Р Е Ш Е Н И
Е
№ 486
гр. София, 09.06.2010 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, трето
гражданско отделение , в съдебно заседание на трети юни две хиляди и десета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
при участието на секретаря Иванова
.
изслуша докладваното от
съдията Емил Томов гр. дело № 1528/2009 година.
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на на К. А. Т. от гр. С. с пълномощник адв. С срещу решение от 06.07.2009г по гр.дело № 3952/2009г. на Софийски градски съд , с което в една част е отменено решение 05.03.2009г по гр.д. 34225/2008г на Софийски районен съд , постановено по трудов спор за обезщетение поради недопускане до работа и е постановено друго ,с което е отхвърлен иска по чл. 225 ал.3 от КТ за разликата над 387,66 лева, до претендираните 25 356 лева.
Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението като процесуално и материално незаконосъобразно поради нарушение на принципа на вътрешното убеждение уреден в чл. 12 от ГПК , несъобразяване със материалните норми на КТ относно базата при която следва да се определи обезщетението за недопускане до работа за исковия преиод .
Ответникът в касационното производство М. на з. и х. не е заявил отговор.
С определение № 1* от 01.12.2009г състав на ІІІ г.о на ВКС е допуснал до разглеждане касационната жалба при основанията на чл. 280 ал.1 т. 2 от ГПК ,по въпроса дали обезщетението за недопускане до работа за длъжността „главен директор ”на вече несъществуваща Районна дирекция по горите гр. С.,когато недопускане е установено през 1998г в тежест на М. на з. като правоприемник и до настоящето предявяване на иска , то продължава за период от 01.09.2006 до 01.11. 2008г , следва да се изчисли и заплати от ответното министерство съгласно базата по чл. 228 ал.1 от КТ съобразно последното получено последно брутно трудово възнаграждение (преди деноминацията на лева ) , или намира приложение чл. 228 ал.2 от КТ, предвид действащи понастоящем подзаконови актове на Министерски съвет , определящи правила за заплатите в бюджетните организации, вкл. за аналогична длъжност при заемането й по служебно правоотношение.
Обжалваното въззивно решение е постановено по трудов спор за заплащане на обезщетение поради недопускане до работа на съдебно възстановен по трудово правоотношение служител в бившата Районна дирекция по горите , гр. С., за период от 01.09.2006г до 01.11.2008г, като за предходни периоди на недопускане до работа, считано от 13.05.1998г насетне , отговорността на ответника е ангажирана с влезли в сила решения или е предмет на други висящи съдебни производства . С решение на Софийски районен съд, 72 състав от 12.03.1997г по тр.д. №8422/1995г , влязло в сила на 24.04.1998г между същите страни, ищецът е бил възстановен на заеманата преди незаконосъобразното му уволнение длъжност „Главен директор ” на РД по горите , тогава структура към Комитета по горите , закрит по силата на ПМС №245 от 28.05.1997г с излично регламентирано правоприемство на трудовите правоотношение включително в лицето на ответното министерство . Понастоящем създаденото с ПМС №326/1997г Национално управление по горите е преобразувано в Държавна агенция по горите ,като за служебните отношения е предвидено да се уреждат по чл. 87а от ЗДСл , а за трудовите по чл. 123 от КТ . След влизане в сила на ЗДСл и съгласно единния класификатор(ЕКДА) , ръководните длъжности са определени за заемане по служебно правоотношение.
Въпросът следва ли като обстоятелство по смисъла на чл. 228 ал.2 от КТ да се възприема актуалният размер на минималните трудови възнаграждения , гарантирани с подзаконов нормативен акт за длъжности , определни за заемане по служебно правоотношение , аналогични на длъжността , до която ищецът по чл. 225 ал.3 от КТ не е допуснат до работа , не е намерил трайно разрешение в практиката и е бил разрешаван противоречиво . С решение №719 от 13.06.2008г на ВКС V г.о постановено между същите страни за предходен период, е прието, че изключението по чл. 228 ал.2 КТ следва да намери приложение при определяне на обезщетението по размер, когато се касае за подзаконови актове на Министерски съвет определящи правила за заплатите в бюджетните организации, вкл. за същата длъжност при заемането й , макар тя да е по служебно правоотношение. С обжалваното понастоящем решение ,както и в преобладаващата практика се приема, че размерът на обезщетението по чл. 225 ал.3 от КТ следва да се определи във всички случаи на база получено брутно трудово възнаграждение за месеца , предхождащ уволнението , дори той да се окаже по-нисък от минималната работна заплата за страната , спрямо началния период на иска. В някои влезли в сила решения на окръжни съдилища , по аргумент от императивната норма на чл. 245 ал.1 от КТ се приема като база за обезщетение минималната работна заплата за страната в случай , че последното получено брутно трудово възнаграждение е било в по-нисък размер, но се отказва приравняване на трудови и служебни отношения , що се отнася до нормативно определени минимални размери на последните.
Правилна е практиката , при която решаващо се съобразява ограниченото приложно поле чл. 228 ал.2 от КТ и обстоятелството , че тази норма регламентира изключения , следващи се от изрична уредба ,т.е когато акт на Министерски съвет , индивидуален или колективен трудов договор регламентира заплащане на обезщетенията , а не праговете на заплащане при определен вид труд . Първо , минималната работна заплата за страната е най-ниското трудово възнаграждение за отработено време или за извършена работа , същата не е база при определяне на обезщетенията ,тъй като това не е предвидено . Освен че гарантира заплащането на реално положен труд, минималната работна заплата за страната е основа за определяне на минималните размери на социалните и осигурителните плащания , но не е база при определяне размера на обезщетенията по чл. 228 от КТ . Второ , определянето на обезщетения при базата по чл. 228 от КТ не се влияе от последващо настъпили факти спрямо момента , във който е получено последното брутно трудово възнаграждение . Ето защо в хипотеза , при който спрямо началния момент на недопускане до работа, последното получено брутно трудово възнаграждение се явява в по-нисък размер от този на увеличената междувременно минимална работна заплата за страната , нормата на чл. 245 ал.1 от КТ не е основание да игнорира правилото на чл. 228 ал . 1 от КТ , нито е основание актовете на Министерския съвет във връзка с размера на минималната работна заплата да се тълкуват като „предвидено друго” по смисъла на тази разпоредба и да се отнасят към основанието на чл. 228 ал.2 от КТ.
Като е възприел гореизложеното разрешение и е приложил нормата на чл. 228 ал.1 от КТ при изчисляване на обезщетението на база номиналния деноминиран размер на полученото последно брутно трудово възнаграждение от ищеца, въззивният съд е постановил законосъобразно решение . В частта до размера на присъдените от въззивния съд 387,66 лева обезщетение, решението не е обжалвано от ответната страна , поради което постановеният осъдителен диспозитив е влязъл в сила , съответно извън предмета на настоящата касационната жалба е и правилността на решението в тази част .
Касационната жалба е неоснователна в основното си оплакване , че въззивният съд не е извел като предпоставка за уважаване на иска до пълния предявен размер наличието на нормативно определените за държавната служба нива на заплащане. Неоснователни са и доводите , че вредите от недопускане до работа в случая са измерими с тези условия. Подзаконовите актове , с които се регламентира заплащането на възнаграждения при определена категория служебни правоотношения, предвид чл. 67 ал.2 от ЗДСл , също нямат отношение към предпоставите за заплащане на обезщетения по Кодекса на труда. Налице е разлика между съществуващото и обвързващо страните трудово правоотношение при възстановяване на работа , заявена за заемане след отмяната на уволнението по съдебен ред и служебното правоотношение , което законът допуска да възникне при определени предпоставки. Работодателят отговаря , ако не допусне възстановеният служител до работа съобразно длъжността ,на която последният е възстановен , а не ако не го покани или допусне да заеме друга работа или служба в повереното му предприятие или учреждение. Възстановеното правоотношение е трудово и не се трансформира в нито един от своите елементи , включително за друга длъжност , вече подлежаща за заемане по служебно правоотношение. Възможността за подобна трансформация не може да се предпостави , за да се обоснове по размер подлежаща на обезщетение имуществена вреда от „недопускане до работа „. Не само не може да се приеме ,че определени от Министерския съвет прагове на минимално заплащане по служебни правоотношения , например по ПМС № 168 /2006 г (ДВ бр.56 от 11.07. 2006г ) или ПМС № 175/2007г (ДВ бр.61/2007г) във връзка с минималната основна заплата за длъжността „ръководител” при сега действащата Държавна агенция по горите , имат отношение към базата , на която следва да се определи обезщетение за недопускане до работа по трудовото правоотношение за настоящия ищец , но предвид горните съображения , не може да се приеме за установено и основанието на иска за обезщетение ,ако сам ищецът е бездействал при заявяване на обстоятелствата по реда на §3 от ПЗР на ЗДСл и даденатата възможност лице с трудово правоотношение (вкл. възстановения на работа) да упражни срочното право на заявление по закон . В настоящия случай възстановеният на работа по трудово правоотношение е поискал да бъде допуснат до работа веднъж, през м. май на 1998г., след възстановяването му на длъжност по съдебен ред , което е обусловило търсене на отговорност от ответника , в качеството му на правоприемник на бившия Комитет по горите и неговите териториални структури ,въз основа на факта , че до настоящия момент ответникът не е предприел никакви действия ,за да отстрани създалото се противоправно положение. Трудовото правоотношение на ищеца още съществува ,докато не бъде прекратено на безвиновно основание при наличието на обективиран фактически състав за това. Не се твърди и не се установява ответното министерство , с права на работодател в случая , да е предприело действия в тази посока. Доводите на МЗХ , че съгласно действащия нормативен ред и организация М. няма отношение към трудовоправния статут на ищеца, са неоснователни , но от това не следва пряко , че е продължава да се комулира отговорност по чл. 225 ал.3 от КТ за недопускане до работа. Бездействието на ответното министерство при оформяне на трудово- правния статут на ищеца ,т.е липсата на акт за прекратяване на възстановеното трудово правоотношение ( при основанието на чл. 325 т.12 от КТ), не е равнозначно на недопускане до работа и възстановеният служител не може да изтъква бездействие на работодателя си като основание за присъждане на обезщетение за вреди , при положение че сам не е упражнил правото си по §3 от ПЗР на ЗДСл, за да се стигне до възникване на служебно правоотношение. Безспорно е ,че ръководната длъжност, от която е бил незаконосъобразно уволнен, в новите структури има аналог , но е определена за заемане по служебно правоотношение. Реда за назначаване на държавна служба на лице със заварено трудово правоотношение , възстановено на работа , изисква активността му. След приемането на ЗДСл и подзаконовата база за прилагането му , заявлението на настоящия ищец от м. май на 1998г не е достатъчно ,за да го ползва при установяване на деликтен фактически състав на недопускане до работа.
Решението на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено в обжалваната част .
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.
Р Е Ш И :
Оставя в сила решение от 06.07.2009г по гр.дело № 3952/2009г. на Софийски градски съд в обжалваната част,с която след отмяна на решение 05.03.2009г по гр.д. 34225/2008г на Софийски районен съд е постановено друго и е отхвърлен иска на К. А. Т. от гр. С. срещу М. на з. и х. за заплащане на обезщетение поради недопускане до работа за разликата над 387,66 лева, до претендираните 25 356 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: