Р Е Ш Е Н И Е № 398 гр.София , 26 януари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 346/2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подс. П. М. М. – адв. И. В., срещу присъда № 92 от 05.12.2013г. по внохд № 042/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 1 състав. В жалбата са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, а в допълнението към нея са развити съображения в тяхна подкрепа. С присъда № 2 от 20.02.2013г., по нохд № С-252/2012г. подс. П. М. М. е признат за виновен в това, че на 04.04.2011г. в [населено място], с цел да принуди М. Й. Ч. – Т. да се разпореди с вещ – сумата от 10 000лв., я заплашил с разпространяване на позорящи обстоятелства, като деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и чл. 54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим в затвор и глоба от 7 000лв. Подсъдимият М. е признат за невиновен и оправдан за това, при извършване на престъплението по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1 от НК, да е заплашил М. Ч. – Т. с друго противозаконно действие с тежки последици. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия на основание чл. 59, ал. 1 от НК и са му възложени направени по делото разноски. Със същата присъда подс. П. М. М. е признат за невиновен в това, на 26.03.2011г. в [населено място], пред хотел „име.” да е склонявал И. Т. Т. към проституция и деянието да е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 5, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по протест на прокурор от СГП, по жалба от частния обвинител И. Т. и по жалба от защитника на подсъдимия. С присъда № 92 от 05.12.2013г. по внохд № 042/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 1 състав, присъдата е била отменена в оправдателната част по първия пункт на обвинителния акт, като вместо това, подс. П. М. М. е признат за виновен в това, че на 26.03.2011г. в [населено място], пред хотел „име” е склонявал И. Т. Т. към проституция и деянието да е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 155, ал. 5, т. 5, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години и глоба в размер на 5 000лв. Намалено е наложеното на подс. М. наказание за извършеното от него престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК от десет години на седем години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК на подс. М. е наложено най-тежкото наказание измежду наложените, а именно седем години лишаване от свобода и глоба в размер на 7 000лв. В останалата част присъдата е била потвърдена. В касационната жалба и допълнението към нея срещу въззивната присъда са развити оплаквания, относими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. По отношение на обвинението по чл. 213а от НК се сочи, че от установената фактическа обстановка следва извод, че проведеният между подсъдимия и св. Ч. разговор за възможността М. в бъдеще да поиска сумата от десет хиляди лева, не е последван от никакви негови действия и заплахи, а и свидетелката не е възприела сериозно този разговор,като е предприела действия срещу подсъдимия по-късно, с цел да подобри отношенията с дъщеря си. Излага се теза, че така описаните действия на подс. М. не обективират изнудване, доколкото не е инкриминирана хипотеза на изнудване под условие. Твърди се, че на фона на създадените отношения между него, св. Т. и св. Ч., подсъдимият е демонстрирал цинично неуважение, арогантност, грубост, агресивност, с което е проявил стремеж да доминира двете жени, като те са били привлечени именно от това негово поведение. Излагат се доводи, че инкриминираният израз е изваден от контекста и изкуствено се нагажда към хипотезата на чл. 213а от НК, като подсъдимият не е целял получаването на тези десет хиляди лева и липсват последващи негови действия за довършване на изнудването. Твърди се, че М. нито е целял реално разпореждане от страна на Ч., нито е разполагал с компрометиращи снимки, нито е сторил нещо да компрометира свидетелката, като въззивният съд не е отчел правилно съществуващите взаимоотношения, както и това, че от деянието не са настъпили общественоопасни последици. При така изложеното се прави довод за несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна и се претендира нарушение на материалния закон. По отношение на обвинението по чл. 155 от НК, се излагат доводи за формален подход при прилагане на разпоредбата на чл. 155 от НК спрямо установената фактическа обстановка. Навеждат се съображения, че подсъдимият многократно е обиждал, унизявал и малтретирал св. Т. и тя охотно е приемала неговото отношение, без да възприема сериозно заплахите от него. Твърди се, че в контекста на специфичните отношения между М. и Т., подсъдимият не е обективирал умисъл за извършване на престъпление, че думите му са единствено в обиден контекст, без да са насочени реално към евентуално проституиране. Излагат се доводи за наличие на хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК, понеже поведението на подсъдимия не е довело до никакви общественоопасни последици. В подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложените наказания, се сочи обстоятелството, че липсват реално настъпили вредни последици и наказанията са чувствително завишени. Правят се в условията на алтернативност искания – за оправдаване на подс. М. поради липса на извършено от него престъпление или за изменение на присъдата, като бъде намален размера на така наложените наказания и на определеното общо наказание поради явната им несправедливост. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. П. М. М. – адв. И. В., поддържа касационната жалба съобразно съображенията, изложени в нея и в допълнението й. Въз основа на собствена интерпретация на фактическата обстановка излага теза, че няма извършено от подсъдимия престъпление. Навежда доводи, че липсва субективната страна на изнудване спрямо св. Ч., като посочва, че снимките са направени поради „перверзията” на подсъдимия да заснема сексуалните си контакти, че не е имал активно поведение на изнудване на свидетелката, че независимо от унизителните и груби фрази спрямо нея, не я е заплашвал, още повече, че като е доминирал волята й, е можел да получи от нея и от дъщеря й каквото пожелае. По отношение на осъждането за склоняване към проституция на св. Т., излага съображения, че репликите, че свидетелката трябва да прави секс за пари, не съставляват нищо повече от унизително отношение и не обективират склоняване към проституция. Поддържа исканията, направени с жалбата, за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за съществено намаляване на размера на всяко едно от наложените на подсъдимия наказания. Подс. П. М. в лична защита твърди, че обвиненията срещу него са изфабрикувани. Повереникът на частните обвинители М. Ч. и И. Т. – адв. С., моли касационната жалба на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Заявява доводи в подкрепа на тезата си за законосъобразност и правилност на присъдата на САС. Прави искане да бъдат присъдени направените по делото разноски. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не се установява наличие на сочените в нея касационни основания. Моли атакуваната въззивна присъда да бъде оставена в сила. Подс. П. М. иска да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата и допълнението към нея касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба. Доводите, подкрепящи твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, не могат да бъдат възприети като основателни. Като е ангажирана наказателната отговорност на подс. М. за престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен, съобразно установените по делото фактически положения. Фактите, установени по предвидения процесуален ред, са за това, че след осъществен сексуален контакт със св. Ч., подсъдимият й поискал сумата от 10 000лв., необходими му за закупуване на джип, че на следващия ден вечерта й се обадил по телефона и я заплашил, че ако не получи сумата, ще разпространи снимки от осъществения сексуален акт, които биха компрометирали свидетелката. Така обективираното поведение на подсъдимия законосъобразно е подведено под състава на престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 7, вр. ал. 1, пр. 1, алт. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК и аргументацията на инстанционните съдилища по отношение на обективната и субективна страна на деянието е правилна. За да бъде реализиран състава на посоченото престъпление, от обективна страна следва да бъде осъществено изпълнителното деяние, изразяващо се в заплашване - действие на застрашаване с бъдещо деяние, което би се отразило неблагоприятно на пострадалия или негови близки. Изпълнителното деяние в случая е осъществено от подс. М., като, след като е поискал от св. Ч. сумата от 10 000лв. и е получил отказ, я е заплашил, че ще разпространи компрометиращи я снимки, ако тя не му даде посочената сума. Заплашването е осъществено от подсъдимия чрез едно от изброените в нормата средства – заплашване с разгласяване на позорящи обстоятелства – довеждане до знанието на неограничен кръг лица на факти, свързани с поведението на свидетелката, които факти несъмнено биха накърнили обществената оценка за нея, предвид на това, че е омъжена и упражнява професия на стоматолог в [населено място]. Реализираното по този начин заплашване е свързано с желаното от подсъдимия поведение, което да предприеме св. Ч. – тя да се разпореди в негова полза със сумата от 10 000 лв. Правилно деянието е квалифицирано по по-тежко квалифицирания състав на чл. 213а, ал. 3, т. 7 от НК, доколкото същото е извършено в условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. Възраженията в касационната жалба по отношение на обективната страна на деянието са били правени и пред въззивната инстанция и са намерили обоснован и правилен отговор в мотивите на присъдата на САС. Обстоятелството, посочено в касационната жалба, за това, че разговорът между подс. М. и свидетелката не е бил последван от каквито и да било действия на подсъдимия във връзка с парите, не може да обоснове несъставомерност на деянието. Това е така, понеже престъплението по чл. 213а НК е на формално извършване и изпълнението на заканата не е задължителен елемент при осъществяване състава на престъплението В този смисъл, Решение № 222/1010г. на ІІІ НО. на ВСК, Решение № 197/2013г. на ІІІ НО. на ВКС, Решение № 389/2012г. на ІІ НО. на ВКС. Обстоятелствата, дали св. Ч. е приела сериозно проведения разговор и кога се е оплакала от действията на подсъдимия, не могат да разколебаят изводите за това, че е реализиран съставът на престъплението. Дали свидетелката е приела сериозно разговора (твърдението за това, че не го е приела по този начин е произволно), е без значение, защото заканата спрямо нея е била обективирана недвусмислено и целта на отправянето й е била разпореждане от страна на пострадалата с паричната сума. Изложеното в жалбата, че оплакването за това поведение на М., направено едва впоследствие, е била направено единствено с цел да бъдат уредени сложните отношения в „любовния триъгълник”, не намира опора в данните по делото. Твърдението на защитата, че изнудването е извършено под условие, в контекста на извратените лични отношения, е лишено от основание. Това е така, понеже цялостното съдържание на разговора по телефона между двамата, сочи на това, че подсъдимият е заплашил свидетелката да разпространи позорящи я снимки от сексуалния им контакт, като това заплашване е непосредствено свързано желаното от подсъдимия поведение от страна на пострадалата – да му предостави сумата от 10 000лв. Поради това, тезата на защитата, че репликата му е била извадена от контекста и „нагодена” към хипотезата на престъплението, е без основание. Разменените реплики в хода на разговора на 04.04.2011г., като подсъдимият заявява на свидетелката, че ще разпространи снимките, че тя трябва да е отговорна за това, което прави и че някои слабости струват повече, други по-малко, се намират в логическа връзка с репликата, че другия път като й каже нещо, да го прави, и като й каже да му даде десет хиляди лева, да не му дава десет лева. Конкретната реплика на подс. М. не може да бъде извадена от общото логическо съдържание на разговора, което несъмнено обективира заплаха, че ако Ч. отново откаже да даде сумата от 10 000лв., той ще разпространи компрометиращите я снимки. Следователно, заплахата е обективирана в непосредствена връзка с постигането на преследваната от подсъдимия цел – пострадалата да се разпореди с посочената сума. Сочените от защитата обстоятелства за създадените анормални отношения между подсъдимия, св. Ч. и св. Т., действително може да са укорими от гледна точка на обичайните критерии за морално поведение, но при това, по никакъв начин не сочат, че обективираната от подс. М. заплаха спрямо св. Ч., не съставлява застрашаване с бъдещо увреждащо я действие. Не се касае до „кухи” фрази, на фона на крайно обидна, нецензурна и арогантна лексика, защото логиката на разговора и отправените от подсъдимия реплики сочат на обективирана заплаха спрямо пострадалата, принуждаваща я към определено поведение. Лишени са от основание и доводите на защитника за липса на субективна страна на престъплението, понеже у подсъдимия липсвал умисъл. Характеризиращи субективната страна на престъпното посегателство са прекият умисъл и специалната цел, без да е необходимо да са настъпили преследваните вреди в патримониума на жертвата или да е реализиран желаният резултат Решение № 173/2013 г. на ІІІ НО. на ВКС. Принципно, изводите за това дали са реализирани елементите от субективната страна на всяко престъпление, са изводими от обективните му признаци. С оглед на манифестираното поведение на подс. М. на фона на обективните данни за отношенията между подсъдимия и пострадалата, следва да се възприемат като правилни изводите на решаващите съдилища за реализиране на деянието при пряк умисъл. Деецът е съзнавал, че е осъществил спрямо св. Ч. заплашване с разпространяване на обстоятелства, които обективно са позорящи за нея, както и това, че обективната насоченост на действията му е била свидетелката да извърши разпореждане с паричната сума, без тя да желае да извърши това. По отношение на осъждането за престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 5, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК касационната инстанция също не намира да е допуснато нарушение на материалния закон. В рамките на установената фактическа обстановка, която и не се оспорва от защитата, въззивният съд законосъобразно е ангажирал наказателната отговорност на подс. М. за извършено престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 5, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. Правилно съставът на САС е приел, че подсъдимият е осъществил формата на изпълнителното деяние – склоняване към проституция, по отношение на св. Т.. След като многократно М. заявявал на свидетелката, че трябва да му помогне да си набави средства, като прави секс за пари, че трябва да започне да проституира, за да остане с него, на 26.03.2011г. заедно с лице на име „М.” отишли до хотел „име” в [населено място] и подсъдимият казал на Т. да остане в наета стая и да проституира за него, ако се наложи, като свидетелката останала в стаята определено време, след което си тръгнала. Тези установени обективно фактически положения сочат, че подс. М. на инкриминираните от обвинението дата и място, е склонявал св. И. Т. към проституция. Съдържанието на понятието „склоняване”, чрез което е формулирана една от формите на изпълнителното деяние на престъплението, макар да няма легална дефиниция, има едно и също значение в наказателно правен аспект (съгласно съдебната практика, свързана с обвинения за трафик на хора, „склоняване” към проституция, склоняване като елемент от състава на престъпление по чл. 289 от НК), като то се разбира като мотивационно действие – психическо въздействие, върху лицето, с цел да бъде то убедено да предприеме определено поведение ТР № 2/2009г. на ОСНК на ВКС, Решение № 452/2012г. на ІІІ Н.О., и може да бъде осъществено чрез различни средства – убеждаване, обещания и др. В настоящия случай поведението на подсъдимия е именно склоняване към проституция, защото той е мотивирал чрез психическо въздействие св. Т., изразено в убеждаване, на фона на емоционалната й зависимост, да осъществява сексуални контакти с неопределен кръг лица срещу материална облага. За съставомерността на деянието не е необходимо пострадалата да се е съгласила, нито да е започнала да проституира, тъй като престъплението е на просто извършване и е довършено в упражняване на мотивационното въздействие. Поради тези съображения, не могат да бъдат възприети като основателни доводите на защитата за това, че отправените от подсъдимия спрямо свидетелката реплики, че трябва да прави секс за пари, обективират само унизително отношение и са кухи фрази, а не и склоняване към проституция. Макар на фона на отразената в обвинителния акт фактология да е учудващо защо обвинение за склоняване към проституция се поддържа само за инкриминираната дата, то именно описаните в обвинителния акт и установени по делото многократни искания на подсъдимия свидетелката да проституира за него, сочат не на обидно и унизяващо Т. поведение на подсъдимия, а на поведение, насочено именно към мотивирането й да избере такова поведение. Такова склоняване към проституция подсъдимият е осъществил на 26.03.2011г., казвайки на свидетелката да остане в хотелската стая и ако се наложи, да проституира за него. Твърденията в касационната жалба за това, че св. Т. е приемала обидното и унижаващо я поведение на подсъдимия като нормално и не е възприемала сериозно репликите му във връзка с проституирането, не намират опора в данните по делото. Лишено от основание е и оспорването на възприетото от въззивния съд, че подсъдимият е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл. На инкриминираната дата подсъдимият не само е въздействал върху психиката на свидетелката, за да предприеме тя определено, желано от него поведение, но и е създал предпоставки за реализирането му, завеждайки Т. пред хотела „име” и заявявайки й, че трябва да остане в наетата от другото лице стая, за да проституира. Така обективиранато поведение несъмнено обосновава извод за съзнанието на подсъдимия, че мотивира свидетелката да извършва сексуални контакти с неопределен кръг лица срещу материална облага. Не може да бъде възприет и доводът на защитата, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК, понеже поведението на подсъдимия не е довело до никакви общественоопасни последици. Съгласно чл. 9, ал. 2 от НК не е престъпно онова деяние, което, макар да осъществява признаците на някое от предвидените в закона престъпления, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Нормата на чл. 9, ал. 2 от НК съдържа две възможни хипотези на малозначителност, при наличието на които извършеното деяние, макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, не е престъпно: деянието въобще не е общественоопасно или разкрива такава степен на обществена опасност, която е явно незначителна. Случаите, които попадат под хипотезите на чл. 9, ал. 2 от НК поначало представляват изключения. Малозначителността на деянието представлява конкретно негово обществено качество, поради което е необходим внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно може да окаже отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения. Настоящият случай не носи характеристиките на малозначителност. Извършеното от подс. М. осъществява признаците на състава на престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 5, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, което е формално престъпление, при което престъпният състав не очертава престъпен резултат, а се задоволява с очертаване само на типичните особености на общественоопасното деяние Н., Ив., „Наказателно право на НРБ”. След като престъпният състав не предвижда резултат, за да се прецени дали деянието е „малозначително”, следва се съобрази дали при конкретните условия то е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или засягането е съвсем незначително. В тази връзка е от значение характерът на обекта на посегателство и степента, в която той може да бъде засегнат, както и характерът на конкретното деяние с оглед на конкретната възможност, която то създава за определено засягане на този обект. Правно защитените отношения са свързани с личността, като проявлението на конкретното деяние сочи на засягане на тези обществени отношения. Следователно, деянието е оказало отрицателно въздействие върху защитения обект, като това въздействие не е в такава ниска степен, че да изключи обществената му опасност. Конкретната проява, засягаща личността на свидетелката и въздействаща върху волята й, за да започне да проституира, сочат на реално отрицателно въздействие върху обществените отношения, още повече, че за съставомерността на деянието не е необходимо да се е стигнало до действия за проституиране. Предвид изложените съображения настоящата инстанция намира, че не е допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на атакувания съдебен акт, не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Поради това, претенцията в касационната жалба за оправдаване на подсъдимия М. по двете обвинения не може да бъде удовлетворена. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложените на подс. П. М. наказания за извършените престъпления, доводът, който се сочи, е свързан в това, че липсва вредоносен резултат от тези деяния, поради което определените наказания са необосновано завишени. Посоченото в жалбата обстоятелство е съобразено от въззивната инстанция като смекчаващо такова, то не е подценено и не може само по себе си да обоснове допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия. По отношение на наказанията, наложени на подс. М. за всяко едно от извършените престъпления, същите законосъобразно са определени в хипотезата на чл. 54 от НК. Изчерпателно и правилно от решаващите съдилища са изведени обстоятелствата, влияещи върху отговорността, като освен посоченото смекчаващо обстоятелство, на плоскостта на отегчаващите такива са съобразени изводите за завишена степен на обществена опасност на дееца, както и конкретните характеристики на извършване на деянията, свързани с времето, начина на извършването им и лицата, спрямо които са били насочени. С оглед изложеното и като се има предвид, че определянето на наказанието е единен логически процес, при който се прави цялостна оценка на всички обстоятелства, влияещи върху отговорността, касационната инстанция намира, че наказанията на подс. М. са индивидуализирани законосъобразно и правилно. Определените наказания за всяко едно от престъпленията, извършени от него, са резултат от съвкупната преценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността и са в унисон с целите по чл. 36 от НК. Не се констатират основания за допълнително смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия, като с оглед данните за личността му, така индивидуализираните наказания обслужват в пълна степен осъществяването на поправителен и превъзпитателен ефект върху него, а също и целите на генералната превенция. Не се констатират нарушения при определяне на общо наказание за така извършените престъпления от подс. М., по реда на чл. 25, вр. чл. 23 от НК. Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че оплакването, свързано с касационното основание по чл. 348, ал. 5, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, е неоснователно и не може да бъде удовлетворена претенцията в касационната жалба за изменение на атакувания съдебен акт с намаляване на размера на наложеното на подс. П. М. наказание. Предвид на това, че повереникът на частните обвинители Ч. и Т. – адв. С., е направила искане за присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, сумата от 1 000лв. – адвокатско възнаграждение, следва да бъде възложена в тежест на подсъдимия. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 92 от 05.12.2013г., постановена по внохд № 042/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 1 състав. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подс. П. М. М. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Т. Т. с ЕГН [ЕГН] и М. Й. Ч. – Т. с ЕГН [ЕГН] сумата от 1000лв. (хиляда лева). Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.