Р Е Ш Е Н И Е № 182 гр. София, 04.08.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия Захарова наказателно дело № 179/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия Н. М. З. срещу решение № 164 на Бургаския апелативен съд (БАС) от 12.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 145/2013 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия са възведени твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания: да отмени въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда и да го оправдае по повдигнатото обвинение на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК или да отмени решението на БАС и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подробно са развити доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда на Бургаския окръжен съд (БОС) по НОХД № 706/2012 г. В тази насока е посочено, че при осъждането на жалбоподателя З. съдебните инстанции са нарушили чл. 303, ал. 2 от НПК, тъй като извършването на деянието не било доказано по несъмнен начин, а събраните доказателства не били обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност и поотделно. Оспорени са приетите констатации, че подсъдимият е получавал печалба от кредитите и че било без значение дали е действал лично или чрез пълномощник, тъй като ежемесечните постъпления отивали за него. Пространно е аргументирано възражение за недопустимо приобщаване към доказателствения материал на свидетелските показания от досъдебната фаза по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, като в нарушение на чл. 281, ал. 8 от НПК осъдителната присъда била основана именно върху тях. Неправилно били отхвърлени дадените непосредствено пред съда ясни, непротиворечиви и последователни показания на свидетелите, че не били плащали на подсъдимия лихва по отпуснатите заеми, като той не получавал печалба. В нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК съдът не аргументирал убедително противоречията между дадените пред съда и на досъдебната фаза свидетелски показания, не изяснил причините за това и в резултат на повърхностна преценка кредитирал показанията им от досъдебното производство с декларативни и неверни съждения. В касационната жалба са анализирани поотделно показанията на редица свидетели (Ф., П. П., А. А., С. В., К. С., Н. Я., С. Х. и др.), като е изведено несъгласие с изводите на съда за кредитирането, респ. отхвърлянето им. Оспорени са заключенията на икономическите експертизи, които не съдържали специални икономически знания, тъй като били изготвени по механизма на „преглед и преписване на разпитните протоколи от досъдебната фаза”. Като резултат от допуснатите процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата, довели до осъждането и наказването на подсъдимия за несъставомерно деяние, са изведени доводи за материална незаконосъобразност и несправедливост на атакувания съдебен акт. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Н. З. и защитниците му адв. Г. и адв. А. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, като атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 154 от 24.06.2013 г. по НОХД № 706/2012 г. БОС е признал подсъдимия Н. М. З. за виновен в това, че за времето от 06.06.2000 г. до 20.04.2010 г. в [населено място], като физическо лице, без съответното разрешение извършвал по занятие банкови сделки – отпускане на заеми по отношение на 18 лица, подробно посочени в диспозитива на съдебния акт, за която дейност се изисква разрешение съгласно чл. 1, ал. 4, т. 1 от Закона за банките (отм.) и чл. 13, ал. 1 от Закона за кредитните институции, като от посочената дейност е получил значителни неправомерни доходи в общ размер на 122 201 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил за изпитателен срок от пет години, както и на глоба в размер на 10 000 лева, като на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението да е отпуснал кредит на Я. В.- Д. По въззивна жалба на подсъдимия Н. З. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 113/2014 г. по описа на БАС, като с решение № 164 от 12.12.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил съдебния акт на окръжния съд. Решението на БАС е било съобщено на подсъдимия З. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 17.12.2013 г., като касационната му жалба е подадена на 19.12.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия Н. З. е неоснователна. Макар в нея да са формално релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, с възраженията си касаторът акцентира изключително върху допуснати от съдебните инстанции съществени процесуални нарушения, които оплаквания следва да се подведат под хипотезите на чл. 348, ал. 3 ,т. 2, пр. 1 и т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. На първо място, трябва да се посочи, че липсва процесуална възможност да се удовлетвори отправеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. В рамките на правомощията си ВКС има възможност само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт в обжалваната част. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от БАС фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Касационната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, по съдържание преповтаря изложените във въззивната жалба доводи, като игнорира съществения факт, че въззивният съд не е пренебрегнал оплакванията на жалбоподателя и с решението си е дал подробен отговор на възраженията. От залегналите в мотивите на съдебния акт съображения е видно, че отделните оплаквания са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на БАС аргументация е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере категорично изразената воля на въззивния съдебен състав. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието обективират само субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл. 348 от НПК. Настоящата инстанция не може да се солидаризира с пространно развитата от касатора теза по отношение на недопустимостта за приобщаване по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК на свидетелските показания, дадени пред орган на досъдебното производство без участието на обвиняемия и неговия защитник. Залегналите в касационната жалба критични виждания на касатора за законодателните промени, въведени с ДВ, бр. 32/2010 г., следва да бъдат оставени без коментар, тъй като съдебните органи са длъжни да прилагат закона такъв, какъвто е. Преценявайки в рамките на правомощията си процесуалната законосъобразност на дейността на съда по събиране на доказателствените материали, ВКС намери, че установеният от чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 или т. 2 от НПК ред за събиране на гласни доказателствени средства не е нарушен. Чрез тази процесуална техника към ценимата доказателствена маса са били приобщени показанията от досъдебното производство на свидетелите А. П., В. Е., Д. Б., А. В., П. М., И. Р., Б. М., Я. С., Г. Т., С. П., Т. К., Д. Д. (Д. В.), Х. Д., Ж. П., Н. Я., Т. Д., П. А.. Това е било сторено в хода на първоинстанционното производство по НОХД № 706/2012 г. на БОС, при действието на нормата на чл. 281, ал. 4 от НПК (изм. ДВ, бр. 32 от 2010 г.), регламентираща новите правила за прочитане на свидетелските показания, които съдебните инстанции стриктно са следвали. Разпоредбата на чл. 281, ал. 4 от НПК позволява да бъдат прочетени показанията на свидетел от досъдебното производство, които не са дадени при условията на чл. 281, ал. 3, пр. 1 от НПК или за които не са налице съгласията по пр. 2 от същия текст, в случаите при констатирано съществено противоречие с депозираните пред съда показания, при отказ да се дадат показания или при липса на спомен. В тези хипотези не е необходимо съгласие на подсъдимия и на защитника му, нито за съда съществува задължение да разяснява на подсъдимия, че прочетените показания могат да се ползват при постановяване на присъдата. Следващият аспект от възраженията на касатора визира несъгласието му с извършената от съдебните инстанции преценка на доказателствените материали, въз основа на която е изведена приетата от съдебните инстанции фактология на деянията, в частност основното оспорвано от подсъдимия фактическо положение, че за предоставянето на заемите той не е изисквал възнаграждение, не е определял лихви и не е получил печалба. В настоящия казус при осъществяване на предмета на доказване съдебните инстанции действително са били затруднени от обстоятелството, че преобладаващата част от свидетелите – кредитополучатели, в съществено противоречие с дадените от тях показания от досъдебната фаза, при разпита им пред съда са заявили с висока степен на категоричност, че предоставените им от подсъдимия З. заеми са били безлихвени. Така, от 18-те инкриминирани случаи на предоставени от подсъдимия кредити в щатски долари в различен размер, единствено свидетелите А. А., К. Ф., Т. П. и разпитаният пред въззивната инстанция С. В. (последните двама след прочитане на показанията им от досъдебното производство) са съобщили, че заемите им са били с уговорена лихва. Свидетелят В. Е. не си е спомнил обстоятелства във връзка с определянето на лихва, дори и след прочитане на показанията му от досъдебното производство, а свидетелите Т. М., А. В., П. М., И. Р., Б. М., Я. С., Г. Т. ,С. П., Т. К., Д. Д. (Д. В.), Х. Д., Н. Я. и Т. Д. са отрекли да са уговаряли и изплащали лихви, като са поддържали тази позиция включително и след прочитане на показанията им от досъдебното производство, когато са заявили тъкмо обратното и са конкретизирали съответните суми по вноските, които са дължали и изплащали. В жалбата си касаторът неоснователно е изразил недоволство от деятелността на съдилищата, които са основали осъдителните си изводи върху приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК показания на свидетелите от досъдебното производство. Въпросът дали да се кредитират с доверие или да се отхвърлят съответните доказателствени средства поначало изцяло се включва в суверенната сфера на компетентност на инстанциите по фактите. К. съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на решението, да променя приетите за установени от съдилищата по същество факти, нито може самостоятелно и непосредствено да анализира доказателствените материали по делото. Поради това доводите на подсъдимия могат да бъдат обсъдени единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Касационната инстанция не констатира процесуални пороци в доказателствения анализ на въззивната инстанция. Липсват основания за изключване на дадените от цитираните по-горе свидетели показания на досъдебното производство от доказателствената съвкупност. Касаторът неправилно счита, че щом свидетелят се откаже пред съда от предходните си показания, те автоматично губят качеството си на годен доказателствен източник. Отречените показания запазват доказателствената си стойност, но за съда възниква задължението да разкрие причините за противоречията, да ги отстрани в максимална степен и след внимателна преценка да установи кои от доказателствените източници са истинни. Именно по този законосъобразен начин е процедирал БАС, като на стр. 22 – стр. 24 от решението изрично е обсъдил наличните вътрешни различия в свидетелските показания, депозирани в различните фази на процеса, а след преценката им е гласувал вяра на приобщените от досъдебното производство свидетелски показания. Този извод надлежно е мотивиран с обстоятелствата, че по време на досъдебното производство свидетелите са имали по-ярки спомени за фактите и обстоятелствата във връзка с отпуснатите им от подсъдимия кредити; че показанията им по съдържание са били информативни, подробни и категорични; че не са били доказани сигурни данни за оказано на свидетелите неправомерно въздействие от страна на разследващия орган; че липсва каквото и да е основание показанията им от досъдебното производство да бъдат обявени за компрометирани поради това, че свидетелите не са се запознали със съдържанието на собствените си показания; че изложените от свидетелите фактически данни са кореспондирали с наличните писмени доказателствени материали – нотариални актове за договорни ипотеки и други документи. Забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК не е нарушена, тъй като съдържащата се в инкорпорираните към доказателствената съвкупност свидетелски показания информация не е изолирана от останалите доказателства – по делото са събрани изобилни писмени доказателствени материали (нотариални актове за учредяване на договорни ипотеки, нотариални покани, разписки, записи на заповед, договори за заем и др.), показанията на св. А. А., дадени пред съда и депозирани на досъдебното производство пред съдия, прочетени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК, показанията на св. К. Ф., на св. К. С., дадени пред съда. Неоснователен е доводът, че показанията на св. К. С. не е следвало да бъдат ценени, тъй като възпроизвеждали заявени пред него от свидетелите обстоятелства във връзка с получените от подсъдимия кредити, които впоследствие самите те са отрекли пред съда. Този свидетел не е от категорията лица по чл. 118 от НПК, по отношение на които е възведена забрана за свидетелстване, тъй като не е участвал в действия по разследване. Вярно е, че неговите показания възпроизвеждат фактически данни, съобщени му от свидетелите – кредитополучатели. Това обстоятелство не е пречка депозираните от него показания да бъдат преценени като надлежен доказателствен източник, а съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ползвани при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. Показанията на св. К. С. относно извънпроцесуалните изявления на свидетелите в конкретния казус се явяват годен източник на производни доказателства. В доказателствения процес действително е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични такива. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка те да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако последните са недостъпни. В разглеждания случай показанията на св. К. С. са използвани за проверка на достоверността на обясненията на касатора, а и на информацията, предоставена в хода на производството от свидетелите. Проверката на първичните доказателства е една от допустимите хипотези за използване на производните доказателства, поради което показанията на св. С. законосъобразно са били интерпретирани от решаващите инстанции при разкриването на престъпната дейност на подсъдимия. С касационната жалба е отправен некоректен упрек към въззивната инстанция за превратно тълкуване на показанията на свидетелите А. А. и С. В., които заявили, че никога не били контактували с подсъдимия, а заемните им отношения били свързани с други хора. Касаторът не държи сметка за фактите, че макар и двамата свидетели да не са сключили договорите си директно с подсъдимия, те са имали досег с неговия пълномощник П. С. (в полза на когото в качеството му на пълномощник на подсъдимия били учредени ипотеките) и със св. С. Х., който е осигурявал правна помощ на подсъдимия. В такъв именно смисъл напълно правилно въззивният съдебен състав е отразил на стр. 27 от атакуваното решение, че е без значение дали подсъдимият е действал лично или чрез пълномощник, при положение, че е получавал постъпленията от лихвите. ВКС не приема и възражението, че БАС е игнорирал оправдателните доказателства, съдържащи се в показанията на св. П. П., пастрок на подсъдимия, че в инкриминирания период касаторът разполагал с достатъчно средства да се издържа – 30 000 долара, 10 000 германски марки, килограм злато и още 60 000 долара, предоставени му от св. П. с пълномощно от 2002 г., поради което липсвала необходимост да получава печалба от кредитите. Тези доводи са били обсъдени на стр. 28 от решението, като им е бил даден обстоен отговор. Съществено е да се изтъкне, че фактът за материалния стабилитет на подсъдимия по естеството си не изключва възможността той да практикува лихварство, поради което и не разколебава обвинителната теза. Видно от приложеното на л. 212 от НОХД № 706/2012 г. копие от пълномощно, сумата в размер на 68 000 щатски долари, при това, му е била предоставена от св. П. „за съхранение в личния му банков трезор или на местоположение, което той прецени”. Единствените разпоредителни права, с които пълномощникът е разполагал, са били във връзка със заплащането на текущи разходи, необходими за съхранението на паричните средства. Неоснователна е отправената от жалбоподателя критика към заключенията на вещите лица, изготвили финансово-икономическите експертизи. Въззивният съд, както и първата инстанция, законосъобразно в процесуален план са кредитирали заключенията на вещите лица, като не са допуснали нарушения при интерпретацията на действителното им съдържание. Правото на съда по вътрешно убеждение да възприема (или да елиминира) определени доказателствени материали е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Именно затова при невъзприемане на дадено експертно заключение е необходимо да се посочат конкретно кои факти и обстоятелства могат да му се противопоставят или какви обективни данни не са съобразили вещите лица. Експертното заключение може да бъде отхвърлено само ако бъде констатирано обективно несъответствие с доказателствените материали или бъдат посочени основателни възражения за непълнота и неизясненост на съществени обстоятелства за изясняването на фактическата обстановка и разкриването на обективната истина. Ако такива слабости на изслушаното заключение обективно не са налице, то не съществува и основание за изключването му. Щом е преценено, че за изясняване на обстоятелствата по делото са необходими специални знания и е допуснато изслушване на вещи лица, нито съдът, нито страните могат да оборват експертизите и да оценяват правилността им, поставяйки се в положението на еднакви знания с експертите. В конкретния случай вещите лица правилно са основали заключенията си върху данните, съдържащи се в показанията на свидетелите – кредитополучатели от досъдебното производство, защото така са били поставени задачите им. Експертните изводи няма как да бъдат мотивирано отхвърлени, защото са съобразени с конкретното своеобразие на фактическите обстоятелства по делото и с установената от съда категорична фактология. В заключение може да се обобщи, че в разглеждания казус доказателствената съвкупност разкрива 18 идентични случая, отличаващи се с напълно еднакъв стил на престъпно поведение, реализирано от подсъдимия З. – сключване на договор за „безлихвен” заем, обезпечен с договорна ипотека, като в нотариалния акт е фигурирала парична сума, формирана от реално получената от заемателя парична стойност и възнаградителна лихва. (Единственото изключение съставлявал случаят на св. В. Е., при който бил сключен договор за залог на недвижим имот и подписани записи на заповед). Многократно повторяемият начин на действие е несъвместим с декларираните от подсъдимия хуманни подбуди при осъществяване на дейността му – за да подпомогне изпаднали в затруднение близки и приятели. Напротив, съвкупната оценка на обстоятелствата, характеризиращи деянията, обуславя извод за целенасоченост и преднамереност на извършването им, за да се реализира неправомерен доход. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1 ал. 1 от НК. Немотивираното възражение на подсъдимия З. в тази насока се извежда единствено от претенциите му за несъставомерност на поведението му, които ВКС прие за неоснователни. Доколкото с касационните жалби е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия, ВКС извърши проверка и на тежестта на тази отговорност в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, макар и в жалбата да не са изложени конкретни доводи в тази насока, които касационната инстанция да обсъди. При индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания – три години лишаване от свобода и 10 000 лева глоба – съдебните инстанции са съобразили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства по чл. 54 от НК, констатирали са изключителен превес на смекчаващите, поради което лишаването от свобода е отмерено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, а изпълнението му е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. Така определени по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанията на подсъдимия изпълняват целите по чл. 36 от НК и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 164 от 12.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 145/2013 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.