Р Е Ш Е Н И Е
№ 15
гр.София, 30.01.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
двадесет и първи януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4604/ 2014 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 1143/ 13.10.2014 г. по настоящето дело по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 134 от 30.01.2014 г. по в.гр.д.№ 1054/ 2013 г. в частта му, с която е уважен предявения от Б. А. Ж. срещу [фирма] (предишно наименование [фирма]), [фирма] и [фирма], иск за унищожаване на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, оформен в нотариален акт № ** от 22.01.2009 г., т.*, н.д.№ 13/ 2009 г. на нотариус рег.№ **, с който Б. А. Ж. учредява в полза на [фирма] ипотека върху свой недвижим имот – апартамент № * в сграда на [улица], [населено място], на първи етаж, за обезпечаване на вземането по договор за кредитна линия до 100 000 евро, което [фирма] (сега [фирма]) има срещу [фирма] и [фирма], поради сключването му при условията на заплашване.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо. По този въпрос практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд по реда на чл.291 ГПК (срв. решения № 24/ 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/ 2008/ г., І г.о., № 217/ 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/ 2010 г., ІV г.о., № 228/ 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/ 2014 г, І г.о. и др.). Съгласно даденото в тях тълкуване на процесуалния закон, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не може да действа като контролно-отменителна инстанция. Както се прие в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна.
С оглед този отговор на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, по същество касационната жалба е основателна. За да уважи иска за унищожаване на договора, въззивният съд се позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели Ж. (съпруга на ищеца) и В. (близък приятел на ищеца) и счел за доказано от показанията им, че Б. Ж. е сключил същият поради упражнена психическа принуда от лицето А. И.. Съдът посочил, че дава вяра на свидетелските показания, независимо от наличието на обстоятелства по чл.172 ГПК за евентуална тяхна заинтересованост, но не е дал отговор на доводите на ответника [фирма] относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия. Поради това обжалваното решение е постановено при наличие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и - следва да бъде отменено. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция.
Ищецът е сезирал съда с твърдения, че на 22.01.2009 г. учредил договорна ипотека върху свой собствен недвижим имот за обезпечаване на чуждо задължение – това, което са поели [фирма] и [фирма] към [фирма] (сега с наименование [фирма]) и произтичащо от договор за банков кредит. Ищецът е заявил, че този договор е унищожаем, защото го е сключил след упражнен по отношение на него тотален психически натиск и заплахи от лицето А. Б. И., представил му се като управител на дружествата – длъжници. Заплахите реално застрашавали имуществото му, живота и здравето му, както и тези на семейството му и възбудили у него основателен страх за реализирането им, което го мотивирало да сключи договора. При тези твърдения е поискано от съда да обяви недействителността на договора.
С оглед така формулираните обстоятелства и петитум в исковата молба, неоснователно касаторът възразява по редовността й. Той счита, че не е предявен иск за унищожаване на договора, доколкото ищецът е искал единствено обявяване на недействителността му. Недействителността на сделките обаче е родово понятие – тя обхваща както абсолютната нищожност, така и унищожаемостта. При положение, че ищецът е релевирал надлежно твърдения за сключването на договора при условията на заплашване и е поискал обявяване на недействителността му, като заявява, че договорът е унищожаем, съдът е сезиран редовно. Произнасянето по иска, квалифициран по чл.30 ЗЗД, е допустимо.
Неоснователни са и доводите, че исковата молба е нередовна поради невнасяне на дължимата държавна такса по предявените искове. С разпореждане от 21.06.2011 г. на заместник-председателя на Софийски градски съд, ищецът е освободен от задължението да внесе държавна такса и поради това не дължи такава нито за първоинстанционното, нито за въззивното производство.
Следва да бъдат отхвърлени и доводите за недопустимост на въззивното решение като постановено в производство, образувано по нередовна (неподписана) въззивна жалба. Жалбата, която се намира по въззивното дело, е подписана от редовно упълномощения процесуален представител на ищеца и поради това въззивното производство е образувано след надлежно сезиране на съда.
Спорът следва да бъде разрешен по същество, като бъдат обсъдени доказателствата по делото. Ищецът, който носи доказателствената тежест за установяване на факта на заплашването, е ангажирал за това свидетелски показания – на А. Л. - Ж. (негова съпруга) и на О. В. (негов „много близък приятел”, според показанията на самия свидетел). Други доказателства за ищцовите твърдения няма. Съдът обсъди показанията на свидетелите и намери, че те не са достатъчни за пълно доказване на ищцовите твърдения. На първо място следва да се има предвид заинтересоваността на свидетелите, първата – като съпруга, вторият – като приятел на ищеца. При наличие на такива отношения обективността на показанията им не е изключена, но трябва да може да бъде изведена въпреки преценката им със засилена критичност (чл.172 ГПК), още повече, че св.В. е съобщил за обременено съдебно минало (че е осъждан).
В случая следва да се приемат за основателни възраженията на касатора, че при разпита на свидетелите се установяват съществени различия между възпроизведеното свободно и това, което са отговорили на въпроси. Свидетелката Ж. първоначално съобщава, че лицето А. И., за да достигне целта си да убеди Б. Ж. да даде имота си като обезпечение на чужд дълг, го е „манипулирал”. Казал му, че е много затруднен, че бизнеса му е в критично положение, а Б. Ж. е бил пряко заинтересован от развитието на този бизнес, тъй като (според показанията на св.Ж.) е работил в ресторанта на А. И.. Свидетелката казва, че „Б. беше много обезпокоен, че ние можем да бъдем с ипотекирано жилище...”, но не съобщава той да се чувствал застрашен от пряка и непосредствена опасност. Стигнало се до момент, в който А. казал на Б. че няма друг избор и че ще трябва да ипотекира жилището, защото бизнеса му ще пропадне и именно това били обстоятелствата, които притискали ищеца да сключи сделката. В тази част на свидетелските показания няма никакви данни за упражнени заплахи срещу ищеца.
Такива данни се появяват в следваща част на показанията, очевидно дадени в отговор на поставени въпроси. Но както съобщава свидетелката, тя не е възприела такива заплахи, съпругът й бил казал за тях и го показвал с вида си.
Аналогично е положението и с показанията на св.В.. Той съобщава, че е присъствал на среща между А. И. и Б. Ж., на която Б. бил много притеснен. По-нататък обаче свидетелят уточнява, че това притеснение се дължало на възможните последствия от ипотекирането на имота, което сочи, че Б. Ж. напълно е осъзнавал сериозността на проектираното волеизявление, но не и че е бил заплашен да го стори. В първата част от свидетелските показания на В. не се споменава за отправени заплахи. Впоследствие свидетелят сочи, че А. И. бил заявил на Б. Ж., че ще му се случи нещо, на него и на семейството му. Дори да е имало размяна на такива реплики обаче, те не сочат на конкретна и реална заплаха срещу здравето или живота на ищеца. Самият факт, че той е бил придружаван на срещата от свой приятел, включително който му е давал съвети да не учредява ипотека, поставя под съмнение заявеното от свидетеля за отправени закани, които да са били от естество да внушат страх у ищеца.
Следва да се отчете също заявеното от св.В., че Б. Ж. е бил силно притеснен след срещата, но не за живота и здравето си или за тези на семейството си, а защото се е усъмнил, че може да бъде изигран и да се окаже, че той трябва да плаща. След това свидетелят отново се връща към версията за заплахите и съобщава, че върху ищеца е упражняван „физически натиск” и че (по негови, на ищеца, думи) ако не предприеме това нещо, „... просто ще му се случи на него и семейството.”. Вътрешното логическо противоречие в показанията на св.В. е очевидно, а като се вземат предвид и отношенията, в които се намира с ищеца, показанията му трудно може да се приемат за достоверни.
Не могат да бъдат оценени като достоверни и показанията на св.Ж., освен поради вътрешната им противоречивост, но и защото съобщеното от свидетелката логически не кореспондира с поведението й при сключване на договора. Тази свидетелка е дала съгласие за сделката (с нотариална заверка на подписа, тъй като ипотекираното жилище е семейно) и е присъствала на сделката без да направи никакви възражения. Същевременно не твърди по отношения на нея да са били отправяни заплахи към онзи момент, а по отношение на съпруга си поддържа едновременно, че са имали общи бизнес-намерения с А. И. и с „още един негов някакъв приятел”, и че Б. Ж. е бил работник в ресторанта на И., но към момента на сключване на договора бил напуснал. Като се има предвид и обстоятелството, че до момента на изнасяне на ипотекирания имот на публична продан нито ищецът, нито съпругата му са се позовали на сключване на договора след непосредствена и сериозна опасност за живота или здравето им пред правозащитните органи, твърденията на ищеца не могат да бъдат счетени за доказани. Нещо повече, той, заедно с лицата, чиито дълг е обезпечил, е влязъл в отношения с кредитора им за разсрочване на задължението поради наличие на временни обективни затруднения и последващото му погасяване – факт, осъществил се (според ищцовите твърдения) далеч след преустановяване на психическото въздействие върху него.
При така установените факти договорът за учредяване на ипотека не е сключен при наличие на порок във волеизявлението на длъжника. Няма данни лицето А. И. да е упражнило върху ищеца психически натиск за изява на волята, съпроводен с възбуждане на основателен страх за живота и здравето му или за тези на семейството му. Не се установява по несъмнен начин формиране на страхови представи у ищеца, още по-малко основателни, в резултат на упражнено физическо или психическо въздействие от лицето А. И.. Поради това предявения иск за унищожаване на договора е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, като ищецът бъде осъден да заплати на касатора разноските по делото.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 134 от 30.01.2014 г. по в.гр.д.№ 1054/ 2013 г. в частта му, в която е уважен предявения от Б. А. Ж. срещу [фирма] (предишно наименование [фирма]), [фирма] и [фирма] иск за унищожаване на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, оформен в нотариален акт № ** от 22.01.2009 г., т.*, н.д.№ 13/ 2009 г. на нотариус рег.№ ** и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. А. Ж., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], епротив, [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], [фирма], Е.[ЕИК], [населено място],[жк], [жилищен адрес] и [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], [жилищен адрес] иск за унищожаване на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, оформен в нотариален акт № ** от 22.01.2009 г., т.*, н.д.№ 13/ 2009 г. на нотариус рег.№ **, с който Б. А. Ж. учредява в полза на [фирма] ипотека върху свой недвижим имот – апартамент № * в сграда на [улица], [населено място], на първи етаж, за обезпечаване на вземането по договор за кредитна линия до 100 000 евро, което [фирма] има срещу [фирма] и [фирма], поради сключването му при условията на заплашване.
ОСЪЖДА Б. А. Ж. да заплати на [фирма] 543,87 лв (петстотин четиридесет и три лева, осемдесет и седем стотинки) разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|