Р Е Ш Е Н И Е
№ 437
С о ф и я , 10 декември 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 09 н о е м в р и 2015 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдията Спас Иванчев
наказателно дело № 1285/2015 година, като на основание чл.33, ал.5, изр.2-ро от НПК мотивите на решението са изготвени от съдията Николай Дърмонски поради особеното мнение на докладчика съдията Спас Иванчев.
Производство по Глава тридесет и трета от НПК.
Инициирано е с искане от главния прокурор по чл.420, ал.1 вр.чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК, насочено на основание чл.419, ал.2 от НПК срещу влязлото в сила определение по чл.369, ал.2 от НПК от 16.03.2015 г., постановено по ЧНД № С-203/2014 г. на Софийския градски съд с доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и искане за отмяната му и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на същия съд.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа искането по изложеното в него съображения и моли да бъде уважено.
Обвиняемите В. В. К. и Г. М. С., чрез защитниците си адв.М.Д. и адв.В.Т. от САК оспорват основателността на искането и молят да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното определение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК, като съобрази следното :
Досъдебното производство под № 19-П/2012 г. по описа на Следствен отдел при Софийска градска прокуратура, нов номер № 188/2013 г. по описа на Националната следствена служба, по прокурорска преписка № 4-1101/2012 г. на СГП, е водено за престъпление по чл.302а вр.чл.302, т.1 вр.чл.301, ал.1, вр.чл.26, ал.1, вр.чл.20, ал.2 и 4 от НК, по което като обвиняеми са били привлечени полицейските служители В. В. К. и Б. В. С. и гражданските лица Г. М. С. и Г. Ф. В., първите двама като извършители, а последните – като помагачи. По същото дело било предявено обвинение и на лицето И. С. И. по чл.215 от НК.
На К. и С. обвинението е било предявено на 17.07.2012 г. и те са придобили качеството на обвиняеми (всъщност на същата дата са били привлечени като обвиняеми и С. и В. по същото обвинение).
С молби вх.№ 95139 и № 95327 от 06.08.2014 г. защитниците на обвиняемите К. и С. адв.Т. и адв.Д. са отправили искане до СГС за провеждане на процедурата по Глава 26 от НПК за разглеждане на делото от съда. По този повод е било образувано ЧНД № С-203/2014 г. по описа на СГС, по което с определение № 62 от 23.09.2014 г. съдът е констатирал наличие на основанията по чл.368, ал.1 от НПК и върнал делото на прокурора, като му е дал тримесечния срок по чл.369, ал.1 от НПК за упражняване на правомощията му, посочени в тази разпоредба на процесуалния закон.
След връщане на делото в СГП на 24.09.2014 г., на 30.10.2014 г. от защитника на обв.Ив.И. адв.Ю.С. от САК също постъпила молба по чл.368, ал.2 от НПК. До разглеждането й обаче не се е стигнало, тъй като с постановление от 03.11.2014 г. за частично прекратяване наказателното производство срещу обв.И. било прекратено от прокурора, както и за отделни деяния на останалите четирима обвиняеми, поради което с молба от 06.11.2014 г. адв.С. оттеглил така направеното от името на подзащитния му искане. Свързано и с това си произнасяне, прокурорът от СГП изпратил делото на разследващия следовател за приключването му, като му дал срок това да стане най-късно до 15.12.2014 г. Следователят изпълнил указанията и в дадения му срок – на 15.12.2014 г. делото било внесено в СГП за разглеждане от прокурора.
Междувременно, на 07.11.2014 г. защитникът на обв.Б.С. адв.К.С. и на 25.11.2014 г. защитникът на обв.Г.В. адв.М.Б. подали от името на подзащитните си молби на основание чл.368, ал.2 от НПК, изразявайки претенцията им делото да се разгледа от съда и по тяхно искане. По повод на молбите било образувано ЧНД № С-268/2014 г. при СГС и на 15.12.2014 г. досъдебното производство било внесено за разглеждане в градския съд, като с определение № 79 от 17.12.2014 г. съдът дал нов 3-месечен срок на прокурора да осъществи дадените му правомощия за бъдещото процесуално развитие на наказателното производство и спрямо обв.С. и В. (отбелязаното в справката на РКИ на СГС определение № 82 и друго ЧНД № С-274/2014 г. не са налични по настоящето дело). Досъдебното производство е било върнато на 29.12.2014 г. на СГП, но тъй като имало подадена и жалба на основание чл.243, ал.3 от НПК от защитника на обв.Ив.И. срещу постановлението за частично прекратяване на наказателното производство, досъдебното производство още същия ден (29.12.2014 г.) било върнато за произнасянето на СГС, което е сторено с определение № 1 от 07.01.2015 г. по ЧНД № С-276/2014 г., влязло в сила на 09.02.2015 г. и на 10.02.2015 г. с вх.№ 4-144 на РКИ на СГП наказателното дело (досъдебното производство) отново постъпило в разпореждане на прокурора. Следва да се отбележи и фактът, че на 22.12.2014 г. прокурорът е поискал от СГС делото да му бъде върнато на 23.12.2014 г. с оглед внасянето на обвинителен акт в срока по чл.369, ал.1 от НПК, но тази молба е била оставена без последствие.
