2 Върховен касационен съд на Република България Р Е Ш Е Н И Е № 219 гр.София, 30 август 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ружена Керанова със секретар Румяна Виденова и с участието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от председателя (съдията) Пламен Томов наказателно дело под № 167/2010 г. ВКС е третата инстанция по делото пред него по жалба от името на подсъдимия Т. С. С. срещу потвърждаването в апелативния съд-Пловдив на осъдителната спрямо него присъда, която издал окръжният съд в С. Загора. Първоинстанционната присъда – 75 от 30 юни 2009 г. по нохд № 612/08 г., е за това, че подсъдимият С. като пълномощник на ЕТ „Алфатех – Й. Г.” – Ст.Загора в периода 11 юли 2001 г. – 10 август 2004 г. е осуетил установяването на данъчни задължения в особено големи размери (данък върху добавената стойност - 44983 лв.), укривайки ги чрез ползването на счетоводни документи с невярно съдържание (справки – декларации по Закона за данък върху добавената стойност, дневници за покупки и фактури) – престъпление по чл. 257, ал.1, във вр.с чл. 256 (отм.), чл. 26 и чл. 2, ал.2 НК (още защото е извършено продължавано и защото НК в тази му редакция – до промяната, обн. в ДВ, бр. 75/06 г., е най-благоприятният за дееца закон). Наложеното наказание е 2 г. лишаване от свобода условно – с 4 – годишен изпитателен срок, и с глоба 5000 лв. Второинстанционното (въззивно) решение – 42 от 25 февруари 2010 г. по внохд № 321/09 г., е постановено също по жалба от името на подсъдимия С.. В подадената сега (касационна) жалба се съдържа позоваване на всички основания за отмяна по чл. 348 НПК, същата е допълнена по съответния ред и въз основа на всичко е поискано или оправдаването на подсъдимия още в тази инстанция, или връщане на делото за ново разглеждане в предходната инстанция. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационния съд, а прокурорът я преценя като неоснователна. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. І.Липсват основанията за неговото отменяне или изменяне. 1.Това и без друго може да бъде казано веднага за третото от основанията по чл. 348 НПК – доколкото явната несправедливост на наложеното наказание е претендирана не със самостоятелното й процесуално значение, каквото имат всички касационни основания, а само като последица от уважаването на претенцията за останалите (по въпроса вж.т.р. 51/1964 г.-ОСНК, на чиято актуалност ВКС се е позовавал и друг път – вж. напр. р. 4/02-І, Бюл. 4/02). 2.Нарушението на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, по-нататък, е претендирано правилно като процесуалноправна квалификация, но въпреки това-неоснователно. Макар субектът на престъплението по чл. 257, ал.1, във вр.с чл. 256 НК (отм.) да е описан в закона по възможния най-общ начин („Който…”) и подсъдимият очевидно да се включва в това описание, качеството му на субект на престъплението в конкретния случай се отрича, тъй като той не бил „данъчно задължено лице”. Разбирането не почива на закона, въпреки че в негова подкрепа е посочено т.р. 1/09-ОСНК. Вярно е, че деецът по чл. 256 НК и данъчно задълженото лице могат да съвпадат, но това в никакъв случай не е задължително, а и в цитираното тълкувателно решение изрично е казано, че „кръгът на данъчно задължените лица е по-широк от кръга на лицата, които могат да бъдат субекти на обсъжданите данъчни престъпления” (вж.мотивите към него, с.5 – според публикацията в Бюл. 2/09). В конкретния случай – по отношение на инкриминираните документи подсъдимият С. също не е бил в кръга на данъчно задължените лица – независимо че той именно осъществявал реално (фактически) почти цялата дейност в ЕТ „Алфатех-Й. Г.” (фирмата е на съпругата му, но тя само формално участвала в тази дейност), неговото поведение се явява престъпно не с оглед някакви правни задължения извън НК, а единствено заради „ползването” на справките-декларации по ЗДДС, дневниците за покупки и фактурите с невярно съдържание. В последната насока касационната жалба очевидно няма предвид, че такъв документ се „ползва” както когато някой пряко го представя като доказателство пред данъчните органи, така и когато документът „бъде употребен… от един п о - р а н е н момент – щом деецът го постави в п о л о ж е н и е д а б ъ д е п р о в е р е н всеки момент от съответните органи, например неистинските частни разписки са прикрепени като оправдателни документи за извършени „разходи” и са оставени на разположение” (Ненов, И.. Наказателно право, особена част, т. ІІ, С., 1959, с.146). Всъщност счетоводната отчетност изисква точно такова „оставяне на разположение” на отчетните документи – доколкото представлява не еднократен акт, а последователно записване на стопанските операции и факти, както и тяхното обобщаване, въз основа на документи; в такова ф а к т и ч е с к о (не по силата на някакво правно задължение) о с и г у р я в а н е на счетоводната отчетност с присъщите й документи се е свеждала на практика и дейността на подсъдимия, предмет на обвинението. Неоснователно се оспорва и признакът „счетоводни документи” по чл. 256 НК (отм.) на справките – декларации по ЗДДС, за който е обвинен по С.. Неправилността на оспорването се дължи на погрешното мнение, че документът не е посочен изрично в чл. 6 от Закона за счетоводството, който съдържал изчерпателната регламентация на счетоводните документи. Аргумент, че уредбата няма такъв характер се