Р Е Ш Е Н И Е №401 гр.София, 29.10.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА със секретар Зоя Якимова изслуша докладваното от председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ гражданско дело под № 1494/2009 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 547 от 27.05.2010 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 20.03.2009 год. по гр.дело № 2121/2006 год. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав, с което е обезсилено като постановено по недопустим иск решението от 10.02.2006 год. по гр.дело № 7292/2004 год. на Софийския районен съд, 40-ти състав. С решението на първата инстанция е бил отхвърлен иска на касаторите срещу С. община по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ за установяване правото им на собственост въз основа на наследяване и възстановяване по реда на ЗСПЗЗ върху поземлен имот с площ 4635 кв.м. в[населено място], м.”К. в.”, представляващ имот пл.№ 1656, к.л.571, при граници: имот пл.№ 1655, наследници на Х. П., наследници на Г. Б. и улица. Със същото решение е отхвърлен и иска на касаторите за установяване, че общината-ответник не е собственик на посочения по-горе имот. Районният съд е приел, че имотът, възстановен с решение № 551 от 28.04.1994 год. по преписка вх.№ Д-342/17.02.1992 год. на ПК”В.” е представлявал част от поземлен имот с обща площ 17.74 дка, с построени в него 31 сгради, за който имот и сгради са съставени акт за държавна собственост № 3703 от 05.04.1994 год., а на 08.05.1997 год. – акт за частна общинска собственост на основание чл.5 ЗОС. Прието е, че правото на собственост върху намиращия се в строителните граници на София имот може да бъде възстановено при условията на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, но е налице индиция, че към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила е било възможно върху имота да са били законно построени намиращите се в него пет масивни сгради или най-малкото да е започнало законно разрешеното им строителство. Според районния съд, след като ищците/сега касатори/ не са ангажирали доказателства, изключващи тази възможност /т.е. да докажат, че имота е бил незастроен, респ., че сградите са построени незаконно/, решението на поземлената комисия е в нарушение на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и не е породило материалноправната си последица – възстановяването на собствеността. Назначената от въззивния съд съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че процесните имоти, записани в Акт за частна общинска собственост № 3929/08.05.1997 год., са посочени като включени в капитала на търговското дружество Б.[фирма]. Като е взел предвид това обстоятелство и че търговското дружество е във владение на имота, въззивният съд е приел, че между С. община и ищците по делото/сега касатори/ не съществува правен спор относно собствеността на този имот и не е налице правен интерес от воденето на установителен иск за собственост срещу общината. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво разрешаван аналогичен процесуалноправен спор: с обжалваното решение – от една страна, и с определенията на К. окръжен съд и на Софийския апелативен съд – от друга, както и с оглед на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – за провеждане на разграничение между процесуалната легитимация като предпоставка за допустимост на иска и материалноправната легитимация, обуславяща основателността на иска, а оттук и с оглед различието при преценката на доказателствата от значение за наличието на процесуалните предпоставки и доказателствата, от които зависи изхода на материалноправния спор. С касационната жалба се поддържат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане на предявения иск. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира жалбата за основателна. Изводът на въззивния съд за недопустимост на установителния иск за собственост, както и на постановеното по него решение е основан от една страна на приетата липса на правен интерес от установяването, а от друга страна на участието на ненадлежна страна в процеса /според градския съд, исковата претенция е била насочена срещу лице, чуждо на правния спор/. Изискването за наличие на правен интерес, което е процесуална предпоставка за допустимост на всеки иск, нарочно е подчертано в чл.97, ал.1 ГПК/отм./, понастоящем в чл.124, ал.1 ГПК, за да се обособят само гражданските правоотношения, нуждаещи се от съдебно установяване. Целта е постигане на процесуална икономия – ако спорът може да се разреши в един процес, недопустимо би било създаването на две или повече процесуални правоотношения. Въззивният съд на практика не е изложил мотиви към решението си относно липсата на правен интерес от предявяване на иска за установяване правото на собственост върху процесния имот спрямо С. община. Единственото съображение би трябвало да се търси в най-общо формулираното позоваване на „… писмените доказателства по делото, че Б.[фирма] е във владение на имота…”, както и че „… процесният имот е включен в капитала на това дружество,…”. От обстоятелствената част и петитума на исковата молба обаче е видно, че ищците /сега касатори/ претендират правото на собственост върху процесния имот на основание реституция по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ съгласно решение на ПК”В.” от 28.04.1994 год., като същевременно отричат правата на ответната община, удостоверени с АОС № 3929/08.05.1997 год., съставен на основание чл.5 ЗОС. Заявеното от ищците/сега касатори/ спорно право обуславя не само тяхната процесуална легитимация, но и процесуалната легитимация на ответната община. Надлежният ответник по установителния иск се определя също от интереса от предявяването му и претенцията следва да бъде насочена срещу лицето, чието неоснователно оспорване или чиято неоснователна претенция са предизвикали правния спор, и с това нуждата от защита. С други думи, процесуалната легитимация и на двете страни следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирят и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както същото е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Без значение е какво е действителното правно положение, което в деня на предявяване на иска е неизвестно и едва съдебното решение ще каже дали то съвпада с правното твърдение на ищеца. Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска, а материалноправната-неговата основателност. В случая, обстоятелството, че в т.15 от АОС № 3929/08.05.1997 год. е вписано, че имотът е включен в капитала на Б.[фирма] е от значение за материалноправната легитимация – т.е. с титулярството на гражданското правоотношение. Ако ищцовата страна цели да обоснове изгодна за нея процесуална легитимация чрез неистинско твърдение, гаранция срещу това е заплахата, че искът, основан на такова твърдение ще бъде отхвърлен като неоснователен. В обобщение, обжалваното решение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а делото се върне на въззивния съд за разглеждане от друг състав на жалбата срещу решението на първата инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението от 20.03.2009 год. по гр.дело № 2121/2006 год. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/