На 16.02.2015 г. прокурорът е подал молба на основание чл.186, ал.1 от НПК за възстановяване на остатъка от тримесечния му срок по чл.369, ал.1 от НПК, изчислявайки го от 15.12 до 30.12.2014 г. и целия 1-месечен срок по чл.242, ал.4 от НПК, като пропуснати по уважителни причини с декларацията, че на 17.02.2015 г. и в законовия по чл.186, ал.2 от НПК 7-дневен срок ще бъде внесен в СГС обвинителен акт срещу четиримата обвиняеми, прилагайки справка от РКИ при СГС за движението на делото между СГП и СГС в периода от 23.09.2014 г. до 10.02.2015 г. На следващия ден, 17.02.2015 г. с вх.№ 4-90/2015 г. на СД на СГС, такъв обвинителен акт срещу обвиняемите К., С., С. и В. заедно с ново искане (молба) на основание чл.186, ал.1 от НПК били внесени от прокурора в СГС.
Молбата (първата – от 16.02.2015 г.) е била разгледана на 18.02.2015 г. и с определението си в открито съдебно заседание съдът, като е приел искането за възстановяване на срока по чл.369, ал.1 от НПК за допустимо, наличието на уважителни причини той да не бъде спазен от прокурора поради липсата на реална възможност да разполага с делото „най-малкото” в периода от 15.12.2014 г. до 10.02.2015 г., но като не бил изпълнил задължението си по чл.186, ал.3 от НПК да внесе едновременно с молбата и процесуалните документи относно осъществяване на предвидените в чл.369, ал.1 от НПК негови правомощия, го е счел за неоснователно и го оставил без уважение. По отношение на искането за възстановяване на срока по чл.242, ал.4 вр.ал.1-3 от НПК съдът го приел за недопустимо с мотивите, че този срок, като „инструктивен не тече отделно от срока по чл.369, ал.1 от НПК и е недопустимо да бъде удължаван преклузивен срок с императивна норма, съдържаща единствено един инструктивен срок, който изначално се включва в срока по чл.369, ал.1 от НПК, защото задължението на прокурора е …. да насочи наказателното производство към приключване само и единствено в дадения му от съда 3-месечен срок”. Дал е 7-дневен срок за обжалване на това си определение.
По внесения в СГС обвинителен акт срещу четиримата обвиняеми е било образувано НОХД № С-9/2015 г., по което с разпореждане № 6 от 20.02.2015 г. съдията-докладчик прекратил съдебното производство с оглед приключване на процедурата по Глава 26 от НПК във връзка с отхвърлената молба за възстановяване на законовите срокове по чл.369, ал.1 и чл.242, ал.4 от НПК при подадения въззивен частен протест от СГП срещу определението от 18.02.2015 г. и предстоящото въззивно производство.
По образуваното ВЧНД № П-10/2015 г. на Софийския апелативен съд съставът с определението си № 7 от 12.03.2015 г. е приел частния протест срещу определението от 18.02.2015 г. за недопустим, тъй като е необжалваемо извън крайния съдебен акт по предприетата по инициатива на обвиняемите К. и С. процедура по Глава 26 от НПК, поради което го е оставил без разглеждане. След произнасянето на САС делото е било върнато на прокурора на 13.03.2015 г.
На 16.03.2015 г., по искане на защитниците на обв.К. и обв.С., с определение по ЧНД № С-203/2014 г. съдът приел, че прокурорът не е спазил в дадения му 3-месечен срок да внесе обвинителен акт срещу тях и на основание чл.369, ал.2 от НПК е прекратил наказателното производство срещу тях по посоченото досъдебно производство, без да конкретизира за какво престъпление са били обвинени. В мотивите описал период от 15.12.2014 г. до 09.02.2015 г., в който делото не е било на разположение на прокурора, в разрез с възприетото от него в предишното му определение от 18.02.2015 г., че това е продължило до 10.02.2015 г., когато делото е било върнато на СГП.
Внасянето на обвинителен акт и срещу обв.С. и обв.В. е било отчетено по ЧНД № С-268/2014 г. на СГС и като е прието в определението от 13.03.2015 г., че то се е случило в дадения на прокурора 3-месечен срок, производството по това дело е било прекратено, с което е приключила процедурата по Глава 26 от НПК по техните молби по чл.368, ал.2 от НПК.
По образуваното на 19.03.2015 г. НОХД № С-22/2015 г. по описа на СГС с обвинение срещу обв.С. и обв.В., с разпореждане № 8 от 23.03.2015 г. съдебното производство е било прекратено от съдията-докладчик на основание чл.249, ал.1 вр.чл.248, ал.1, т.3 от НПК заради констатирани съществени процесуални нарушения при предявяване на обвиненията и изготвянето на обвинителния акт, без да е съобразено изискването на чл.369, ал.3 от НПК да се даде нов 1-месечен срок на прокурора да ги отстрани.
Това разпореждане е било протестирано от прокурора и с определение № 11 от 15.04.2015 г. Софийският апелативен съд по ВЧНД № П-14/2015 г. го е потвърдил, но като е отстранил пропуска на градския съд, давайки този месечен срок по чл.369, ал.3 от НПК на прокурора.
На 15.05.2015 г. отново е бил внесен обвинителен акт срещу обвиняемите С. и В. като съучастници и с К. и С. и образувано НОХД № С-40/2015 г. на СГС, по което съдията-докладчик в разпореждането си № 17 от 05.06.2015 г. отново констатирал неотстранени съществени процесуални нарушения и недостатъци на обвинителния акт в дадения на прокурора месечен срок и на основание чл.369, ал.4 от НПК прекратил наказателното производство и спрямо тези двама обвиняеми.
Последното не е предмет на настоящето искане на главния прокурор.
Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира искането на главния прокурор за подадено в установения в чл.423, ал.1 от НПК срок, съобразно правомощията му по чл.420, ал.1 вр.чл.419, ал.2, пр.последно от НПК и срещу влязъл в сила съдебен акт, неподлежащ на въззивна или касационна проверка, поради което е допустимо.
Разгледано по същество, мнозинството от настоящия касационен състав го намира за ОСНОВАТЕЛНО по следните съображения :
Неоспорима е процесуалната цел на процедурата по Глава 26 от НПК – да стимулира и обезпечи разумни срокове на протичане на досъдебната фаза на наказателния процес по делата от общ характер, като контролна и насочена срещу процесуалното бездействие на разследващите органи, а понякога и на прокурора като „господар” в тази фаза на процеса. Под угрозата да се прекрати наказателното производство срещу дадено лице за престъпление, за което прокурорът и разследващият орган са приели да са били налице достатъчно доказателства за участието му в извършване на престъпно деяние и за вината му, съдът по инициатива на последния е длъжен да определи времеви рамки на прокурора да осъществи правомощията си на държавен обвинител, но същевременно законът чрез тази процедура гарантира правото на обвиняемия да получи правосъдие в разумен срок. Функцията на прокурора е да брани обществения интерес срещу увреждащи интегритета на обществото деяния, при защита на обвиненото лице срещу негово бездействие с процедурата по Глава 26 от НПК, като се отчита и общественият интерес да не останат ненаказани деяния, обявени от закона за противоправни и наказуеми. Именно този баланс преследва практиката на ЕСПЧ, многократно коментирано и напомняно в осъдителни решения срещу България – да се осигури защитен механизъм на обвиненото лице от прекомерно проточил се наказателен процес, ограничаващ правата му въобще, но при доказано противоправно поведение той да получи, макар и смекчено, справедливо правосъдие. Този баланс е съобразен и при допълване на разпоредбата на чл.334, т.4 от НПК, приложим за касационната инстанция съобразно правомощието й по чл.354, ал.1, т.2 от НПК (решение № 467 от 19.12.2011 г. по н.д.№ 2442/2011 г. - І н.о., решение № 14/25.02.2009 г. по н.д.№ 730/2008 г.-І н.о.). Т.е. процедурата по Глава 26 от НПК следва да се тълкува в две посоки – както да се накарат разследващия орган и прокурора да решат дали да внесат в разумен срок в съда обвинение срещу дадено лице, като се даде възможност по искане на обвиняемия в предоставения им лимитиран срок това да се случи или производството спрямо него да се прекрати.
Процедурата обаче е твърде схематична и „бедна” откъм правила извън общите. И в настоящия случай се поставят въпроси, неразрешени от законодателя и спорни в практиката на съдилищата. Част от тях са следните : а) следва ли в срока по чл.369, ал.1 от НПК да се брои времето, през което делото е било на разглеждане в съда или то да се изключи, като се приложи по аналогия разпоредбата на чл.368, ал.1, изр.2-ро от НПК; б) допустим ли е редът по чл.186 от НПК за възстановяване на пропуснат от прокурора по уважителни причини срок по Глава 26 от НПК и подлежи ли определението на съда на инстанционен контрол; в) какви процесуални нарушения се включват в основанието за възобновяване по чл.419, ал.2, алт.последна (т.е. извън т.1-3 на чл.422, ал.1) от НПК.
Усложнението по ЧНД № С-203/2014 г. на СГС е дошло от „престояването” на досъдебното производство в съда в периода от 15.12.2014 г. до 10.02.2015 г. включително, през което време прокурорът обективно не е имал възможност да осъществи правомощията си по чл.369, ал.1 от НПК. Не се спори, че даденият на прокурора с определението на съда от 23.09.2014 г. 3-месечен срок е изтичал на 30.12.2014 г. и че в този срок той е прекратил частично наказателното производство спрямо обв.И., както и че е изпратил делото на следователя с указания за приключването му, което, като осъществени правомощия по чл.242, ал.2 от НПК в срока по ал.4, но не повече от един месец, не следва да се включва в този тримесечен срок. След връщане на делото от съда на 10.02.2015 г. прокурорът е поискал с молба от 16.02.2015 г. възстановяване на срока заради уважителни причини да не го спази, като 7-дневният срок за подаване на молбата е изтичал на 17.02.2015 г. В нея той е декларирал, че в този срок ще внесе и обвинителен акт в съда срещу задействалите процедурата обвиняеми и техните съучастници. Въпреки повторното отправяне на такава молба и на 17.02.2015 г., и внасянето на същата дата на обвинителния акт срещу четиримата обвиняеми, тя е била оставена без последствие от съда с определението му от 18.02.2015 г., а последващото му обжалване пред САС е послужило като основание за съдията-докладчик по образуваното НОХД № С-9/2015 г. на СГС да го прекрати.
СГС правилно е приел, че производството по чл.186 от НПК, като относимо по преюдициален за крайния резултат въпрос, е допустимо ( при противоречива практика на ВКС, изразена в решение № 291 от 14.06.2006 г. по н.д.№ 903/2005 г. – І н.о.), което се споделя от мнозинството от настоящия касационен състав. Въпросът е дали законът дава възможност да се възстанови срок на прокурора в процедура по Глава 26 от НПК, когато от разследващия орган и/или от него реално не са могли да бъдат изпълнени определени следствени действия и бъдат осъществени правомощията му, т.е. когато са били налице обективни пречки това да стане в рамките на пределния едномесечен срок по чл.242, л.4 от НПК и/или в срока в ал.1, съответно в ал.3 на чл.369 от НПК? Отнесено към този въпрос, градският съд е отрекъл срокът по чл.242, ал.4 от НПК да се брои извън този по чл.369, ал.1 от НПК, по изложените по-горе съображения. ВКС обаче намира отговорът на молбата на прокурора, от което е последвало прекратяването на наказателното производство спрямо обвиняемите К. и С., за неправилен.
Първо, ако последно посоченото становище е вярно, то второто изречение на ал.1 на чл.369 от НПК не следваше да съществува, а то изрично изключва т.н. „инструктивен” срок по чл.242, ал.4 от НПК от този по чл.369, ал.1 от НПК. Второ, по този начин е казано, че действията по разследване спрямо този обвиняем или за „подобряване на качеството” на извършваните процесуални действия следва да приключат в този максимум месечен за разследващия и/или прокурора срок.
Безспорно е, че сроковете по ал.1 и 3 на чл.369 от НПК са „определен от закона” срок, че не са давностни, а преклузивни, което не се влияе от преследваната от законодателя цел. Вярно е, че процедурата по Глава 26 от НПК има „дисциплинираща” цел спрямо органите на досъдебното производство, но това не прави сроковете по ал.1 и ал.3 на чл.369 от НПК „различни” от всички законни срокове, чието възстановяване би могло да стане поради причините, в срока и по реда на чл.186 от НПК. Така както неспазването им води до прекратяване на наказателното производство спрямо обвиненото лице за конкретно деяние, така просрочен протест, жалба или искане по Глава 33 от НПК не водят до пренасяне на делото в по-горна инстанция или до неговото възобновяване. Допустимостта на производство по чл.186 от НПК, свързано с рестриктивния характер на процедурата по Глава 26 от НПК, изисква твърде критично отношение при преценката за уважителност на причините тези срокове да не бъдат спазени от прокурора. Те трябва да са дотолкова обективни, реални, съществени, че да обосновават категорично невъзможността за прокурора да ги спази, въпреки действията за преодоляването им за произнасянето му със съответния процесуален акт по съществото на повдигнатото обвинение на задействалото процедурата лице, евентуално и за неговите съучастници.
От друга страна, изяснено е в правната теория и съдебната практика, че поначало аналогия в наказателното процесуално право е допустима, когато е налице празнота в закона. За постигане на целта по чл.22 от НПК и в досъдебната фаза процесът да протече в разумен срок, свързано с правото на обвиненото лице в такъв срок да получи справедливо правосъдие, са и определените в чл.368, ал.1, изр.1-во от НПК срокове, след изтичането на които, според тежестта на обвинението, то може да поиска делото да бъде пренесено за разглеждането му от съда или осъществяване от прокурора на част от предоставените му и в чл.242, ал.1 от НПК правомощия (не и да го спира на основание чл.25 от НПК). Съгласно изр.2-ро на ал.1 на чл.368 от НПК, в тези срокове не се включва времето, през което делото е било в съда или е било спряно на основание чл.25 от НПК, т.е. когато обективно разследващият орган или прокурорът не са могли да извършват следствени действия. При същата цел на процедурата по чл.369 от НПК като цяло, няма основание това изключение („времето, през което делото е било в съда”) по аналогия да не се приложи и за времето, когато в 3-месечния или 1-месечния срок делото по някаква причина се намира не при прокурора, а в съда.
Или, в конкретния случай следва да се приеме, че 3-месечният срок по чл.369, ал.1 от НПК, даден на прокурора, било удължен или не с инструктивния срок по чл.242, ал.4 от НПК, не е бил изтекъл към 10.02.2015 г., също и към 17.02.2015 г. поради невключване в него на времето на престоя на делото в СГС и САС. А приложимостта по аналогия на разпоредбата на изр.2-ро на ал.1 на чл.368 от НПК към сроковете по чл.369, ал.1 и 3 от НПК предопределя този престой като уважителна причина за просрочието и обезмисля провеждането на производство по възстановяване на тези законови срокове.
В настоящия случай съдията е избрал да се произнесе по молбата за възстановяване на срока вместо да приложи по аналогия разпоредбата на посочената разпоредба на ал.1 на чл.368 от НПК, което е предопределило, след законосъобразното становище на САС за недопустим инстанционен контрол над определението от 18.02.2015 г., неправилност на определението от 16.03.2015 г. за прекратяване на наказателното производство спрямо обвиняемите К. и С..
Това е съществено нарушение на процесуалните правила и се включва в основанието по чл.419, ал.2 от НПК за възобновяване на прекратеното наказателно производство спрямо тези обвиняеми в досъдебната му фаза за довършване на процедурата по Глава 26 от НПК.
Останалите усложнения при самостоятелното разглеждане на молбите на обвиняемите С. и В. и прекратяването на наказателното производство спрямо тях на 05.06.2015 г. не касаят настоящето искане на главния прокурор и следва да намерят своето разрешение в отделно производство по Глава 33 от НПК, ако главният прокурор намери основания за това.
Водим от горното и на основание чл.425, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в сила определение от 16.03.2015 г., постановено по ЧНД № С-203/2015 г. от Софийския градски съд за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 19-П/2012 г. по описа на Следствения отдел при Софийска градска прокуратура, нов номер № 188/2013 г. по описа на Националната следствена служба, по прокурорска преписка № 4-1101/2012 г. на Софийска градска прокуратура по отношение на обвиняемите В. В. К. и Г. М. С., със снета по делото самоличност, и ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за довършване на процедурата по Глава 26 от НПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
На съдия Спас Иванчев,
по касационно дело № 1285 по описа за 2015г.
Изразявам настоящето особено мнение като несъгласие със становището на мнозинството, че е приложима по аналогия нормата на чл.368 ал.1, изречение 2-ро от НПК при изчисляване на сроковете по чл.369 ал.1 , респективно по чл.242 ал.4 от НПК.
Считам, че искането е подадено в срок, то е процесуално допустимо, но при разглеждане по същество се явява неоснователно.
В нито един момент не е било спорно „прибавянето“ на срока по чл.242 ал.4 от НПК, независимо от обстоятелството, че съдът от първата инстанция не е отбелязал изрично наличието на този срок, който е законово определен впрочем. Произнасянето от 16.03.2015г. на съда от първата инстанция е значително след изтичането и на този срок от един месец, което е обстоятелство към 30.01.2015г.
Съдът от първата инстанция е приел, че тримесечен срок по чл.369, ал.1, вр. с чл.368 от НПК започва да тече от 25.09.2014г. и изтича на 30.12.2014г. Няма изрично позоваване на срока по чл.242 ал.4 от НПК, но няма никакво съмнение, че този срок като определен в закона, е бил на вниманието на съдебния състав.
Вярно е също така, че съдът от първата инстанция е констатирал обстоятелството, че в периода от 15.12.2014г. до 09.02.2015г. делото не е било на разположение на прокурора.
Няма съмнение, че правния режим на сроковете по чл.369 ал.1 от НПК- от 3 месеца и този по чл.242 ал.2 от НПК не ги отличава от сроковете по смисъла на чл.186 ал.3 от НПК. Производството в тази връзка , което се е провело по искане на прокурор от СГП, не е предмет на разглеждане по настоящето производство. Независимо от това прави впечатление, че действието, за което се иска продължаването на срока, не е извършено към 16.02.2015г. – тоест прокурорът от СГП не е внесъл делото в съда с обвинителен акт, с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл.78а от НК, не е изготвено споразумение за прекратяване на наказателното производство, както и не е прекратено наказателното производство с прокурорски акт спрямо двамата обвиняеми Г. М. С. и В. В. К..
Намирам, че с основание съдът от първата инстанция е приел, че са налице основанията и предпоставките по чл.369, ал.2 от НПК за прекратяване на наказателното производство спрямо двамата обвиняеми Г. М. С. и В. В. К. и го е прекратил.
Намирам, че първоинстанционното определение не страда от пороците, които му се придават с искането.
Няма никакъв спор по делото, че срокът за упражняване на правомощията на прокурора по чл.242 ал.1 от НК , определен в чл.369 ал.1 от НПК, е тримесечен. Няма съмнение, че в този срок не се включва срока от максимум 1 месец по смисъла на чл.242 ал.4 от НПК, поради което практически срока следва да се изчислява на четири месеца максимум.
По делото няма спор, че този срок е започнал да тече на 25.09.2014г., следващият ден, когато делото е било на разположение на прокурора и съгласно чл.183 ал.2 от НПК.Трите месеца са изтекли по определението на съда на първия работен ден след 25.12.2014г., а именно на 30.12.2014г. До един месец по-късно, но не и повече, прокурорът е имал задължението да внесе делото, ако желае , с обвинителен акт, тъй като очевидно това е било неговото желание и не е демонстрирал намерение да се разпореди по друг начин с обвинението и наказателното производство. Този краен срок се определя на 30.01.2015г., което отново не е сторено.
Съдът е констатирал, че делото не е било на разположение на прокурора, но той не е имал процесуалните правомощия да възприеме тезата на прокурора, изразена в производството по чл.186 от НПК, и да изключи този срок от определените от закона четири месеца.
Тезата в искането предполага тълкуване по аналогия на закона и то на две съседни разпоредби. В случая не се предлага разширително тълкуване на нормата, тъй като това изисква да се възприема разширяване на обсега на процесуалните правоотношения, уредени с конкретната разпоредба. В случая се иска уреждане на тези правоотношения по сходен с друга разпоредба начин.
Считам, че законодателят , ако искаше да използва подобно изчисляване на срокове и съответно броене, би посочил това изрично в съответната норма. Тя има единствено и само дисциплиниращ характер по отношение на органите на досъдебното производство и необходимостта от спазване на разумните срокове за разследване и съответно ограничаване на основни права на обвинените лица. Законодателят е предвидил достатъчно дълъг период от време в чл.368 ал.1 от НПК –две години при обвинение за тежки престъпления, като се добави допълнително и времето, през които делото е било в съда, за да може прокурорът да реализира обвинителната си функция и изобщо по решаване на делото в досъдебната фаза на процеса. Няма никакво законово основание да се приеме, че той е желаел да удължи определеният от него срок по начина, по който е сторил в предходната разпоредба. Защитата на обв.К. основателно отбелязва, че всъщност законодателят е предвидил едно изключение при изчисляване на законово определения срок от три месеца и това е единствено и само срокът по чл.242 ал.4 от НПК. Този срок от един месец по чл.242 ал.4 от НПК допълнително е възприет с положителност от решаващия съд и упрекът в тази насока се явява неоснователен.
Мнозинството от съдебния състав приема, че има непълнота, празнота в закона, която трябва да бъде попълнена чрез тълкуване по аналогия на закона. Предхождащото , систематичното тълкуване показва, че твърдението за непълнота се извежда от две съседни разпоредби на закона. Няма правна логика да се предположи, че законодателят е пропуснал да уреди по сходен начин следващата процесуална норма, след като в предходната изрично е посочил изключение от общото правило. Нормите имат дисциплиниращ характер, който е каскаден, със засилващ се ефект. Първо се определя две годишен срок, при който има съответното посочено изключение за срока, през който делото е било в съда. След това законодателят е скъсил значително срока, на три месеца, като е предвидил и изключението по чл.242 ал.4 от НПК. Въвеждането на второ изключение според мен е недопустима бонификация на бездействието на прокурора, който е бил задължен от срока да приключи делото и ако желае, в момента, в който е имал правната и фактическа възможност да внесе делото в съда, да го стори незабавно.
Това второ изключение, въведено чрез посоченото тълкуване, е по същество тълкуване мимо закона (praeter legem) или дописване на закона.
Нещо повече, предлага се спорно тълкуване на разпоредба във вреда на обвинените лица, в нарушение на основополагащ правен принцип - този на „in dubio pro reo“.
Отделен е въпросът, че прокурорът е разполагал с фактическата възможност и през този период от време да упражни правомощията си по чл.242 ал.1 от НПК, нищо не му е пречело да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са били налице основанията за това. Този срок от един месец по смисъла на чл.242 ал.4 от НПК законодателят е предоставил на прокурора не да извършва всички необходими следствени действия, в които е необходимо присъствието на страните и други участници в процеса, а само да упражни посочените по-горе правомощия, с посочените в ал.2 и 3 допълнителни действия. Прокурорът не е имал пречки от процесуален характер, ако такива са съществували, те са били от организационен и субективен характер. . Ако делото не му е било на разположение, за да извърши физически действието по внасяне на обвинителния акт, то в момента, когато е имал тази възможност е следвало да го внесе, съобразно желанието му, с обвинителен акт. Това със сигурност не е сторено.
Нещо повече, при желанието си да се ползва от разпоредбата на чл.186 ал.1 от НПК, няма съмнение, че при подаване на молбата едновременно с това е следвало да се извърши и действието, срокът за което е пропуснат. Молбата е подадена на 16.02.2015г. и няма никакви доказателства по делото претендираното действие от прокурора (изготвяне на обвинителен акт) да е извършено. Може само да се заключи, че срокът вече е бил изтекъл към 30.01.2015г., а с определението си от 16.03.2015г., месец и половина по късно, съдът е сложил закономерно край на наказателното производство по отношение на двамата обвиняеми С. и К..
Не е налице наведената като довод претенция за допуснато процесуално нарушение , тъй като съдът е имал задължението да прекрати наказателното производство като цяло, а не по отделни обвинения, и това е сторено. Смисълът на определението е достатъчно ясен и не се нуждае от допълнително прецизиране.
Предвид на тези съображения намирам, че не е допуснато съществено нарушение на процесуални правила, а правото на прокуратурата да поддържа обвинението не е било ограничено повече, отколкото предполага и изисква процесуалния закон.
Водим от изложеното, подписах решението с настоящето особено мнение:
Съдия-докладчик:
|