Р Е Ш Е Н И Е
№ 197
София, 1 август 2012 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. пети април ….………........... 2012 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Фиданка Пенева .................................
ЧЛЕНОВЕ: .. Цветинка Пашкунова ........................
.. Севдалин Мавров ..............................
при секретар .. Иванка Илиева ....................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Стефка Бумбалова ..........., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров .............................. КНОХД № .. 400 .. / .. 12 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурора и жалби от страна на подсъдимите Г. М. и Х. Х.. Атакува се въззивно решение № 288 от 20.12.11 год., постановено по ВНОХД № 219/11 год. по описа на Великотърновския апелативен съд. С последното е изменена присъда № 20 от 06.04.11 год. по НОХД № 563/10 год. на Русенския окръжен съд.
В протеста се визират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК – нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието на Г. М.. Прави се искане да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане.
Представителят на ВКП не поддържа протеста. Намира решението за законосъобразно и справедливо, като при разглеждането на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения. Счита жалбите на двамата подсъдими за неоснователни. Пледира да се остави в сила решението на апелативния съд.
В жалбата на подсъдимия М. са посочени всички касационни основания. Алтернативно се иска: да се измени решението, като се преквалифицира престъплението по чл. 294 НК и се намали наказанието; да се отмени същото и делото да се върне за ново разглеждане; да се намали наказанието за престъпленията, за които е осъден.
Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Представят се писмени бележки. Пледира се за неоснователност на касационния протест.
В жалбата на Х. също се визират всички касационни основания. Алтернативно се иска: да се измени решението, като се оправдае за престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 2 НК и се преквалифицира деянието по чл. 118, вр. чл. 115 НК и се намали наказанието; да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане; да се отменят двата предходни съдебни акта и делото да се върне на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Представят се писмени бележки. Пледира се за неоснователност на протеста.
Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилите протест и жалби от двамата подсъдими, съдържащите се в тях основания и доводи и становището на страните, намира следното:
С цитираната присъда подсъдимите Х. Х. и Г. М. са признати за виновни в това, че 21.10.09 год. в [населено място], при условията на съизвършителство, отнели чужди движими вещи – златни бижута и лек автомобил марка „Мерцедес”, модел Е 290 ТД, с рег. [рег.номер на МПС] , на обща стойност 13 924 лв. от владението на М. Т. от [населено място], с намерението противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и заплашване и грабежът е съпроводен с убийството на Т.. На осн. чл. 199, ал. 2, т. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК Х. е осъден на ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР, а М. на ДВАДЕСЕТ години лишаване от свобода.
Двамата подсъдими са признати за виновни и в това, че на 22.10.09 год. в местността „Б., [населено място], обл. Разград, при условията на съизвършителство, запалили имущество със значителна стойност в размер на 8 260.00 лв. – процесния лек автомобил, собственост на Т.. На осн. чл. 330, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК са осъдени на по ЧЕТИРИ години лишаване от свобода.
Х. е признат за виновен и в това, че през периода м. октомври 2009 год. до 22.12.09 год., в [населено място], придобил и държал огнестрелно оръжие – сигнално – газов пистолет „ZORAKI”, мод. 914, кал. 9 мм, преработен за стрелба с бойни патрони кал. 7.65 мм и бойни патрони, различен калибър и марка, без да има за това надлежно разрешение. На осн. чл. 339, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода.
М. е признат за виновен и в това, че през периода м. октомври до 02.12.09 год. в [населено място], придобил и държал огнестрелно оръжие с кал. 5.6 мм и шест броя боеприпаси за него – 5.6 мм, флоберови патрони – 22 LR, без да има за това надлежно разрешение. На осн. чл. 339, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 НК е осъден на ТРИ години лишаване от свобода.
На осн. чл. 23, ал. 1 НК на Х. е наложено едно общо наказание, в размер на най-тежкото от определените по-горе, а именно ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР, което да се изтърпи в затворническо заведение от закрит тип при първоначален специален режим. Зачетено е предварителното му задържане.
На осн. чл. 23, ал. 1 НК на М. е наложено едно общо наказание, в размер на най-тежкото от определените по-горе, а именно ДВАДЕСЕТ години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затворническо заведение от закрит тип при първоначален строг режим. Зачетено е предварителното му задържане.
Съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски.
Апелативният съд е изменил присъдата. Признал е подсъдимия Х. за невинен да е извършил деянието по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК чрез употреба на заплаха и го е оправдал по обвинението в тази му част.
Изменил е същата в частта, с която подсъдимият М. е признат за виновен да е извършил деянието по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК при форма на съучастие – извършител, като е приел форма на съучастие – помагач – деяние по чл. 199, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 НК, поради което го е признал за невинен и го е оправдал по обвинението да е действал в съучастие като извършител, както и да е извършил деянието чрез употреба на заплаха. Намалил е наказанието му по това престъпление и общото такова по чл. 23, ал. 1 НК на ДЕВЕТНАДЕСЕТ години лишаване от свобода.
Изменил е присъдата и в частта, с която двамата подсъдими са признати за виновни да са извършили деянията по чл. 339, ал. 1, пр. 1 НК, като ги е оневинил по повдигнатите им обвинения за изпълнителното деяние „придобиване”.
Потвърдил е присъдата в останалата й част.
ПО ДОВОДИТЕ НА ДВАМАТА ЖЕЛБОПОДАТЕЛИ ПО КАСОЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО ЧЛ. 348, АЛ. 1, Т. 2 НПК.
В жалбите на двамата подсъдими се изтъкват доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт. Като съществено процесуално нарушение се сочи, че не е извършено обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Твърди се: че престъплението не е доказано от обективна и субективна страна, касателно Х. /въззивният съд е отговорил на възражението на л. 27/; че не е установен по безспорен начин предмета на престъплението /л. 34 от решението/; че е необоснован извода на съда за предварителното прострелване на двете инкриминирани огнестрелни оръжия /л. 35-36 от решението/. Акцентира се върху доказателствената стойност на игнорираните обяснения на М., свързани с авторството на деянието /л. 30-31 от решението/. Във въззивното производство не са направени доказателствени искания. На базата на събраните от окръжния съд доказателства, апелативната инстанция е стигнала до заключението, че всички те, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с основния принцип по чл. 14, ал. 1 НПК, обосноват с необходимата категоричност участието на подсъдимите Х. и М. в извършения грабеж. От друга страна, апелативният съд е изпълнил прецизно задължението си по чл. 339, ал. 2 НПК, като задълбочено е посочил съображенията си, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на въззивните жалби на двамата подсъдими.
Страните по настоящото дело формулират възраженията си срещу въззивния акт във връзка със сочените касационни основания, като резултат на допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществената от нея доказателствена дейност по въззивната проверка на присъдата. По своя смисъл, обаче, сочат единствено доводи за необоснованост, което основание не подлежи на обсъждане и оценка в касационното производство, защото е извън кръга на изчерпателно очертаните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Касационният контрол обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и формирането на тяхното вътрешно убеждение по фактите. ВКС нееднократно е посочвал в свои решения, че касационната инстанция отменява проверявания от нея съдебен акт, когато намери: че доказателствата са събирани избирателно; липсват източници за установяването на съществени обстоятелства, касаещи предмета на доказване, съобразно повдигнатото обвинение; че доказателствата са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно; че им е придадено съдържание, различно от действителното или фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства или несъществуваща доказателствена основа. Конкретният казус, обаче, не е такъв и липсват основания да се споделят такива изводи.
Проверката на съдопроизводствените действия на първата и въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници. Кредитирането или некредитирането на показанията на една или друга група свидетели във връзка с участието на подсъдимите Х. и М. в престъпленията е в резултат на задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства. Крайният резултат на доказателствения процес е обективиран ясно, убедително и по несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени от страните и контролната инстанция. В решението си Великотърновският апелативен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на възраженията от страна на подсъдимите и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който не се различава от този на първоинстанционния съд по отношение на извършеното престъпления. Не са налице обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства. Съдебните инстанции по фактите са събрали, съответно обсъдили доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2, съответно чл. 339, ал. 2 и 3 НПК. В мотивите на въззивното решение това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на основните принципи на наказателния процес, очертани с чл. 13 и 14 НПК. Касационната проверка на атакувания второинстанционен акт, потвърждаващ осъдителната присъда спрямо Х. и М., не констатира решаващите инстанции да са придали на разобличаващите доказателства смисъл и тежест, какъвто те нямат. В контекста на посоченото инстанциите по фактите правилно са решили въпросите по предмета на престъплението, защитната версия на Х., че е заложил златен пръстен при пострадалия, фактическото участие на М. преди и след деянието и „хаотичното” поведение на двамата непосредствено след убийството на Т..
Като конкретно съществено процесуално нарушение от защитата на Х. се изтъква, че показанията от досъдебното производство на част от разпитаните в съдебно заседание свидетели са прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. По този начин е процедирано със свидетелските показания на К., К., М., М., Д., Ц., С., К., Н. и др. Първоинстанционният съд не е нарушил процесуалния закон. Към момента на съдебното следствие е била влязла в сила разпоредбата на чл. 281, ал. 4 НПК. Съгласно чл. 3 НПК същата се прилага от влизането и в сила и за процесуалните действия, които предстоят по незавършени наказателни производства. Същевременно, спрямо нейното действие във времето, законодателят не е предвидил изключение от общия принцип в § 65 от ПЗР към ЗИД на НПК, ДВ, бр. 32/10 год., така както е направил по отношение на използването на СРС, събрани преди влизането в сила на ЗИД на НПК. В случая се касае до прочитането на показания на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство, като изключение на правилото по чл. 281, ал. 3 НПК, само когато са налице две от хипотезите на чл. 281, ал. 1, т. 1-6 НПК – между тях и показанията, дадени на съдебното следствие, има съществено противоречие /т. 1/, свидетелят отказва да даде показания или твърди, че ни си спомня нещо /т. 2/. Изключението е принципно, като е ясна волята на законодателя. И в двете хипотези пълнолетният свидетел се разпитва лично в публично съдебно заседание, при условията на състезателно производство, като за всяка от страните съществува възможността да задава въпроси или да поиска очна ставка между този свидетел с друг или между него и подсъдимия. Това е разликата с другите хипотези на чл. 281, ал. 1 НПК; когато свидетелят, който е редовно призован, не може или не се налага да се разпита лично в съдебно заседание; не може да бъде намерен или е починал; не се явява и страните са съгласни да бъдат прочетени показанията му; поради своето недостатъчно житейско развитие, спрямо него е могло да се укаже въздействие при разпита му пред органите на разследване, без присъствието на обвиняемия и неговия защитник /чл. 281, ал. 1, т. 6 НПК/.
На следващо място, в писмените си бележки, защитата на Х. сочи, че неправомерно и е отказано да присъства при разпита на редица свидетели на досъдебното производство, довело да нарушаване правото на защита. Настоящата инстанция намира, че доводът няма опора в НПК. Кодексът не урежда такова генерално право. В случая, не се касае до разпит на посочените свидетели пред съдия, а такъв извършен от водещия разследването. По силата на чл. 55, ал. 1 и чл. 99, ал. 1 НПК защитникът има право да участва във всички действия по разследването с участието на обвиняемия, като неявяването му не възпрепятства тяхното извършване. Проведените разпити са осъществени без участието на обвиняемия, поради което не е нарушени правото му на защита. От друга страна, всички посочени свидетели са разпитани непосредствено пред първата инстанция и за защитата е съществувала законовата възможност за съпоставяне на фактите и обстоятелствата по делото с техните показания.
Няма нарушение на правата на двамата подсъдими по чл. 246, ал. 3 НПК, съгласно ТР № 2/02 год. Не може да се приеме, че липсата на дата на съставянето на обвинителния акт /мястото е отразено/ е съществено процесуално нарушение в случая, тъй като не се твърди, че след изготвянето му са извършвани процесуални действия по досъдебното производство. По делото достатъчно ясно е отбелязано кога обвинителния акт е внесен в ОС – гр.Русе /18.08.10 год./. С разпореждане от 03.09.10 год. съдията – докладчик е насрочил делото и е постановил връчване на обвинителния акт на подсъдимите, което за двамата е станало на 13.09.10 год. До първото по делото съдебно заседание 06.10.10 год. е спазен седмодневния срок за отговор по чл. 254, ал. 3 НПК, поради което не са нарушени процесуалните права на двамата подсъдими.
Не са нарушени правата на защита на подсъдимите и с отказа на прокуратурата /т. VІІ, л. 924/ да се съберат данни за личността на пострадалия, за дейността, с която се е занимавал, за водени срещу него наказателни производства, наемал ли е сейф. Законосъобразно искането е оставено без уважение като неотносимо към предмета на делото.
Делото е протекло по реда на глава ХХVІІ в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК именно по искане на защитата на двамата подсъдими. Да се упреква първоинстанционния съд пред касационната инстанция от защитата, че не е провел производството по правилата на чл. 371, т. 2 НПК, е професионално крайно некоректно и противоречащо на позицията на подсъдимите по фактите, отразени в обвинителния акт.
ПО ДОВОДИТЕ ОТ СТРАНА НА ДВАМАТА ПОДСЪДИМИ И ПРОКУРОРА ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО ЧЛ. 348, АЛ. 1, Т. 1 НПК.
Прокуратурата и защитата на М. възразяват срещу правната квалификация, възприета спрямо този подсъдим. Обвинението счита, че незаконосъобразно е оправдан за форма на съучастничество – извършител, като е признат за виновен като помагач. Защитата от своя страна счита, че законосъобразната правна квалификация е по чл. 294 НК, тъй като не е доказано предварително споразумение с Х.. В теорията и съдебната практика е изяснен изчерпателно въпросът за съучастието и разликата между извършител и помагач.
При грабежа, придружен с убийство, прекият или евентуалният умисъл на дееца обхваща съзнанието за умъртвяването на жертвата. Необходимо е убийството да бъде извършено с цел да бъде сломена наличната или възможна съпротива и да бъдат отнети движимите вещи на пострадалия. При това престъпление съучастието е задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяване му. Съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, а за това, че лично, със собственото си деяние обективно и виновно допринася за осъществяването му. При това, съучастието е престъпно участие на няколко лица в осъществяването на грабежа. Всеки от тях е престъпен участник в грабежа по силата на чл. 20 НК, който визира подбудителството и помагачеството като прояви, имащи отношение към лице, извършило престъпление, т.е. към извършителя. Съучастниците - неизвършители отговарят за грабежа, за извършването на който са допринесли, но изпълнението на който осъществяват не те, а друг техен съучастник – извършителят. При определяне на извършителството и неговото разграничаване от помагачеството законът изхожда от обективния критерий на „изпълнението на престъплението”, който се използва и за отграничаване на стадиите. Докато помагачът само улеснява грабежа, като създава условия за неговото изпълнение, извършителят е този, който именно осъществява това изпълнение. От субективна страна у помагача е необходим умисъл, че със своите действия улеснява извършването на грабежа от своя съучастник – нещо, което първият най-често пряко иска. От тук произлиза и разграничението между съучастника под формата на помагач в грабежа и личното укривателство по чл. 294 НК, като престъпление срещу правосъдието. Последното е вторична престъпна дейност и представлява спомагане на лице, извършило вече престъпление, да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване, или да остане то ненаказано, без укривателят да се е споразумял с това лице, преди да е извършило престъплението. Насоките на укривателството са три – укриване на самия факт на извършване на престъплението, на връзката между престъпния факт и лицето, участвало в неговото осъществяване или на самата физическа личност. Субект на това престъпление, обаче, може да бъде всеки, който не е извършител или съучастник в престъплението, което укрива.
Съгласно приетите фактически обстоятелства от контролираните съдебни инстанции, Х. сам е влязъл в гаража, произвел е изстрелите, умъртвил е Т. и е напуснал гаража с трупа, колата на пострадалия и всички други инкриминирани по делото вещи, т.е. изпълнителното деяние е осъществено единствено от Х.. Предходните грабежа действия, осъществени с помощта на М., по проследяването на жертвата, изучаването на нейните навици, поведение и маршрут на придвижване, набавянето на оръжието на престъплението и проверката на неговата годност, са типично подготвителни и обосновават ролята на неизвършителя на изпълнителното деяние като помагач, а не като укривател. От естеството на тези действия се разкрива и прекия умисъл у М. за подготовка на грабеж, за който има предварително съгласие у двамата съучастници. Такива се и последващите действия на М. по съпровождането до [населено място] черна, общ. Тутракан, със собствения си автомобил „Пежо 107”, колата на жертвата, управлявана от Х., закупуването на двете лопати, заравянето на трупа, покупката на дизелово гориво, с което са запалили автомобила и пласирането на златните бижута на свидетеля Г. в [населено място]. При тези възприети фактически обстоятелства решението на въззивния съд е законосъобразно.
В протеста се сочи, че неправилно подсъдимите са оправдани за употребата на заплаха, като способ за сломяване съпротивата на жертвата, както и за изпълнителното деяние „придобиване”, касаещо престъпленията по чл. 339, ал. 1 НК, извършени от двамата подсъдими. Възприетите и в обвинителния акт и в съдебните решения фактически обстоятелства изключват заплахата, а от друга страна, убийството на Т. поглъща този способ за противозаконното отнемане на инкриминираните вещи. От друга страна, придобиването на огнестрелно оръжие без разрешение, следва да има своите фактически измерения като време, място и начин, каквито не са посочени дори в обвинителния акт.
Защитата на Х. навежда довод, че автомобилът на пострадалия не е предмет на грабежа, тъй като няма умисъл за своене. На този довод е отговорила въззивната инстанция на л. 33 от решението, като се е съгласила със съображенията на окръжния съд, изложени на л. 36 от мотивите. Към тях следва да се добави, че законодателят не поставя изисквания за намерението за присвояване, свързани с лично ползване, отчуждаване, подаряване, изхвърляне, унищожаване на ограбената вещ или отдалечаване чрез нея от местопрестъплението. Достатъчно е да се прекъсне фактическото владение на веща от пострадалия чрез способите, посечени в чл. 198 и 199 НК.
Приетите за установени фактически обстоятелства и преодоляването по съответния ред на защитната теза на Х., изключват възможността деянието да се преквалифицира по чл. 118 НК, тъй като убийството не е предизвикано от пострадалия с насилие, тежка обида или клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. Невъзможна е и квалификация по чл. 119 НК, тъй като фактите не насочват към нападение от страна на пострадалия спрямо подсъдимия, неизбежна отбрана, съответно превишаване пределите на същата. В настоящия казус се касае до престъпление срещу собствеността, при което за отнемане на инкриминираните по делото вещи е убит пострадалия.
ПО ДОВОДИТЕ ОТ СТРАНА НА ДВАМАТА ПОДСЪДИМИ И ПРОКУРОРА ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО ЧЛ. 348, АЛ. 1, Т. 3 НПК.
Обстоятелството, че всички съучастници отговарят за едно и също престъпление в рамките на предвиденото за него наказание, съгласно чл. 21, ал. 1 НК, не само не изключва, а напротив, предполага при определяне на наказанието на всеки да се спазва най-строго принципът на иднивидуализацията по чл. 54-56 НК, като се съобразят и характерните за съучастието допълнителни особености, които при помагачеството се изразяват и в степента на участие на дееца в престъплението. С това се е съобразил апелативния съд, като е намалил наложеното на М. наказание от двадесет на деветнадесет години лишаване от свобода.
От друга страна, изключително високата степан на обществената опасност на извършеното, характеризиращо се и с организирана предварителна подготовка, значителният ръст и динамиката на този вид престъпления в последно време, налагат засилена превантивна роля за преодоляването им. Ето защо, наложените наказания на двамата подсъдими не са явно несправедливи. При определянето им съдилищата са взели предвид данните за личността на двамата подсъдими. Спрямо Х. не са отчетени като отегчаващи отговорността обстоятелства, които същевременно са елементи от състава на престъплението или са квалифициращи такива.
По отразените по-горе съображения настоящият състав на ВКС намира, както протестът, така и жалбите на двамата подсъдими за НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради което съдебното решение следва да се остави в сила.
Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 288 от 20.12.11 год., постановено по ВНОХД № 219/11 год. по описа на Великотърновския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |