8 Р Е Ш Е Н И Е № 121 гр. София, 19 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на седемнадесети май, две хиляди и шестнадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Лада Паунова при участието на секретаря Невена Пелова и прокурора Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №327 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия П. М. П. срещу решение №28 от 05.02.2015 г., постановено по ВНОХД №388/2015 г., по описа на Апелативен съд - гр.Пловдив. С присъда №11, постановена на 20.07.2015 г. по НОХД №52/2015 г., по описа на Окръжен съд- гр.Кърджали, подсъдимият П. М. П. е признат за виновен в това, че за периода от 02.08.2000 г. до 25.07.2010 г., в [населено място], като физическо лице, без съответно разрешение, извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, предоставил на четири физически лица- Т. А. Т., Е. Т. К., Е. Ю. Х. и Н. Ф. И., под формата на заем, парични средства срещу задължение да му бъдат върнати с лихва, като на основание чл.252, ал.1 НК, във вр. с чл.54 НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от три години, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години и „конфискация“ на 1/6 от имущество- лек автомобил /марка/, с ДК [рег.номер на МПС] , туристическо ремарке с ДК [рег.номер на МПС] и едноетажна жилищна сграда в [населено място], парцел 22. С присъдата подсъдимият П. е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.252, ал.1 НК, като е дал заеми с лихва на М. Т. С.- Х. П. Д. К., Е. Т. К. (за сумата от 1 800 лева), Т. А. Т. (сумата от 2 000 лева), Е. Ю. Х. (сумата от 2 100 лева) и Н. Ф. И. (сумата от 3 600 лева), както и подсъдимият е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.252, ал.2 НК. С присъдата подсъдимият П. е осъден за заплати и разноски по водене на делото в полза на Държавата сумата от 305 лева, както и на основание чл.53, ал.2, б.“б“ НК сумата от 9500 лева- придобити от престъплението парични средства. С въззивното решение постановената първоинстанционна присъда е изцяло потвърдена. В касационната жалба се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че неправилно подсъдимият е признат за виновен в извършването на престъплението по чл.252, ал.1 НК като са кредитирани противоречиви доказателства и въз основа на тях са приети неверни факти. Моли се да бъде отчетено, че по отношение на обвиненията за извършени престъпления до 2001 г. е настъпила погасителна давност и не съществува възможност П. да носи наказателна отговорност. Като съществени нарушения на процесуални правила са посочват непълнотите на обвинителния акт, като се твърди, че той не отговаря на изискванията на НПК. Моли се да бъдат отчетени противоречията в него по отношение на процентната стойност на уговорената лихва и отразените заплатени или претендирани реални цифри. Оспорва се и приложението на чл.281, ал.4 НПК, като се твърди, че в нарушение на процесуалния закон са кредитирани показания на свидетели, дадени на досъдебното производство, в хода на разпити, при които подсъдимият П. не е участвал. Твърди се, че мотивите на решаващите съдилища са непълни, като незаконсъобразно са кредитирани показанията на свидетелите на обвинението и не е отчетено, че същите са нямали обективна възможност да върнат паричните средства, за които казват, че са платили като лихви. Поддържа се, че неправилно не са кредитирани показанията на свидетеля Т., дадени в хода на съдебното следствие, за сметка на тези, дадени на досъдебното производство, като не е отчетено, че същите се подкрепят и от показанията на свидетеля В. П. и от обясненията на подсъдимия. Оспорват се и показанията на свидетелката К., като се предлага да бъде отчетено, че същата е заплатила доброволно взетите на заем парични средства и при първия си разпит като свидетел (непосредствено след приключване на изпълнителното производство) тя не е твърдяла, че част от платените суми са били лихва. Моли се да бъде съобразено, че липсата на лихви се установява и от показанията на свидетелката С.. Поддържа се, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелите Х. и И., като се моли да бъдат отчетени множеството противоречия между различните показания, дадени от тези свидетели в хода на досъдебното и съдебното производство. Като съществено нарушение на процесуални правила се сочи и това, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи, отразени във въззивната жалба, като по този начин е засегнал съществено правото на защита на П.. Поддържа се, че наказанието на подсъдимия неправилно е определено по реда на чл.54 НК, като съдът не е отчел наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и липсата на отегчаващи такива. Твърди се, че в случая е следвало да намери приложение разпоредбата на чл.55 НК, като определеното наказание е явно несправедливо и не отговаря на данните за личността на подсъдимия и тежестта на извършеното престъпление. Твърди се, че неправилно съдът е приложил и разпоредбата на чл.53, ал.2, б.“б“ НК, като не е отчел, че ако са дадени заеми с лихва, то тези сделки са сключени в противоречие на закона и са нищожни, което е пречка за приложение на този законов текст. Оспорва се и налагането на наказанието „конфискация“, като се поддържа, че липсват мотиви за него. Въз основа на тези оплаквания се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен и бъде постановена изцяло оправдателна присъда. Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде оставена без уважение. Поддържа, че правилно първостепенният и въззивният съд са приели, че давността за извършеното престъпление не е изтекла по отношение на част от сделките, тъй като предмет на производство е престъпление на системно извършване. Твърди, че съдилищата са анализирали правилно доказателствата и въз основа на тях вярно са изяснили фактическата обстановка по делото. Моли атакувания въззивен съдебен акт да не бъде отменен или изменен, тъй като и отмереното наказание е справедливо и съответно на извършеното престъпление. Подсъдимият П. моли за справедлива присъда. Пледира, че е невинен и желае отмяна на постановените предходни съдебни актове и постановяване на оправдателна присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд прие, че въззивната инстанция е направила верен анализ на доказателствените материали и е установила правилно фактите по делото. Не може да бъде възприето оплакването, че решаващите съдилища са ползвали доказателства, които са събрани в противоречие на процесуалния закон, като са четени показания на свидетели по реда на чл.281, ал.4 НПК при липса на съгласие на подсъдимия. Действително в хода на проведените съдебни следствия са прочетени показанията на част от разпитаните свидетели (К., Х., С.- Х., К., Т. и др.) като по този начин са приобщени към доказателствената съвкупност показанията им, дадени на досъдебното производство, но това е направено в изпълнение на разпоредбата на чл.281, ал.4 НК и при спазване на предвидения в процесуалния закон ред. Вярно е, че по този начин са ползвани гласни доказателствени средства, събрани на досъдебното производство и депозирани в хода на разпит, проведен от орган на разследване в отсъствие на обвиняемия, но това не представлява нарушение на закона защото към момента на провеждане на тези разпити П. не е бил привлечен към наказателна отговорност и не е имал това качество. Няма съмнение, че държавното обвинение е суверенно в преценката си кога и за какво престъпление да повдигне обвинение, респективно то единствено може да реши кога да привлече обвиняем в наказателното производство. Няма пречка преди настъпването на този процесуален момент да бъдат извършени действия по разследването, в това число и разпити на свидетели, като впоследствие същите могат да бъдат ползвани за изясняване на фактите по делото. Не може да бъде споделено и оплакването, че по този начин се нарушава правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице, тъй като впоследствие, в рамките на равнопоставен и състезателен процес, всяка от страните в производството (в това число подсъдимият и неговия защитник) могат да поставят въпроси на съответния свидетел и имат възможност да оборят показанията му. Правилно съдилищата са ценили показанията на свидетелите, приобщени по реда на чл.281, ал.4 НПК, като с това действие не са нарушили забраната по чл.281, ал.8 НПК, тъй като не съществуват съществени различия между показанията на част от свидетелите, дадени на досъдебното и съдебното производство (К., Ю. Х., Е. Х. и др.), а когато такива са били налице (С.- Х., К. и Т.), то използването им или е довело до оправдаване на подсъдимия по съответните обвинения за конкретното инкриминирано деяние или постановения осъдителен съдебен акт не е почивал единствено на събраните на досъдебното производство показания. Касационната инстанция не споделя и оплакването, че решаващите съдилища са ценили единствено свидетелите, посочени от обвинението, като са основали съдебния си акт само въз основа на техните показания. При внимателен преглед на гласните доказателствени средства може да бъде направен извод, че показанията на свидетелите, посочени от държавното обвинение, не са кредитирани изцяло, като част от тях са установили факти, подкрепящи тезата на обвинението и довели до осъждането на П., но други са го опровергали и са били причина за частично оправдаване за част от инкриминираните деяния. Ето защо, касационният съд не може да възприеме тезата, че обстоятелството коя страна е посочила свидетеля в производството е било решаващо за кредитиране на показанията му. Съдът не възприе и конкретните оплаквания за неправилно кредитирането на показанията на отделните свидетели, разпитани в производството. При преглед на събраните гласни доказателствени средства може да бъде отчетено това, че е налице съществено противоречие между показанията на свидетелите, дадени на досъдебното производство и тези, дадени в хода на съдебното следствие. Част от свидетелите, в хода на съдебното следствие дават сходни показания с тези, дадени на досъдебната фаза, докато част от останалите променят съществено позицията си и дават диаметрално противоположна информация за случилото се. Правилно въззивният съд е възприел анализа на първата инстанция, че показанията на свидетелите К., Е. и Ю. Х., дадени в рамките на съдебното следствие, следва да бъдат ценени, като законосъобразно е преценил, че същите кореспондират в основата си с тези, дадени на досъдебното производство и се подкрепят от други доказателствени материали по делото. В тях се съдържа информация, че подсъдимият е предоставил парични средства в заем и е обезпечил събирането им с издадени записи на заповед (все обстоятелства, които не се оспорват от П.). Основният спор е за това дали дадените парични средства са били предмет на лихвен заем или не. Всеки един от тези свидетели дава подробни и в основата си непротиворечиви показания от началото на производството, че за получените пари се е дължала лихва, като тези показания не се опровергават от други доказателства, извън обясненията на подсъдимия П.. Правилно съдилищата не са кредитирали показанията на свидетелката С., като са отчели, че са налице съществени противоречия между тях и тези на К.. Вярно са преценили и това, че тази свидетелка е била съпричастна към даването на парични средства с лихва от страна на подсъдимия не само по отношение на С., но и по отношение на свидетелката П.. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че същата е получила от свидетелката С. част от дадените в заем средства. Това правилно е довело до извод, че показанията й не могат да опровергаят обвинителната теза и да бъдат противопоставени на показанията на свидетелите, по отношение на които са издадени записите на заповед. Правилно съдилищата се ценили и обстоятелството, че в подсъдимия са намерени писмени доказателства- оригинални документи- запис на заповеди, които отговарят на паричните средства, които свидетелите твърдят, че са подписали и в които е била включена и калкулираната лихва. Съдът не може да отговори на възраженията за неправилно кредитиране на показанията на свидетеля И., тъй като същите имат оценъчен характер и в касационната жалба декларативно се твърди, че той е излъгал. При преглед на неговите показания може да бъде направен извод, че те не съдържат съществени противоречия и не се опровергават от други гласни доказателствени средства, извън обясненията на П.. Ето защо и касационният съд прецени, че те правилно са ценени. Правилно са кредитирани и показанията на свидетеля Т., дадени на досъдебното производство, като законосъобразно съдът е преценил, че същите се подкрепят от други доказателства по делото. При преглед на показанията на този свидетел може да бъде направен извод, че тези- дадени в хода на съдебното следствие, са твърде уклончиви, като той твърди, че няма спомен да е взимал пари на заем, а единствено, че е взимал стоки на консигнация. Това негово твърдение категорично се опровергава от приложения по делото документ- саморъчно изготвен запис на заповед, в който е отразена взетата в заем парична сума. Не на последно място, следва да бъде посочено и това, че след като показанията на същия свидетел, дадени на досъдебното производство са били прочетени по реда на чл.281, ал.4 НПК, той не оспорва съдържанието им, като няма обяснения защо на тази фаза от производството е дал такава информация. Ето защо правилно показанията на този свидетел, дадени на досъдебното производство, са били ценени и въз основа на тях са направени изводи, за част от релевантните за изхода на делото факти. Тези показания не могат да бъдат опровергани от обясненията на подсъдимия или показанията на неговия брат- свидетелят П., тъй като същите, предвид наличието на родствена връзка, не могат да бъдат преценени като безпристрастни. При преценка на тяхната истинност следва да бъде отчетено и това, че в подписания запис на заповед е отразено облигационно отношение между подсъдимия и свидетеля, което има за предмет парични средства, а не стоки. Касационният съд частично възприе оплакването за дефицит на доказателствения анализ като прие, че и първостепенния и въззивния съд е следвало да направят по- детайлен анализ на различните противоречиви гласни доказателствени средства,. Въпреки този недостатък на постановените съдебни актове, в тях са установени правилно фактите по делото и няма основание въззивното решение да бъде отменено поради непълнота на мотивите. Касационната инстанция не сподели и оплакването, че въззивната инстанция е нарушила правото на защита на подсъдимия, като не е уважила направените от защитата доказателствени искания. При преглед на развилото се въззивно производство, се установява, че единственото доказателствено искане на защитата е за разпит на свидетелите И. и Д., които въпреки направените усилия не са установени защото се намират в чужбина. Същите са заличени, като искането за това е направено от защитника. При това положение не може да бъде прието, че с действията си въззивният съд е засегнал правото на защита и не е дал възможност същото да бъде упражнено в пълнота. Не може да бъде споделено и оплакването, че внесения от държавното обвинение обвинителен акт не отговаря на изискванията на чл.246 НПК. Не съществуват сериозни противоречия между неговата обстоятелствена част и диспозитив, като в съдържанието му са очертани елементите на състава на престъплението по чл.252, ал.1 НК. Посочените неясноти са за размера на лихвата и са извлечени от обстоятелствената му част, но рамката на производството е очертана с диспозитива, където тези стойности са ясни. Това е и основанието да се приеме, че този обвинителен акт е съответен на закона и съдържанието му не е направило невъзможно упражняването на правото на защита на подсъдимия. В подкрепа на този извод е и това, че подсъдимият и защитникът му очевидно разбират естеството на обвинението, предвид интензитета на защитата им в рамките на съдебната фаза на процеса. Не съществуват и твърдените в касационната жалба противоречия между фактическата и правна част на мотивите на въззивното решение. Напротивь съдът е отразил в съдебния си акт установените факти и е изразил съгласие с извършения от първоинстанционния съдебен състав доказателствен анализ. Няма противоречие между възприетите факти и приложеното право, което да води до съмнение в изразената воля или неяснота на мотивите. Предвиди всичко изложено, касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и атакуваното въззивно решение не следва да бъде отменено. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: Единственото оплакване, отразено в касационната жалба, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НК, е за това, че не е приложена разпоредбата на чл.24, ал.1, т.3 НПК и не е прекратено производството по отношение на инкриминираните деяния, осъществени през 2000 и 2001 г., за които се поддържа, че е изтекла абсолютна давност. Касационният съд прие, че правилно съдилищата не са прекратили производството по посочените обвинения, като са отчели, че престъплението по чл.252 НК е на системно извършване. Същото действително включва осъществяването на няколко обособени и самостоятелни действия, като техния брой обуславя възможността дейността на извършителя да бъде преценена като престъпна, респективно да бъде носена наказателна отговорност за нея. Доколкото престъплението по чл.252, ал.1 НК е едно единствено, при решаване на въпроса дали за него е изтекла давността по чл.80 и чл.81 НК и дали са налице предпоставките за прекратяване на наказателното производство, поради погасяване на наказателното преследване, следва да бъде отчитан не момента на довършване на всяко едно от осъществените деяния, а този, в който е довършено престъплението. Към този момент не е била изтекла давността, което е и основание да се приеме, че законосъобразно наказателното преследване срещу подсъдимия П. не е било прекратено за част от деянията, отразени в обвинителния акт. По отношение на оплакванията за несправедливото осъждане на подсъдимия поради неправилно установените факти, съдът намира, че на тях е отговорено в предходната част на касационния съдебен акт, относима към законосъобразността на направения доказателствен анализ. Ето защо, касационният съд прецени, че правилно предходните съдебни състави са установили това, че подсъдимият П. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.252, ал.1 НК, ангажирали са наказателната му отговорност и по този начин са приложили правилно закона. По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания: Правилно при индивидуализация на наказанията на подсъдимия П. са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало и добрите му характеристични данни. Законосъобразно съдилищата не са отчели наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, като са съобразили, че тежестта на престъплението и неговия предмет не надвишават обичайните. Ето защо правилно основното наказание е определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства на минималния размер, посочен в санкционната част на разпоредбата на чл.252, ал.1 НК, а именно три години „лишаване от свобода“. Правилно изпълнението на това наказание е отложено за срок от пет години, като обосновано съдилищата са преценили, че са налице предпоставките за приложение на чл.66, ал.1 НК. Законосъобразно е постановена и конфискация на 1/6 от имущество на подсъдимия, като по този начин предвиденото кумулативно наказание е отмерено отново в минимален размер. Така определените наказания и особено това, че основното няма да бъде изтърпяно ефективно, категорично не могат да бъдат преценени като прекомерни и несъобразени с обществената опасност на извършеното престъпление и тази на подсъдимия. По делото липсват основания за приложение на чл.55 НК защото липсват както многобройни, така и изключителни смекчаващи отговорността на П. обстоятелства, а и предвидените в санкционната част на разпоредбата на чл.252, ал.1 НК наказания не са несъразмерно тежки. Напротив, касационният съд ги намира за справедливи и достатъчни за постигане на целите на чл.36 НК. Ето защо същите не следва да бъдат допълнително редуцирани, тъй като не съществуват основания за това. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №28 от 05.02.2016 г., постановено по ВНОХД №388/2015 г., по описа на Апелативен съд - гр.Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.