Р Е Ш Е Н И Е
№ 60119
[населено място], 23.12.2021 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесети първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1024 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Информа-Прес“ ЕООД, [населено място] срещу решение №126 от 18.11.2019г. по в.т.д. №192/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с което е отменено решение №409 от 8.03.2019г., постановено по т.д. №83/2017г. на Окръжен съд- Бургас, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Уникредит Булбанк“ АД против „Информа-Прес“ ЕООД искове за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищеца, солидарно със С. И. И., сумата 34 367.96 евро – предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва върху горепосочената сума от 30.05.2016г. до изплащане на вземането, както и сумата 3 980.40 евро – договорна лихва за периода 15.04.2015г. до 15.03.2016г., както и в частта за разноските и вместо това е прието за установено, че „Информа-Прес“ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк“ АД, солидарно със С. И. И., сумата от 34 367.96 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договора за банков кредит №559 от 22.02.2008г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума от 30.05.2016г. до изплащане на вземането; сумата от 3 980.40 евро – договорна лихва за периода 15.04.2015г. до 15.03.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №1651 от 02.06.2016г. по ч.гр.д. №3014/ 2016г. по описа на Районен съд- Бургас, като са присъдени и разноски на страните с оглед изхода на спора.
В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част следва да бъде отменено, тъй като е неправилно - постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се като неправилни изводите на съда, че „Информа-Прес“ ЕООД е солидарен длъжник по договора за кредит; че като солидарен длъжник не може да инвокира възражения, попадащи в предметния обхват на защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи; че погасителният план го обвързва; че нотариалната покана за обявяване на предсрочна изискуемост е редовна. Касаторът моли да се отмени обжалваното решение и да се отхвърлят исковете. Претендира разноски за всички инстанции.
Ответникът по жалбата „Уникредит Булбанк“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за установяване, че „Информа-Прес“ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк“ АД, солидарно със С. И. И., сумата от 34 367.96 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит №559 от 22.02.2008г., ведно със законната лихва до окончателното плащане, както и сумата от 3 980.40 евро – договорна лихва за периода 15.04.2015г. до 15.03.2016г., въззивният съд приема, че се установява сключването на процесния договор за кредит между ищеца и С. И.- кредитополучател; поемането от ответното дружество като солидарен длъжник на задължение да отговаря за изпълнение задълженията на кредитополучателя по договора за погасяване на кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски, съгласно договорените условия; предоставянето на заемната сума на кредитополучателя; неизпълнение на задълженията за връщане на дължимите суми и обявяване на задълженията за предсрочно и изцяло изискуеми. Решаващият съдебен състав приема, че ответникът има качеството солидарен длъжник по смисъла на чл.121 и сл. ЗЗД, като намира за неоснователни възраженията, че ответното дружество е поръчител. Излага мотиви, че не се доказва сключване на договор за поръчителство. По отношение на доводите за нищожност на клаузите, относими към формиране на годишния лихвен процент и възможността за неговата едностранна промяна от банката, като неравноправни, съдът намира, че ответникът е търговско дружество, не притежава признаците на потребител и не може да навежда възражения, попадащи в предметния обхват на защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителските договори. Обстоятелството, че другият солидарен длъжник и кредитополучател по договора за кредит е физическо лице, не води до друг извод, тъй като е недопустимо предявяване на чужди права пред съд, освен в случаите на процесуална субституция. Като анализира договора и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът констатира, че кредитополучателят е преустановил обслужването на кредита, като неплатени са останали всички анюитетни вноски по погасителния план, считано от 15.04.2015г. Приема, че с оглед констатираната неизправност в изпълнението на задълженията на кредитополучателя за банката е възникнало правото да направи кредита изцяло предсрочно изискуем, като уведомяването на ответника за предсрочната изискуемост е осъществено с нотариална покана, връчена на управителя на дружеството на 07.03.2016г. Излага мотиви, че предназначението на уведомлението е да информира длъжника, че банката упражнява правото да събере вземането си преди срока, като е достатъчно ясно да е посочено кредитното съглашение, по което това право се упражнява. По отношение на размера на задълженията счита, че не е нужно посочване на точен размер, тъй като този размер е динамична величина, а също така поканата се отправя до съконтрахента – задължено лице по договора, което е в известност относно договорните условия и собственото си изпълнение. За неоснователно е намерено и възражението на ответника, че поканата не е надлежно връчена на длъжника- кредитополучател, като съдът се аргументира, че с оглед естеството на солидарното задължаване, което поражда самостоятелност на обвързаността на всяко от солидарно задължените лица, кредиторът не е задължен да кани за изпълнение едновременно всеки от задължените /чл.122, ал.2 ЗЗД/. С оглед изложеното и заключението на счетоводната експертиза, съдът стига до извод, че след обявяването на предсрочната изискуемост размерът на непогасената главница възлиза на 34 367.96 евро, което съответства на размера на претендираното със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, поради което искът е основателен. Намира за основателна и установителната претенция за сумата 3 980.40 евро- договорни лихви за периода 15.04.2015г. до 15.03.2016г. – датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Намира за неоснователно наведеното от ответната страна възражение за прихващане, тъй като не се установяват недължимо получени от банката суми по процесния договор.
