2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
гр. София, 20.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 707 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. С. Н., представлявана от адв. Й. Д. и адв. М. Д., срещу решение № 10020 от 11.01.2021г. по гр.д. № 1774/2020г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 12 от 20.02.2020г. по гр.д. № 128/2019г. на Врачански ОС в обжалваната част, е отхвърлен предявеният от касаторката против ЗАД „Алианц България” АД иск с правно основание чл.432 КЗ за сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие смъртта на баба ѝ Х. М. К. при ПТП на 18.11.2016г. в [населено място] и касаторката е осъдена да заплати на ЗАД „Алианц България” АД допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 888 лева, а за въззивното производство – в размер на 1756 лева.
Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че от събраните по делото доказателства е установено, че е търпяла интензивни неимуществени вреди от смъртта на баба си, както и че между тях е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, че починалата Х. К. е полагала грижи за внучката си, когато тя се е родила, още повече че тя била първо нейно внуче, и помежду им е съществувала специална връзка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК по следните материалноправни въпроси:
1. В какво (какви следва да бъдат междуличностните отношения) се изразяват проявлението на дълбоката, трайна и силна емоционална привързаност между починалия и лицето/лицата (негови внуци), претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие смъртта на починалия?
2. Какво следва да бъде проявлението на неимуществените вреди, търпени вследствие смъртта на близък родственик, за да се породи право на обезщетяване на търпените неимуществени вреди?
3. Полагането на грижи и отглеждането на деца от тяхната баба/дядо, вместо родители, обуславя ли наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между отглеждания и отглеждащия, сътветно поражда ли право на репарация за вреди (имуществени и неимуществени), търпени вследствие смъртта на отглеждащия?
4. Наличието на собствено семейство (съпруг/а и низходящи), както и живеенето в отделно домакинство от това на починал близък родственик, изключва ли наличието на силна емоционална привързаност между починалия и преживелия родственик и правото последният да получи обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на починалия?
Касаторката поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.
Ответникът ЗАД „Алианц България“ АД, представляван от адв. Р. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че с оглед становищата на страните няма спор по част от елементите от фактическия състав на чл. 432, ал.1 от КЗ, а именно: наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправното поведение и вината на когото са надлежно установени. Приел е за безспорно и че ищцата е внучка на починалата, т.е. не е сред кръга от лица, посочен в ППВС № 4 от 1961г., раздел III, т.2, или тези в ППВС № 5 от 1969г.
Въззивният съд е приел, че съобразно изясненото в задължителните за правосъдните органи тълкувателни актове на ВС, респ. на ВКС, правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно – то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че съгласно задължителното за съдилищата тълкувателно решение, макар и бабите/дядовците и внуците да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези случаи за получаването на обезщетението няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 и № 5/69г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право но обезщетение имат само най-близките на починалия.
Въззивният съд е изложил съображения, че от лексикална гледна точка терминът „изключителност“ означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в обективната действителност, т.е. когато неговите проявни форми излизат извън повтарящото се в живота правило за поведение; изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се, извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа. Поради това е приел, че духовната връзка между починалия и родственика, в случая между баба и внучка, трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близкия родственик значително да превишава интензитета на естествената скръб, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост. Добавил е, че когато преживелият родственик е в състояние в един сравнително кратък период от време да се отдели от естественото състояние на скръб, мъка и вглъбеност, то изживените болки и страдания при трагичната кончина на негов близък не биха се отличавали с изключително висок интензитет по смисъла на тълкувателните разяснения на ВКС.
Приел е, че в конкретния случай в тежест на ищцата, внучка на починалата от процесното застрахователно събитие, е установяването чрез главно и пълно доказване, че изградената с починалата родственица духовна и емоционална връзка е сходна с тази между дете и майка, да е била трайна, като болките и страданията от загубата на по-възрастната родственица да са с по-висок интензитет от обичайните, продължили в относително по-дълъг период от време. Посочил е, че такава житейска връзка би възникнала, напр. когато отношенията между баба и внук са били сходни с тези, съществуващи между дете-родител, в случай на смърт на родител, при лишаване от родителски права, при фактическо трайно дезинтересиране на родителя от неговото дете, продължителна обективна фактическа невъзможност на родителя да се грижи и възпитава детето си, като в тези случаи бабата и/или дядото изцяло заместват родителската грижа и отговорност. Намерил е, че в такава житейска ситуация, когато внукът възприема своята баба като изключително близък човек, на когото основно да е разчитал през своето социално и нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довело до травматични последици в психиката на внука, които би следвало да бъдат обезщетени по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания на К. Рапонярова, съпруга на роднина на ищцата, свидетелстваща, че: ищцата Ж. е първородното внуче на починалата, която имала общо седем внука; бабата живеела в К., ищцата в [населено място], но се виждали по празници, на които всички се събирали заедно; бабата имала слабост към Ж. като първо внуче, веднъж на три месеца ходила при нея да се виждат; Ж. също идвала в К. да вижда баба си, която живеела заедно със семейството на чичо й; за всички било тежко, като разбрали за внезапната загуба; след погребението Ж. останала в К. за две седмици, но после животът продължил; говорят си по телефона и споменават баба й; Ж. идва на помените й; починалата била добра жена, давала мъдри съвети.
Въззивният съд е преценил свидетелските показания като преки и непосредствени, но е приел, че от тях не се установяват превишаващи естествената скръб и страдания у ищцата от трагичната кончина на нейната баба, които да обусловят изключителността на тези негативни емоционални състояния. Намерил е, че не се установява търпене на същите за продължителен период от време, съпроводени с дълбока депресия, чувства за безизходица и непреодолимост. Преценил е, че отношенията между ищцата и баба ѝ са били близки, имало е взаимна обич и емоционална близост, макар и да са живели в отделни населени места, като ищцата е над 40-годишна, възраст, отдавна предполагаща житейска зрялост, независимост и самостоятелно битуване. Заключил е, че по никакъв начин не се е установило обичта и взаимната привързаност в изградените им отношения да се характеризират като изключителни, поради което изпитаните болки и страдания от внучката при кончината на нейната баба не се отличават с интензитет и продължителност над нормалните и обичайните за съответната родствена връзка, които да обосноват материалната легитимация на ищцата по предявения иск.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касаторите материалноправни въпроси са свързани с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за неоснователност на исковете, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/ дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/ родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/ дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, тъй като изводът за недоказана материалноправна легитимация на ищцата е резултат от преценката, основана на събраните гласни доказателства, че съществувалата между внучката и починалата житейска връзка и интензитета на вредите не покриват изискването за изключителност, доколкото отношенията са били обичайни, характерни за конкретния вид родствени връзки, което от своя страна предполага проявление на нормално присъщите за подобни връзки болки и страдания по повод загубата на близък човек.
В допълнение следва да се посочи, че третият въпрос е предпоставен от твърдението, че по делото е установено полагането на грижи и отглеждането на ищцата от починалата ѝ баба вместо родителите, какъвто извод не е формиран от въззивния съд, поради което въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Четвъртият въпрос не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като решаващият извод на въззивния съд не е обоснован с това, че ищцата има собствено семейство и живее в отделно домакинство, а с обстоятелството, че не е доказано отношенията между ищцата и нейната баба да се отличават с изключителност.
При наличие на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 1020 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10020 от 11.01.2021г. по гр.д. № 1774/2020г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Ж. С. Н., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], вх.В, ап.25, чрез адв. Й. Д. и адв. М. Д., да заплати на ЗАД „Алианц България” АД, ЕИК[ЕИК] сумата 1020 лева /хиляда и двадесет лева/ - разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|