съдържа обаче в самата нея – чл.6, ал.2 сочи, че счетоводен е и електронният документ, за който важат изискванията и на Закона за електронния документ и електронния подпис. По-важно е, разбира се, самото препращане към другия закон, а уточнението, че за да бъде един документ „счетоводен”, е необходимо да „са спазени изискванията на този закон” – Закона за счетоводството. Точно на изискването по чл.6, ал.1, т. 2 от него отговаря и справката-декларация по чл.100, ал.1 ЗДДС – именно като „справка” тя съдържа обобщена информация, получена от първичните счетоводни документи, и от тази гледна точка представлява вторичен счетоводен документ. Ако, накрая, справката-декларация не беше счетоводен документ, в глава двадесет и пета от ЗДДС („Счетоводно отчитане и записване на данъка”) – чл. 105, не би било посочено, че „аналитичното отчитане на данъка може да се организира според потребностите за попълване на д а н ъ ч н а т а д е к л а р а ц и я и различните режими на начисляване и възстановяване на данъка” (ал.1), както и че „Документите по този закон [който урежда и справката-декларация – вж. отново чл.100] задължително се съставя и о с ч е т о в о д я в а т в предвидените срокове (ал.2,подчерт. във всички цитати – ВКС). 3. Неоснователността на претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е свързана до голяма степен с вече разгледаната в предходната точка неоснователност. Ако например „ползването” на счетоводните документи с невярно съдържание беше видяно в действията на подсъдимия С. по начина, посочен по-горе – като фактическо (физическо) обслужване на счетоводната дейност преди резултатите от нея да бъдат представени на данъчните органи, - в обвинителния и в съдебните актове нямаше да бъдат открити и претендираните процесуални нарушения, свързани с употребените от прокурора и съдилищата формулировки на въпросното „ползване”. Вярно е само, че формулировките в тази насока не се отличават с някаква яснота и последователност, но все пак да се твърди, че затрудняват защитата до невъзможност за упражняването й, е твърде пресилено. (В подкрепа на извода е например П.ажът в обвинителния акт, „че през инкриминирания период с дейността на ЕТ „Алфатех…”, … се е занимавал обв.Т. С. – той е водил преговори и е сключвал сделки със съконтрахенти от цяла България, разполагал е със сътрудници, които са му помагали технически и са изготвяли /изписвали и подписвали/ под негово ръководство счетоводната, данъчната и търговската документация на фирмата… и … които въобще не са били запознати с действителното състояние на нещата…” – вж. на с.2/3, както и възпроизвеждането му в една или друга степен в присъдата – с.50-56, и в решението – с.6, 16-18). По сходен начин ВКС вижда неоснователността на твърдението, че процесуалните правила са нарушени съществено във връзка и със справките – декларации – средство на престъплението по чл. 256 НК – доколкото жалбоподателят е изложил и такива доводи в раздела, посветен на нарушението на НК по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК ( че нито СтЗОС, нито П. са отговорили на поставените им по този повод въпроси – според ВКС е важно не толкова качеството на дадените отговори, а че такива не могат да бъдат дадени в полза на жалбоподателя). Липсват и претендираните на друго основание съществени нарушения на процесуалните правила. Обявявайки за „негодно доказателствено средство” писмените обяснения на подсъдимия, жалбоподателят пропуснал да съобрази преди всичко, че те са дадени като упражняване на едно процесуално право (арг. в чл.55, ал. 1 НПК): Т. С. сам е пожелал да даде обяснения в писмена форма, прокурорът не е възразил, а съдът е разрешил даването им в поисканата форма; нещо повече – след като ги получил, съдът изслушал вещите лица, които също ги взели предвид в заключението си, освен тях – и самия подсъдим, и накрая прочел обясненията по реда на чл.283 НПК. Очевидно е при това положение, че изискванията на двата основни принципа – „Право на защита” (чл.15 НПК) и „Устно извършване на наказателното производство” (чл.19 НПК) не само не са били накърнени, но и са творчески съчетани. Горното-макар изложено далеч по-подробно - е в основата на становището и на П. за отхвърляне на въззивната жалба в същата част. Към казаното обаче от въззивния съд (вж.на с.22) за липсата на нарушение при ползването на свидетелските показания на М.Юсеинов ВКС не смята за необходимо да добавя друго. В заключение трябва да бъдат отхвърлени като изцяло голословни възраженията, че осъждането на подсъдимия почива върху недопустими по смисъла на чл.303, ал.1 НПК предположения. Ако жалбоподателят беше прав, че наказателната отговорност по делото е обоснована единствено с презумпции, с които си служат данъчните органи, той би трябвало да твърди още, че многобройните свидетелски показания и експертните заключения са в полза на защитната теза, но въпреки това са били отхвърлени. Подобни твърдения обаче не само липсват, но и няма как да се направят след обстойния анализ на тези доказателствени материали в подкрепа презумпциите в данъчното право, който се съдържа и в присъдата (с.13-49), и в решението (с.22-45). ІІ. Ръководен от всичко изложено и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС – І н.о. Р Е Ш И: Оставя в сила въззивното решение № 42 от 25 февруари 2010 г. по внод № 321/09 г. на Пловдивския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: