1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50116
[населено място], 27.11.2023 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1138 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. И. З. срещу решение № 34/20.01.2022 г. по т.д. № 702/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2600038/12.11.2020 г. по т.д. № 218/2019 г. на Хасковски окръжен съд, с което е признато за установено по иска с правно осн. чл.694, ал.3, т.1 ТЗ на В. К. Ф. – едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и Атанаска А. Видева – едноличен търговец с фирма ЕТ „Вида – Атанаска Видева“, по отношение на касаторката и „БДМ-М“ ЕООД /в несъстоятелност/, при участие на синдика в производството по несъстоятелност на посоченото дружество по т.д. №1/2018г. по описа на ОС – Хасково, несъществуване на вземане на кредитора Д. И. З. към длъжника „БДМ-М“ ЕООД, включено в списъка на приетите вземания, произтичащо от запис на заповед от 15.04.2015 г. за сумата 300000 лв., лихва върху главницата за периода 30.07.2018 г. – 09.07.2019 г. в размер на 28 750 лв., законна лихва върху главницата, считано от 09.07.2019 г., сумата 5 235 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба за откриване на производство по несъстоятелност и процесуално представителство по т.д. №1/2018г. по описа на ОС - Хасково и 3 765 лв. – адвокатско възнаграждение за предявяване на вземания от страна на кредитора и в частта на разноските.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Прави оплакване, че съставът на въззивния съд се е произнесъл по невъведено в процеса в рамките на преклузивния срок за това от ищеца възражение срещу редовността на издадения запис на заповед – задължението по ценната книга е поето от бивш управляващ дружеството, а не от настоящия към момента на издаването му управител. Съответно в нарушение на чл.146 ГПК на ответника по иска с правно осн. чл.694, ал.3 ТЗ не е било указано, че за опровергаване на горния факт следва да представи доказателства. Дори и да се приеме за правилен изводът на ПАС относно липсата на представителна власт за лицето, подписало като представляващ дружеството-издател, твърди че последното е потвърдило изрично последиците на записа на заповед след узнаването за издаването му, като е осчетоводило задължението в оборотната ведомост за 2017г. Неправилно според касатора е била приложена и нормата на чл.181, ал.1 ГПК, тъй като ищците по иска с правно осн. чл.694 ТЗ нямат качеството „трето лице“ по смисъла на нормата от ГПК. Поддържа и оплаквания, че поради неправилно приложение на материалния закон въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че за дружеството-издател е съществувало нормативно признато задължение да осчетоводи ценната книга и поради неосчетоводяването й при издаването й е заключил, че тя не е издадена на посочената в нея дата. Според касатора съобразно стандартите, установени със СС № 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“ за дружеството-издател на записа на заповед в нито един момент не е стояло задължението да бъде извършена операция по осчетоводяването му, имайки предвид неговата правна същност и обстоятелството, че представлява задбалансово задължение. Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго за отхвърляне на отрицателния установителен иск по чл.694 ТЗ.
Ответниците по касацията В. К. Ф. – едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и Атанаска А. Видева – едноличен търговец с фирма ЕТ „Вида – Атанаска Видева“ в писмения си отговор оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В съдебно заседание пълномощникът на страните изразява становище, че в исковата молба е бил направен довод, че липсва достоверна дата на процесния запис на заповед, а това е предпоставка за изясняване кое лице може валидно да задължава дружеството, като го подпише. Тъй като ищците са „трети“ за процесната сделка лица, то на тях трябва да им се признае право да могат да се позоват на липсата на каузално правоотношение между поемател и издател по ценната книга, което тя обезпечава.
Не е постъпил отговор от „БДМ-М“ ЕООД /н/ и от синдика.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в исковата молба едноличните търговци твърдят, че приетото в производството по несъстоятелност на „БДМ-М“ ЕООД вземане на Д. З., основано на записа на заповед от 13.04.2015 г. за сумата 300 000 лв. е несъществуващо, тъй като записът не съдържа всички реквизити и не отговаря на формалните изисквания за съставянето му. Също така липсвала каузална причина за издаване на записа на заповед и финансово обвързани договори, досежно ценната книга. Тя не е била осчетоводена нито през 2015 г., нито през 2016 г. и липсва в счетоводните баланси на дружеството в несъстоятелност. Наведени са били твърдения, че представянето й в производството по чл.692 от ТЗ цели да намали размера на удоволетворяване на другите кредитори, както и че това е частен документ, койта няма достоверна дата по смисъла на чл.181 от ГПК. Неговото съдържание не е било възпроизведено в друг официален документ нито към датата на издаването му, нито към датата на предявяването му, нито по-късно – до образуването на т.д. № 1 от 2018г. на ХОС с подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, когато е представен. Застъпено е било становище, че в записа липсва посочен падеж, а изразът «срещу представяне» е различен от законовия термин «предявяване». Счита, че така не е ясно какво се има предвид с изявлението – «този запис на заповед ми бе предявен на 12.12.2015г.» и било ли е изпълнено задължението за представяне на ценната книга. При изписване размера на задължението с думи, липсва посочване на валутата, в която то е дължимо – т.е. има неопределеност в съдържанието на документа.
ПАС е намерил за неоснователно твърдението на ищите за липса на реквизити на записа на заповед. Посочил е, че се касае до документ, който съдържа реквизитите по чл.535 от ТЗ и материализира изявление за плащане на посочената сума от името на дружеството, поради което поемателят не е длъжен да сочи основанието за поетото задължение за плащане и да доказва възникване или съществуване на вземане по каузално правоотношение. Произнесъл се е по въпроса дали поетото задължение от бившия представляващ задължава дружеството. В тази връзка е обсъдил направеното в исковата молба оспорване на достоверната дата на документа. Изложил е съображения, че се касае до частен документ, в който се сочи дата на издаване 13.04.2015 г. и дата на предявяване за плащане 12.12.2015 г. Приел е за безспорно, че задължението по този запис не е било отразено в счетоводните регистри на дружеството – издател нито през 2015 г., нито през 2016 г., установено и от заключението на ССЕ. При проверката, извършена от вещото лице в дружеството на 13.04.2018г. в счетоводството не му е била представена оборотна ведомост за 2017 г. Констатирал е, че такава е била представена с молба от 25.06.2019 г. по т.д. №1/2018 г. – производството по несъстоятелност. Обсъдил е, че от тази оборотна ведомост е видно осчетоводяване на задължение в размер на 300 000 лв. към касатора през 2017 г. Едновременно с това е съобразил, че дружеството е подало декларация от 26.03.2018 г. на основание чл.38, ал.9 т.2 от ЗСч., че през 2017 г. не е извършвало дейност по см. на пар.1, т.30 от ДР на Зсч. Заключил е, че липсата на дейност предпоставя липса и на всякакви счетоводни отразявания за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2017 г., поради което не е кредитирал отразяването в оборотната ведомост за 2017 г., представена за първи път с молба от 25.06.2019 г. по т.д. №1/2018 г. като доказателство за достоверност на датата на записа на заповед към произволен момент от 2017 г. ПАС е направил извод, че за първи път записът на заповед е бил представен официално на 02.01.2018 г. – с исковата молба пред ХОС за откриване на производство по несъстоятелност. Въз основа на справка в търговския регистър по партидата на дружеството въззивната инстанция е установила, че от 18.10.2017 г. ответното дружество има управител, различен от посочилия за подписал като управител Г. Х.. Поради което е приел, че записът на заповед, който има достоверна дата не по-ранна от 02.01.2018г., издаден от бившия управител, не би могъл да задължи валидно дружеството-издател. Това изявление не е породило правни последици за дружеството. Записът на заповед от 13.04.2015 г., предявен за плащане на 12.12.2015 г., не материализира приетото в производството по несъстоятелност вземане на Д. З.. Според ПАС несъществуването на това вземане прави несъществуващи и вземането за лихва върху главницата за периода 30.07.2018 г. – 09.07.2019 г. в размер на 28 750 лв., законна лихва върху главницата, считано от 09.07.2019 г., вземането за 5235 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба за откриване на производство по несъстоятелност и процесуално представителство по т.д. № 1/2018 г. по описа на ХОС и това за 3765 лв. – адвокатско възнаграждение за предявяване на вземания от страна на кредитора.
С определение № 50239/04.04.2023г. по т.д. № 1138/2022 г. на ВКС, I т.о. е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение на ПАС за проверка съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по твърдение, което не е заявено от ищеца в исковата молба, а се поддържа за първи път в отговора му на въззивната жалба?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
В решение № 222/18.07.2012 г. по гр.д № 1186/2011 г. на ВКС е прието, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 ГПК. В решение по гр.д.№ 3418 от 2013 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК /когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото/. Също така в решение № 118/27.10.2016 г. по т.д № 3574/2014 г. на ВКС, II т.о. е прието, че с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК, въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция.
Константна е създадената практика на ВКС, израз на която е и представеното с касационната жалба решение № 129/29.06.2015 г. по гр.д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о., че характерна особеност на въззивното производство е ограничената възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства, като ответникът съгласно чл.131, ал.2, т.5 ГПК е длъжен с отговора на исковата молба да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата, на които той се основава. След този срок той губи правото да прави възражения, основани на факти, съществуващи и известни нему към този момент. Пред въззивния съд страните не могат да твърдят нови факти, да правят нови възражения и да представят нови доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в хода на първоинстанционното производство.
Гореизложеното налага извод, че ако ищецът не е навел твърдение за определено обстоятелство в исковата молба, той не може за пръв път да се позове на него пред въззивния съд. Последният не може да се произнася по факт, на който не са се позовали в преклузивните за това срокове страните по делото пред първата инстанция.
По същество на касационната жалба:
Видно от исковата молба и допълнителната искова молба ищците са поддържали доводи за несъществуване на вземането на Д. З., основано на записа на заповед от 13.04.2015 г. за сумата 300 000 лв., тъй като записът не съдържа всички реквизити и не отговаря на формалните изисквания за съставянето му; поради липста на каузална причина за издаване на записа на заповед и финансово обвързани договори, досежно ценната книга; няма достоверна дата по смисъла на чл.181 от ГПК- за пръв път е представен едва с подаване на молбата по чл.625 ТЗ по т.д. №1/2018г. на ХОС, не е бил осчетоводен нито през 2015г., нито през 2016 г. и липсва в счетоводните баланси на дружеството в несъстоятелност, като с представянето му в производството по чл.692 от ТЗ се цели да се намали размерът на удоволетворяване на другите кредитори. С допълнителната искова молба са посочили, че възражения относно достоверността на датата на записа на заповед са направени по реда на чл.690 ТЗ по т.д. №1/2018г. на ХОС срещу приетото от синдика вземане, предявено от касаторката и са приложили възражението към допълнителната искова молба. Видно от същото оспорването от страна на ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и ЕТ „Вида – Атанаска Видева“ на вземането на Д. З. се основава на довод, че записът на заповед не е бил издаден на сочената в него дата, а най-рано през м.януари 2018г., когато е бил приложен към молбата по чл.625 ТЗ по т.д. № 1/2018г. на ХОС. Към този момент управител на дружеството-издател по ценната книга не е подписалото я като представляващ Г. Х., а Х. Х.. В отговора на допълнителната искова молба касаторката е изложила съображения, че вземането по записа на заповед съществува и не е било оспорено в производството по несъстоятелност, образувано по подадената от нея, именно като кредитор с вземане по ценната книга, молба по чл.625 ТЗ. В направения в първото по делото доклад от ХОС не е било включено в предмета на доказване възражението, касаещо представителството на „БДМ-М“ ЕООД към датата на издаване на процесния запис на заповед, респ. не е било обсъдено и в първоинстанционното решение. В отговора на въззивната жалба по в.т.д. № 702/2021г. на ПАС посочените ЕТ наред с другите възражения срещу жалбата навеждат и довод, че към датата на официализирането на процесния запис на заповед – 02.01.2018г., управител на „БДМ-М“ ЕООД не е Г. Х. /подписал като представляващ издателя/ и дружеството не е било задължено по менителничния ефект.
Съставът на ВКС намира за основателни оплакванията на касатора за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
С оглед въведените от ищците възражения срещу съществуването на приетото в производството по несъстоятелност вземане на касатора не следва да се преценява достоверната дата на оспорения документ по реда на чл.181, ал.1 ГПК. Ищците нямат качеството на „трето лице“ по смисъла на цитираната разпоредба, тъй като не твърдят, че черпят някакви противопоставими права от издателя на документа. Това обстоятелство обаче не изключва възможността им като страна в процеса да оспорват датата на съставяне на частния документ, какъвто е и процесният запис на заповед, като нейната достоверност следва да се преценява с оглед на всички доказателства по делото. Страната, която прави оспорването следва да посочи какви обстоятелства твърди за осъществили се или не във връзка с конкретната дата, на която счита, че е бил издаден документът.
При липса на изрично позоваване в исковата молба и в допълнителната искова молба от ищците на довод за липса на представителна власт на лицето, подписало за управител на дружеството-издател, а само направено препращане към възраженията им по чл.690 ТЗ, първоинстанционният съд е бил длъжен по реда на чл.377 във вр. с чл.145, ал.1 ГПК да постави въпроси на ищците и уточни възраженията им срещу вземането на касаторката, като даде и съответните указания за доказването им, т.е. да ги включи в доклада си по чл.146, ал.1-3 ГПК. В случая не ги е включил в предмета на доказване с доклада си, съответно не ги е обсъждал и те не са мотивирали решението му за уважаване на иска по чл.694, ал.3 ТЗ. Въвеждането с отговора на въззивната жалба на доводи за съществуваща връзка между действителната дата на издаване на записа на заповед и представителната власт към този момент на подписалото за дружеството-издател на ценната книга лице за пръв път уточнява възражението на ищците, което задължава въззивният съд да извърши горната проверка и ако счете това възражение за съотносимо, е следвало да уведоми страните, че ще се произнесе по него, като им даде възможност да организират защитата си. Като е разгледал довода за липса на представителна власт на подписалия Г. Х. към установената от него за действителна датата на издаване 02.01.2018г. и го е приел за решителен за основателността на иска по чл.694, ал.3 ТЗ, без да е съобщил на страните, че ще се произнася по този невключен в предмета на доказване от първоинстанционния съд факт, ПАС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Изводът на въззивния съд за релевантност към спора на датата 02.01.2018г., когато е била подадена молбата по чл.625 ТЗ и с нея е представен процесният запис на заповед е обоснован от събраните доказателства и е направен в съответствие със закона.
Правилни са изводите на ПАС за редовност на процесния запис на заповед, като е налице предвиден в чл.536, ал.1 вр. чл.535, т.3 ТЗ задължителен реквизит – падеж, който е сред изрично посочените в чл.486, ал.1, т.1 ТЗ – на предявяване. В Решение № 53/31.07.2019 г. по т.д. № 850/2018г. на ВКС, II т.о. и решение № 155/07.11.2013г. по т.д. № 664/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че императивната уредба на задължителните реквизити на записа на заповед не е пречка при съмнение, породено от начина, по който е формулирана волята на издателя, да бъде извършено граматическо тълкуване на израза, по отношение на който е налице спор, за да се установи действителната воля на издателя. Използваният в случая израз: „да заплати, без протест, срещу представяне“ при липса на какъвто и да е друг начин на определяне на падежа, безпротиворечиво налага извод за обективирана воля на издателя сумата, за която се е задължил по записа на заповед да е платима на предявяване. Следва да се съобрази, че в т.3 от ТР №1/2005г. по тълк.д. №1/2004г. на ОСТК на ВКС е разяснено, че предявяването за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Относно начините, по които следва да се извърши предявяването е създадена практика на ВКС. Така според решение № 112/23.06.2016г. по т.д. №1556/2015г. на ВКС, II т.о. ТЗ не предписва определена форма и то може да се извърши неформално и по всякакъв начин; най-често предявяване се извършва чрез отбелязване върху самата ценна книга, че е предявена на издателя; или чрез покана, връчена от нотариус по правилата за връчване на съобщения по ГПК; чрез пощенска или куриерска служба, стига предявяването за плащане да е достигнало до знанието на издателя (лично, не чрез другиго). В определение № 114/02.03.2012 по ч.т.д. № 15/2012 г. на ВКС, II т.о. е прието, че по отношение предявяването на запис на заповед, необходимостта от което произтича от начина, по който е определен падежът – “на предявяване”, е приложима разпоредбата на чл. 538, ал. 2 ТЗ /трябва да се предяви на издателя, той трябва да удостовери върху документа, че му е предявен, да постави дата и да се подпише/, като отказът на издателя да удостовери, че записът на заповед му е предявен и да постави дата на предявяването, както и укриването на същия може да бъдат удостоверени и с нотариална покана. В този смисъл предявяването по чл.538, ал.2 ТЗ предполага представяне на документа, за да се извърши удостоверяването от издателя.
Следва да се споделят изводите на въззивния съд и относно характера на направеното от ищците оспорване по отношение липсата на каузално правоотношение, което се обезпечава с процесната ценна книга. Касае се до редовен от външна страна менителничен ефект и направеното от кредиторите ЕТ оспорване е общо – твърди се, че въобще не съществува каузално правоотношение, което да е обезпечено с менителничния ефект. Съобразно т.17 от ТР№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в тази хипотеза поемателят не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузалното правоотношение между него и издателя. Само при въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане и обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза на изследване вече подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица установяване съществуването или несъществуването на вземането по записа на заповед. В процесния случай не се твърди връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, респ. не са въведени релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
При оспорване на датата на съставяне на документа, доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ /така Решение № 17/13.06.2019 г. по т.д. № 1104/2018г. на ВКС, I т.о./. Липсва осчетоводяване на записа на заповед за 2016г. и 2017 г., преценявано като индиция за съществуване на ценната книга към тези години. Във връзка с оплакванията по касационната жалба, съставът на ВКС намира, че за издателя съществува задължение да стори това от момента на настъпване на изискуемостта на вземането по записа на заповед – в случая от момента на предявяването му, което касаторката твърди да се е осъществило на 12.12.2015 г. Също така включването в оборотна ведомост за 2017 г. на записа на заповед не е подкрепено от никакви доказателства за обективиране в правния мир на този документ преди посочената от вещото лице дата 25.06.2019 г.
Горното налага извод, че най-ранната установена от доказателствата по делото дата на издаване на ценната книга е 02.01.2018 г. и същата е свързана с подаване от Д. З. на молбата по чл.625 ТЗ.
Поради изложените съображения на осн. чл.293, ал.3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за разглеждане от друг състав за даване на възможност на страните да изразят становище и организират защитата си във връзка с възражението на ищците за липсата на валидно задължаване на „БДМ-М“ ЕООД /н/ по процесния запис на заповед предвид подписването му към действителната дата на издаване от лице, което не е било вписано в търговския регистър като управител на посоченото дружество-издател. В зависимост от произнасянето по вземането въз основа на записа на заповед въззивният съд следва да разгледа и иска по отношение съществуването или не акцесорните вземания за лихви и на приетите вземания за разноски по молбите по чл.625 ТЗ и по чл.685 ТЗ.
При новото разглеждане на спора ПАС дължи произнасяне по чл.294, ал.2 ГПК и за разноските пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 34/20.01.2022 г. по т.д. № 702/2022 г. на Пловдивски апелативен съд.
ВРЪЩА делото на ПАС за ново произнасяне в друг състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|