдимите. При условията на алтернативност се иска подсъдимият Л да бъде оправдан, наказанието да се намали или делото да се върне за ново разглеждане на въззивната инстанция. В жалбата на адв. М защитник на подсъдимия Г. П. Д., и допълнението към нея, същото се изтъква присъствието на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК, като мотиви се съдържат само по т. 1 и 2. Материалният закон се сочи за нарушен поради осъждане на подсъдимия Д на основата на предположения, формирани при неправилно тълкуване на показанията на св. Г, Г. и П. В тази връзка не са били отчетени вътрешните им противоречия и тези с формалната логика, касаещи поведението им преди, по време и след деянието. Според защитата ситуираните в 7 пункта житейски нелогични действия на свидетелите водят до недостоверност на възприятията им за упражнени заплахи и насилие, придружаващи отнемането на вещите, предмет на обвинението грабеж, които не били потвърдени от други свидетели, нито от медицинската документация при прегледа на св. Г в деня след инцидента. Поддържа се още, че прекомерно дългото разследване е нарушило и правото на защита на подсъдимия Д, тъй като го е лишило от възможност да бъдат събрани доказателства в негова полза, както и да бъдат проверени спорните такива. Затова се иска присъдата да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд. В с. з. пред ВКС подсъдимите се явяват лично и чрез защитниците си поддържат доводите и исканията, изтъкнати в касационните жалби. В последната си дума тримата подсъдими молят да бъдат оправдани. Гражданският ищец и частен обвинител Г. Г. , както и частният обвинител К. Г. , редовно призовани, не се явяват и не изразяват позиция по жалбите. Прокурорът от ВКП намира жалбите за неоснователни, поради което предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационните жалби на подсъдимите Б. К. и Г. Д. са неоснователни.   Макар и с различни аргументи, които в жалбата на подсъдимия К са общи, а в тази на подсъдимия Д детайлни, доводите за допуснати процесуални нарушения, които да са довели до незаконосъобразно осъждане, са били мотивирани с неправилна интерпретация и кредитиране на показанията на св. Г. Г. , К. Г. и П. П. относно обстоятелствата извършено ли е отнемане на вещите, собствени на „Даймънт Ко” ЕООД и придружено ли е било то с упражняване на сила и заплаха, вкл. с оръжие от подсъдимия Д, върху собствениците св. Г. По своето естество изтъкнатите доводи са съотносими към обосноваността на присъдата, което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна, разгледани по същество единствено на плоскостта на процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция, те са изцяло неоснователни. За да приеме, че оспорваните съставомерни признаци са били налице, въззивната инстанция е извършила собствен анализ на доказателствените източници в тяхната цялост и на основата на подробна съпоставка на заявеното от св. Г св. Панталеев с това от подсъдимите и другите свидетели, имали знание и възприятия за случая, депозирани в хода на наказателния процес в двете му фази, е приел фактология на деянието, различна от изложената от първата инстанция по тези съществени въпроси. Мотивите на апелативния съд разкриват в детайли начина, по който е формирано заключението да бъдат кредитирани показанията на тези трима свидетели – относно заплахите срещу св. Г принуждаването му да напусне офиса на ул. „Паренсов”, като съответно заведе подсъдимите Б. К. и Г. Д. до цеха в с. Б., където са били преместени всички машини, ползвани за съвместната дейност за производство на хартия между „Даймънт Ко” и подсъдимия Л, както и поведението на всеки един от тях там, вкл. побоя, нанесен на св. Г от подсъдимия Д множеството неустановени лица, а също и действията на подсъдимия К, пряко насочени към отнемане на машините с конкретните му действия по същото време, а и след това, когато се е разпоредил с тях, предоставяйки ги на св. Л, от чийто обект те са били иззети. Никакви причини не е имало да не бъдат кредитирани показанията на св. Г, че е бил заплашен от подсъдимия Д с оръжие и това е причината да бъде отведен от него и подсъдимия К в цеха в с. Б.. Тези действия на подсъдимите са били възприети и от св. Г св. Пантелеев, а като цяло те се вместват в хронологията на случая, подробно очертан в мотивите на въззивната инстанция след срещата, проведена в офис на ул. „Фр. Нансен”, когато К. се е представил за купувач на машините на Л. и са правени уговорки те да му бъдат предадени, но след заплащане на неустойките, дължими по договора за съвместна дейност. Версията за прехвърляне собствеността на тези машините от Л. на К. обаче изобщо не е била потвърдена, по който въпрос апелативният съд е изложил конкретни и убедителни съображения на основата на подробен анализ на доказателствените източници. Отделен е въпросът, че предмет на обвинението по чл. 199 от НК изобщо не са били машините на Л. , а онези на св. Г, което достатъчно ясно е отразено в мотивите на въззивния съд. В тази връзка и няма никакво основание възражението за недостатъчно ясно разграничение кои вещи към кое обвинение се отнасят. В крайна сметка подсъдимият К е бил оправдан за това да е осъществил престъпление по чл. 323 от НК, относимо към машините на Л. и е бил осъден, заедно с останалите двама – Д. и Л. , за машините и тишу хартията, собствени на „Даймънт Ко”. Последващите действия на подсъдимите, конкретно на К. и Д. , при пристигането в с. Б., също са били безспорно установени, при това не само на основата на показанията на св. Г. Освен, че св. Г е предоставил ясна информация за това, че Д. му е нанасял удари сам, а и е насърчавал останалите неизвестни, то частично побоя е бил възприет и от св. Г. Това в съчетание с данните, че той е бил намерен в безпомощно състояние от св. М. Василев след напускане на групата, а и медицинската документация от прегледа му във ВВМЕИ, интерпретирана в заключенията на СМЕ, е дало достатъчно основание на апелативния съд да отчете показанията за побоя за достоверни, а констатациите на първата инстанция в обратната насока, за необосновани. Всъщност, по всички тези въпроси, вкл. за това, че докато е протичал побоя всички машини, а не само собствените на подсъдимия Л, са били товарени по разпореждане на подсъдимия Д, мотивите на въззивния съд са пределно ясни и изчерпателни, което демонстрира изпълнение на задълженията по чл. 14 ал. 1 от НПК противно на изложеното в жалбите на подсъдимите. В тази връзка твърденията за нелогично житейско поведение, основно на Г. , че не се обадила в полицията след отвличането на съпруга й по време на пътуването до Божурище, като това не сторила и впоследствие до момента на сезиране на Главна прокуратура на 14.12.1995 г., като същевременно участвала при пускане в действие на машините в цеха на ул. „Веслец” (п. 1, 3 и 7 от жалбата на подсъдимия Д) очевидно не са били достатъчни за дискредитиране на показанията й по обсъждания въпрос с отнемането на вещите, придружени с прилагането на насилие и заплахи. Същото следва и относно интерпретацията на показанията на св. П че самият той без принуда докарал една от машините, а и не видял насилието над Г. , нито пък такива възприятия имали св. И(п. 4 и 5 от жалбата на Д. ). Липсата на възприятия на посочените свидетели за побоя (като тези на св. М са напълно ирелевантни) са били обсъдени в мотивите на въззивната инстанция, респ. не са били пренебрегнати. В светлината обаче на тежестта на останалите доказателства, които са били отчетени за достоверно представени от св. Г, за което са изложени подробни и убедителни съображения, не са били приети претендираните от защитата изводи – че всъщност машините са били предадени доброволно и в съгласие с постигната между подсъдимите и св. Г уговорка за връщането им. Следва по този повод изрично да се акцентира, че въз основа на безспорно установените фактически положения, при това изведени и от обясненията на всички подсъдими, т. нар. уговорки, правени в офиса на ул. „Фр. Нансен”, са касаели единствено машините на подсъдимия Л, а не и тези на св. Г, за които всъщност се отнася обвинението по чл. 199 от НК. В действителност обаче, по нареждане на подсъдимия Д са били натоварени не само машините на подсъдимия Л, които той е посочил, но и всички останали, собственост на св. Г. Нещо повече, установено е било принудително владение и върху тишу хартията, доставена в цеха по време на извършване на деянието, а впоследствие всички вещи, заедно и с тези на Л. , са били „продадени” от подсъдимия К на св. Л. Затова, като е признал подсъдимите К. и Д. за виновни по обвинението по чл. 199 ал. 2, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК за грабеж на вещите, собственост на „Даймънт Ко”, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да се дължи на допуснати по делото процесуални нарушения. В тази връзка няма никакво основание да се счита, че присъдата е основана върху предположения, изградени върху непроверени или неправилно интерпретирани доказателствени източници, сред които показанията на св. Г и св. П. Оценката за тяхната достоверност по спорните въпроси с отнемането и прилагането на принуда в двете й форми е била проведена съобразно правилата по НПК и в съгласие с правомощията на въззивната инстанция, която е суверенна да върши това. Изминалият дълъг период от време от деянието и респ. липсата на адекватни спомени на голяма част от свидетелите, не е довело да ограничаване правата на подсъдимите, който довод е застъпен в жалбата на Д. Техните възприятия, възпроизведени в разпити в по-ранен момент, са били потвърдени след надлежното им прочитане, а защитата е имала възможност в условията на състезателност да задава своите въпроси и ангажира доказателства, което е видно и че е сторила. От друга страна, неразумната продължителност на наказателното производство е фактор, който е бил взет предвид от въззивната инстанция при определяне на наказанията по вид, размер и начин на изтърпяване.   Касационната жалба на подсъдимия М е основателна.   За да ангажира отговорността на подсъдимия Л като съизвършител на грабежа въззивният съд е приел, че при наличието на разпределени роли между съучастниците той е взел участие в отнемането, като мълчаливо се е съгласявал с действията на останалите подсъдими – не е попречил на отнемането на вещите на св. Г не е предотвратил побоя над св. Г. Тези изводи са незаконосъобразни, като не почиват върху установените фактически обстоятелства, касаещи поведението на подсъдимия Л. В мотивите ясно е отразено, че той е търсил съдействие за връщане на собствените си машини, използвани за съвместната дейност с Г. , които те изнесли в цеха в Божурище без да го уведомят. По този повод подсъдимият се е свързал с Д. , а чрез него и с К. , присъствал е на срещата в офиса на ул. „Фр. Нансен”, където е била постигната уговорка св. Г да върнат машините му срещу заплащане на предвидена по договора неустойка. Причината подсъдимият Л да осигури товарен транспорт и да придружи останалите до цеха в с. Б. е да превози собствените си вещи. Докато е протичал побоя върху св. Г се е извършвало товарене на неговите машини, а когато те са били натоварени той изрично е заявил това. Очевидно е, че при тези факти „общността на умисъла” му с другите подсъдими по повод принудително установяване на владение се простира дотук, но това е извън обхвата на повдигнатото обвинение, което касае отнемане вещите на св. Г. Както апелативният съд е установил, след като машините на Л. са били натоварени, подсъдимият Д е разпоредил да се товарят и собствените на св. Г, които впоследствие са били закарани в цеха на ул. „Веслец”, заедно и с тишу хартията, а по-късно продадени от подсъдимия К на св. А. Следователно, в контекста на повдигнатото му обвинение с предмет вещите, собственост на св. Г, това, че подсъдимият Л не е попречил те да бъдат отнети или не е предотвратил побоя върху св. Г, не служи за дефиниране на общност на умисъла изобщо. Разпределение на ролите не е касаело отнемането на тези вещи. Решението за товаренето им е било взето инцидентно от подсъдимия Д, а подсъдимият Л няма участие в последващото им прехвърляне от К. на А. , нито се е съгласявал с подобно развитие, още повече, че както става ясно и неговите машини са попаднали в чуждото владение. Затова, след като подсъдимият Л не е участвал в нито едно от изпълнителните деяния на грабежа на вещите на Г. и съответно поведението му не може да се обвърже с общ умисъл за отнемането им, формиран предварително или инцидентно по време на деянието, то присъдата в тази й част следва да бъде отменена, а той да бъде оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение съгласно чл. 354 ал. 1, т. 2 от НПК. Такава частична отмяна се налага и относно осъждането на подсъдимите Д. и К. да са действали като съизвършители с подсъдимия Л, за което те следва да бъдат оправдани и това е в тяхна полза. Присъдата следва да бъде отменена и в частта относно осъждането на Л. да заплати разноски по делото. Поради неоснователност на другите коментирани по-горе касационни доводи, присъдата следва да бъде оставена в сила в останалата й част. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 2 и т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА въззивна присъда № 62/05.12.2008 г. на Софийски апелативен съд, НО, 3 състав, постановена по ВНОХД № 1083/2008 г. в ЧАСТТА относно осъждането на подсъдимия М. М. Л. за престъпление по чл. 199 ал. 2, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. ал. 20 ал. 2 от НК, като признава същия за невинен и го оправдава по това обвинение, както и в ЧАСТТА относно осъждането да заплати заедно с останалите подсъдими разноски по водене на делото и за служебно издаване на изпълнителен лист. ОТМЕНЯВА същата присъда и в ЧАСТТА относно осъждането на подсъдимите Б. С. К. и Г. П. Д. да са извършили престъплението по чл. чл. 199 ал. 2, т. 3, вр. чл. 198 ал. 1, вр. ал. 20 ал. 2 от НК в съучастие като съизвършители с подсъдимия М. М. Л., като ги оправдава по тази част от обвинението. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: