Р Е Ш Е Н И Е № 60139 Гр. София, 28 септември 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 74/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. К. – защитник на подс. К. Т. Г. против решение № 194/28. 10. 2019 год., постановено от Апелативен съд – Пловдив (ПАС) по в. н. о. х. д. № 101/2019 год. В жалбата наред с доводите за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК са развити и твърдения за необоснованост на проверявания съдебен акт. Сочи се, че въззивната инстанция е игнорирала допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза и е основала изводите си относно правно значимите обстоятелства, свързани с наличието на доставки от „фирма“ към „фирма“ единствено върху констатациите от ревизионния акт на управляваното от подсъдимия търговско дружество. Поддържа се, че при извършването на ревизията на другия съконтрахент на „фирма“, данъчният орган е проявил недопустима пасивност при издирване на управителя на това дружество и събиране на доказателства за осъществените от него доставки. Оспорват се изводите за достоверност на свидетелите В. и Д. от досъдебното производство и се предлага касационната инстанция да приеме, че доверие заслужават тези, депозирани пред първата инстанция. Настоява се, че неправилно са оставени без уважение доказателствените искания на защитата, което е довело и до незаконосъобразни изводи относно съставомерността на деянието. При условията на алтернативност е направено искане за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебно заседание защитникът поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. В рамките на искането за оправдаване на подсъдимия развива и доводи за намаляване на наказанието. Подс. К. Г. се солидаризира с аргументите на защитата и моли жалбата да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 62/19. 12. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 323/2017 год., Окръжният съд – Пазарджик е признал подс. К. Т. Г. за виновен в това, че в периода от 01. 10. 2011 год. до 14. 02. 2012 год. при условията на продължавано престъпление в качеството на едноличен собственик на капитала и управител на „фирма“ избягнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък добавена стойност общо в размер на 196 379,43 лева като потвърдил неистина в справки-декларации, изискуеми по силата на чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и използвал документи с невярно съдържание при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите по приходите – 50 бр. данъчни фактури, издадени от „фирма“ и „фирма“ и отчетни регистри по чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗДДС – дневници за покупки, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието в размер на три години лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 188/2006 год. на Районен съд – Пещера, като е определил първоначален общ режим на изтърпяването му. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Присъдата е потвърдена по въззивна жалба на подсъдимия и с решение №194/28. 10. 2019 год., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в. н. о. х. д. № 101/2019 год., е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Съществена част от доводите на жалбоподателя се отнасят до обосноваността на въззивния съдебен акт без да отчитат спецификите на касационното производство. За разлика от въззивната инстанция касационната такава по правило е съд по правото, а не по фактите. Тя не проверява доколко фактическите констатации на долустоящите съдилища се подкрепят от събраните по делото доказателства и е обвързана от изводите им относно правно значимите обстоятелства. Именно поради тази особеност на производството по глава двадесет и трета от НПК законодателят не е извел необосноваността като самостоятелно касационно основание, а предметът на касационната проверка извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК е ограничен единствено до това дали въззивният съд е спазил правилата за формиране на вътрешното си убеждение. Предвид изложеното настоящият съдебен състав не дължи отговор на аргументите за необоснованост на проверяваното решение. Пак предвид особеностите на производството пред касационния съд не съществува процесуална възможност за преоценка достоверността на доказателствата и доказателствените средства. Суверенно право на инстанциите по фактите е да кредитират едни доказателствени източници, а други да приемат за недостоверни, стига да изложат солидна аргументация в подкрепа на изводите си. При това с оглед разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК, забраняваща доказателства и доказателствени средства, ползващи се с предварително установена доказателствена сила, те не са обвързани от задължение да дадат вяра единствено на свидетелски показания и обяснения на подсъдимия, депозирани по време на съдебното следствие, както настоява жалбоподателят. Тези принципни положения са били съобразени най-напред от Пазарджишкия окръжен съд, който е извършил обстоен анализ на събраните гласни и писмени доказателства, а след това и от въззивната инстанция, която се е солидаризирала със заключението на първостепенния съд кои са доказателствата и доказателствените средства, заслужаващи доверие. Долустоящите съдилища са осмислили, че съществено значение за правилното решаване на делото има реалността на сделките, сключени от „фирма“ в качеството му на купувач с „фирма“ и „фирма“, действащи като доставчици по смисъла на ЗДДС. Поради това и цялата им аналитична дейност е концентрирана именно върху доказателствените източници, съдържащи информация за това обстоятелство. Изводите, че в дневниците за покупки на „фирма“ са описани сделки, които не са осъществени в действителност, не се основават на недопустими предположения, както неоснователно твърди касаторът, а са резултат от задълбочено изследване на гласните доказателствени средства от гледна точка на тяхната изчерпателност, вътрешна съгласуваност, логическа последователност и съответствието им на други доказателствени източници. За да приеме, че „фирма“ не е извършило доставките, документирани с инкриминираните фактури, въззивната инстанция е обсъдила на първо място обясненията на подсъдимия, отчитайки двойствената им роля на доказателствено средство и на средство за защита. Твърденията на Г., също както и останалите доказателствени източници, са били интерпретирани съобразно действителния им смисъл и съдържание без да им бъде придавано значение, каквото те не притежават. Съдът е откроил несъответствията в посоченото от подсъдимия пред разследващия орган и по време на първоинстанционното съдебно следствие относно това дали представляваното от него дружество е било доставчик или купувач от фирмата на свид. С. А., отчел е вътрешната противоречивост на обясненията му пред окръжния съд досежно начина на плащане на съконтрахентите, съпоставил е заявеното от него с показанията на разпитаните свидетели и събраните писмени доказателства и убедително е защитил извода си, че обясненията му за действително осъществяване на инкриминираните сделки не заслужават доверие. Същият внимателен подход е ползван и при анализа на останалите гласни доказателствени средства и по-специално на показанията на М. В. и Г. Д., на които акцентира защитата в касационната жалба. Заявеното от първия от тях пред окръжния съд – че подсъдимият е закупувал плодове и зеленчуци от ползвания от „фирма“ склад № /номер/ на борсата в кв. /квъртал/, е преценено като неубедително за разлика от твърденията му от подготвителната фаза на наказателния процес след съпоставянето им с показанията на свидетелите А. Г. и Г. Ю., съгласно които те са извършвали дейността си в склад № 161 и там не е съхранявана и продавана стока, принадлежаща на „фирма“ . Що се отнася до показанията на свид. Д. на досъдебното производство, те не са били приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния ред, не са коментирани нито от първата, нито от въззивната инстанция, поради което е незаслужен упрекът към тях, че не са изпълнили задължението си, произтичащо от чл. 305, ал. 3 от НПК, да обсъдят противоречията в разказаното от него в двете фази на наказателния процес. Несподеляем е доводът, че контролираната инстанция незаконосъобразно е оставила без уважение настояването на защитата за прилагане на писмени доказателства по делото. ВКС многократно е имал повод да отбележи, че не всеки отказ да бъдат удовлетворени доказателствените искания на страните съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Такава характеристика притежава само онзи, вследствие на който са останали неизяснени обстоятелствата, включени в предмета на доказване. В допълнение към това следва да се посочи, че при положение, че е събрал доказателства за правно значимите обстоятелства посредством един от допустимите по НПК доказателствени способи, съдът не може да бъде укоряван, че не е използвал и други такива. В настоящия казус искането на подсъдимия и неговия защитник е било свързано с прилагане по делото на счетоводната документация на „фирма“, иззета по друго дело по описа на Специализирания наказателен съд (СпНС). Първата инстанция е предприела дължимите действия в тази насока като е допуснала изслушване на допълнителна съдебно-икономическа експертиза. Вещото лице Я.-Т. е извършило обстойна и задълбочена проверка на материалите по н. о. х. д. № 1907/2014 год. по описа на СпНС. В заключението ѝ, успешно защитено както пред първостепенния, така и пред въззивния съд, е отбелязано, че в счетоводната документация, иззета от „фирма“, се намират само девет фактури от общо двадесет и три, издадени от името на това юридическо лице и инкриминирани на подсъдимия. Същите са индивидуализирани от експерта чрез посочване на номер и дата на издаване, стойност на сделката и стойност на дължимия данък добавена стойност. Посочено е също така, че те са описани в дневника за продажби на „фирма“ за м. ноември 2011 год., намиращ се сред доказателствата по делото на СпНС. В същото време вещото лице е категорично, че въпреки проверката на всеки наличен счетоводен документ, не са констатирани други писмени доказателства, относими към предмета на настоящото дело. В изпълнение на задължението си за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, долустоящите съдилища са съпоставили допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза с останалите гласни и писмени доказателства. Отказът им да признаят за действително осъществени сделките с „фирма“ за м. ноември 2011 год. по деветте фактури, описани от експерта Я.-Т., не е произволен. Той не е последица и от незаконосъобразно игнориране заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза, а е обоснован убедително не само с коментираните по-горе показания на свидетелите Г. Ю. и А. Г., но и с приобщения към доказателствената съвкупност дневник за продажби на „фирма“ за посочения период, който е бил представен пред съответната териториална дирекция на НАП и е приложен по настоящото дело след като съдът е допуснал разкриване на данъчно-осигурителна тайна. Съобразено е, че в него не са били включени обсъжданите девет фактури като извън предмета на доказване по настоящото дело е причината поради която в счетоводството на „фирма“ са съставени два дневника за продажба за един и същ период с противоречащо си съдържание. Същия задълбочен подход инстанциите по фактите са демонстрирали и при анализа на доказателствата, относими към инкриминираните сделки на „фирма“ с „фирма“. Съобразено е, че и досежно тези обстоятелства обясненията на К. Т. в двете фази на наказателния процес са взаимно изключващи се, доколкото подсъдимият първоначално е твърдял, че той е доставял плодове и зеленчуци на фирмата на починалия Н. А., а в съдебно заседание пред Пазарджишкия окръжен съд – че е закупувал реално стока от нея и то не само преди, но и по време на целия инкриминиран период. Последното твърдение на касатора е било предмет на внимателна проверка и е прието като защитна теза не голословно, а едва след като е установено наличието на опровергаващи го доказателства, които взаимно се допълват и очертават цялостната картина на действителните отношения между „фирма“ и „фирма“. В тази насока контролираната инстанция се е позовала на показанията на свид. М. В., че е виждал подсъдимият да закупува плодове и зеленчуци от склада на „фирма“, но това било през лятото на 2011 год., т. е. преди сделките – предмет на обвинението; съобразила е, че незаинтересованият от изхода на делото свид. М. не е потвърдил посоченото от К. Г., че той (свидетелят) му доставял с товарен автомобил закупената в София от „фирма“ стока, а напротив – заявил е, че по договореност с подсъдимия е товарил стока от склада на „фирма“, в [населено място], която транспортирал до складовете на „фирма“; отчела е, че съгласно постъпилата информация от НОИ за целия период на съществуване на „фирма“. в дружеството не е работило лице с име И. Г., за каквото е съобщил подсъдимият, твърдейки, че именно с него е контактувал по повод осъществяваните доставки; взела е предвид, че инкриминираните фактури не са включени в дневниците за продажби на „фирма“, приобщени към доказателствата по делото след разкриване на данъчно-осигурителна тайна. За така направения извод за липса на реално осъществени сделки от съществено значение е било и заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза, съгласно което сред проверените счетоводни и други документи по н. о. х. д. № 1907/2014 год. по описа на СпНС не се намират такива, отнасящи се до доставки на „фирма“ към „фирма“, както и че фактурите за м. октомври 2010 год., които са предмет на обвинението, дублират документи за реално извършени доставки към фирмата на подсъдимия, като се различават от тях единствено по втората цифра на номера – съгласно разясненията на вещото лице Я.-Т. подобно паралелно водене на два кочана с фактури е недопустимо, противоречащо на Закона за счетоводството и в разрез с добрата счетоводна практика. И тук, също както при сделките с „фирма“, съдилищата са съобразили отсъствието на каквито и да било други писмени доказателства извън счетоводните документи – товарителници, кантарни бележки, складови разписки, пътни листове, приемо-предавателни протоколи и др. подобни, въз основа на които би могло да се направи извод, че „фирма“. действително е снабдявало фирмата на подсъдимия със стока. Внимателният прочит на проверявания съдебен акт води до извод за неоснователност на още едно възражение на защитата – за надценяване доказателственото значение на ревизионния акт на „фирма“. Пазарджишкият окръжен съд многократно е посочил, че това е само едно от множеството взаимно допълващи се доказателствени средства, а апелативният съд се е солидаризирал с констатацията, че той потвърждава какви в действителност са били отношенията между „фирма“ от една страна и „фирма“ и „фирма“ от друга, очертани посредством показанията на разпитаните по делото свидетели, заключенията на съдебно-икономическите експертизи и наличните по делото писмени доказателства. Следва да се отбележи, че поначало в рамките на наказателния процес съдът не проверява законосъобразността на извършената данъчна ревизия от гледна точка на наличие на основанията за започването ѝ, своевременност на предприетите от органите по приходите действия и законосъобразност на тези от тях по изискване и връчване на документи. Това е така предвид различното предназначение на ревизионния акт в данъчния и в наказателния процес. По силата на чл. 118, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) с ревизионния акт става установяването, определянето, изменението или прихващането на публичните задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, т. е. това е актът, създаващ права или задължения, респективно засягащ права или законни интереси на данъчно-задължените лица. Неговото оспорване се извършва по реда на ДОПК и именно в съдебната фаза на данъчния процес могат да се правят подобни възражения. В наказателния процес съгласно чл. 127, ал. 1 от НПК той е само едно от множеството писмени доказателствени средства, което съгласно чл. 14, ал. 2 от НПК не се ползва с т. нар. формална доказателствена сила и което подлежи на обсъждане поотделно и в съвкупност с всички останали доказателства и доказателствени средства. Ето защо не може да бъде възприет доводът на защитата за изключване от доказателствената съвкупност на ревизионния акт поради това, че ревизията е предприета след смъртта на Н. А., а служителите на данъчната администрация не са поискали обявяване в несъстоятелност на управляваното от него „фирма“. На последно място, несъстоятелни са аргументите, че въззивната инстанция е следвало да отчете, че сигналът на „фирма“ е бил насочен срещу други негови съконтрахенти, а не срещу действията на представляваното от подсъдимия „фирма“. Отразената в този документ информация няма доказателствена стойност. Тя служи единствено като законен повод за започване на разследване по смисъла на чл. 208, т. 1 от НПК и подлежи на доказване по предвидения в НПК ред. Наличието на изрядни взаимоотношения между „фирма“ и „фирма“, които не противоречат на данъчните закони, не може да послужи като аргумент в подкрепа на тезата за реално осъществени доставки от „фирма“ и „фирма“ към търговското дружество, чийто управител е подс. Г.. Това е така предвид обстоятелството, че се касае за различни сделки, като в първия от случаите "фирма" е доставчик, а в сделките с дружествата на свид. С. А. и на починалия Н. А. се явява купувач и те предшестват доставките на „фирма“. С оглед изложеното касационната инстанция не констатира да са допуснати претендираните в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни правни изводи, квалифицирайки деянието на К. Г. като престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Тук е мястото да се припомни, че тъй като е обвързана от фактите, приети от контролирания съд, касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако те не сочат на съставомерно деяние. В разглеждания казус фактологията е престъпна, поради което не съществува процесуална възможност за удовлетворяване искането на подс. Г. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. Подсъдимият не само формално юридически е бил собственик на капитала на „фирма“, но и фактически е осъществявал цялата търговска дейност от името и за сметка на посоченото юридическо лице, което се явява данъчно задължено по смисъла на ЗДДС. Това обстоятелство обосновава годността на К. Г. да бъде субект на престъплението по чл. 255 от НК. С действията си той е осъществил формите на изпълнително деяние по т. 2 като в подписаните от него справки декларации по ЗДДС е потвърдил неистина относно сключването на сделки за покупка от „фирма“ и „фирма“, докато в действителност стоката е била закупена по друго време, на друго място и от други доставчици. Осъществено е и изпълнителното деяние по т. 6, пр. 2, тъй като към справките-декларации са приложили дневници за покупки и фактури, в които са описани доставки към „фирма“, които реално не са били извършени от юридическите лица, посочени като продавачи на стоката. Законосъобразни са и констатациите относно субективната страна на деянието. В съответствие с приетото в правната доктрина и съдебната практика изводът за наличие на пряк умисъл е изведен от доказаните действия на подсъдимия, свързани с представянето най-напред пред свид. Й. П., а след това и пред органите по приходите на фактури, документиращи сделки, които не са извършени в действителност, както и с подписването и подаването в съответната ТД на НАП на справки-декларации и дневници за покупки, в които е отразена невярната информация от същите тези фактури. Най-сетне, съставът на трето наказателно отделение на ВКС не намери основания за корекция на проверявания съдебен акт в неговата санкционна част. Долустоящите инстанции са били достатъчно снизходителни към подсъдимия и са определили наказанието при условията на чл. 55 от НК, като са отчели не само добрите му характеристични данни, трудовата му ангажираност, семейното му положение и продължителността на наказателния процес, но и обстоятелството, на което акцентира защитата – здравословното му състояние. Последното обаче не дава основание за допълнително смекчаване на наказанието, доколкото беше установено, че психиатричното състояние на К. Г. понастоящем е стабилизирано. Наред с това не могат да бъдат игнорирани и отегчаващите отговорността обстоятелства – множеството използвани от подсъдимия документи с невярно съдържание, размерът на укритите данъци, който съществено надхвърля минимално необходимото за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 255, ал. 3 от НК, немалкият брой на данъчните периоди, за които е избегнато плащането на дължимия данък добавена стойност, обремененото му съдебно минало. При наличието им не би могло да се приеме, че спрямо подсъдимия е проявена прекомерна строгост и поради това се налага намаляване на наказанието. Напротив, подобен подход не би съдействал за поправянето и превъзпитанието на дееца и би създал чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото. Предвид изложеното и след като не установи наличието на изтъкнатите в касационната жалба основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 194/28. 10. 2019 год., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в. н. о. х. д. № 101/2019 год. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.