С определение №229/09.04.2021г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса - относно възможността юридическо лице- солидарен длъжник, встъпил в дълга на кредитополучателя- физическо лице, да прави възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит.
За да даде отговор на поставения правен въпрос, настоящият състав на ВКС съобрази следното:
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите. В тези актове се дават определения на „потребител“ , като общото в тези дефиниции е именно това, че като страна по договор с търговец потребителят е винаги физическо лице, което участва в сделката с оглед на задоволяване на свой личен интерес, който не е свързан с евентуалната негова търговска или производствена дейност. Законът за защита на потребителите дава легално определение на термина „потребител“, съответстващо напълно на дефинициите в общностното право- всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност /§13, т.1 от ДР на закона/.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, съобразена със задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право /Директива №93/13/ЕИО/ и с разрешенията на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.1 и т.3/, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Решаващият съдебен състав е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те и да им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Потребителят не е длъжен да мотивира възражението си за неравноправна клауза, нито да конкретизира коя от хипотезите на чл.143, ал.1 и ал.2 ЗЗП е налице. За него съществува и правната възможност да заяви, че ще се ползва от спорната клауза.
Последиците от обявяване неравноправността на договорната клауза се проявяват както по отношение на ответника- кредитополучател, имащ качеството потребител, така и по отношение на ответниците- солидарни длъжници, които не са потребители, но отговорността им е ограничена до размера на отговорността на главния длъжник.
Един от случаите на пасивна солидарна отговорност е встъпването в дълг /чл.101 ЗЗД/, когато по силата на договор, сключен с кредитора или със стария длъжник, трето лице се съгласява да поеме едно задължение като солидарен длъжник. Задължението на новия длъжник е самостоятелно, а отношенията между кредитора и двамата длъжници /стария и новия/ се уреждат по правилата на солидарността /чл.121 и сл. ЗЗД/. Солидарните длъжници са обикновени другари, като солидарен длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на останалите съдлъжници /чл.122, ал.3 ЗЗД/, т.е. възражения, с които разполага само отделен съдлъжник. На такова възражение следва да бъде приравнено и възражението за наличие на неравноправна клауза в договора, доколкото потребителската защита се предоставя само на лице, имащо качеството потребител. В този смисъл, ако претенцията на кредитора е само срещу част от солидарните длъжници, нямащи качеството потребители, без като страна в производството да е конституиран кредитополучателят- потребител, спорът не е потребителски, съдът няма задължение служебно да изследва договора за наличие на неравноправни клаузи, респ. възражение за неравноправна клауза, направено от лице, нямащо качеството потребител, е недопустимо да бъде разглеждано.
Право на възражение за неравноправна клауза в потребителски договор, вкл. договор за банков кредит, има само страна-потребител, респ. задължение на съда да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор е налице, когато страна по делото е потребител.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно, като не са налице основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Обосновани и законосъобразни са изводите на решаващия съдебен състав, че между банката-ищец и кредитополучателя е сключен валиден договор за банков кредит, кредитът е надлежно усвоен, а ответното дружество е поело като солидарен длъжник отговорността за изпълнение задълженията на кредитополучателя за погасяване на кредита, вкл. лихви, такси и разноски. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон при произнасянето по възраженията на ответника, основани на твърдението му, че е поръчител. Въззивният съд не е навел доводи, че договорът за поръчителство и договорът за банков кредит не могат да са материализирани в общ документ, поради което оплакванията на касатора, относими към този въпрос, не следва да се обсъждат.
Не могат да бъдат споделени изложените от касатора аргументи, че е подписал договора като „солидарен длъжник“, но предвид уговорките с ищеца и преследваната с тях цел имал качеството поръчител. Независимо от лаконичните мотиви и липсата на точна правна квалификация на процесното правоотношение, съдът е тълкувал волеизявленията на страните, инкорпорирани в договора за банков кредит /чл.14.1./, разграничил е поръчителството от възникването на солидарна отговорност при встъпването в дълг и е стигнал до обоснования извод, че не се доказва договор за поръчителство.
За разлика от поръчителството при встъпването в дълг по силата на договор между кредитора и новия длъжник задължението на новия длъжник е самостоятелно, подобно на задълженията на солидарните длъжници /чл.122-чл.126 ЗЗД/. С процесния договор е постигнато съгласие, че кредитополучателят, поръчителят и солидарният длъжник носят солидарна отговорност за погасяване на кредита, заедно с дължимите лихви, такси и разноски, от което произтичат и голяма част от задълженията им по договора, респ. правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем и да насочи изпълнение срещу имуществото им. Въпреки непрецизните определения и формулировки, в договора е направено разграничение между „поръчител“ и „солидарен длъжник“, като т.нар. солидарен длъжник поема и задължения, типични за кредитополучателя- за учредяване на обезпечения на вземанията на кредитора /чл.13.1./, за даване на допълнително обезпечение при спадане стойността на обезпечението /чл.13.3./, за необременяване с тежести на ипотекиран в полза на кредитора имот, за сключване на допълнителни застраховки /чл.13.4., чл.13.5./, за плащане на такса за подновяване на ипотека /чл.16.1.5./, а неизпълнението на задълженията му /наред с тези на кредитополучателя/ е основание за прекратяване на договора от страна на кредитора с последиците по чл.16.1. и 16.2. /чл.16.2.4./- обявяване на предсрочна изискуемост и преминаване към принудително изпълнение.
По делото не се твърди, нито съдът е приел, че кредитополучателят и ответникът са поели общ дълг, поради което и доводите в жалбата, че в случая само кредитополучателят е получил и усвоил отпуснатата сума по кредита, са ирелевантни.
Не могат да бъдат споделени аргументите в касационната жалба, че за качеството поръчител на ответника може да се съди от обстоятелството, че не е подписал погасителния план или че не се бил съгласил с едностранната промяна на годишния лихвен процент от страна на кредитора. При встъпването в дълг новият длъжник поема задължението такова каквото е то, т.е. съдържанието, условията и обемът на задълженията на стария и новия длъжник в този момент са едни и същи, освен ако изрично не е уговорено нещо различно.
Необосновани са доводите, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не е открил производство по оспорване автентичността на погасителния план. Няма спор, че погасителният план към договора за кредит не е подписан от ответното дружество. По отношение оспорване подписа на кредитополучателя е налице допуснато нарушение на процесуалните правила, но то не е съществено до степен да доведе до неправилност на въззивното решение. В самия договор за банков кредит са отразени срока за ползване на кредита, падежите на месечните задължения, броя анюитетни вноски.
Законосъобразни и в съответствие със задължителната съдебна практика (ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК) са изводите на въззивния съд, че за да се приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост е необходимо да се установи настъпването на уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на потестативното право на банката-кредитор за обявяване на вземанията за изискуеми; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое право и достигане на нейното волеизявление до длъжника. За разлика от извлечението от банкова сметка, няма основание да се счете, че в поканата кредиторът е длъжен подробно да индивидуализира просрочените задължения, както и тези които обявява за предсрочно изискуеми, за да се приеме, че отправя валидно изявление за предсрочна изискуемост. Длъжникът е страна по договора и знае както размерът на отпуснатия и усвоен кредит, така и каква част от него е погасил, респ. каква част остава дължима и/или просрочена. В поканата е допусната техническа грешка, но не може да се приеме, че не е посочено основанието на дължимите суми, тъй като по категоричен начин е индивидуализиран процесният договор №559/22.02.2008г. /посочен на пет места в текста/. Предвид изложеното по-горе относно правопораждащия солидарната отговорност на ответника факт, не следва да се обсъждат оплакванията на касатора, свързани с поддържаното и пред касационната инстанция твърдение, че има качеството поръчител.
Обосновани и законосъобразни са изводите на въззивния съд, че ответното дружество няма качеството потребител и не може да възразява за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. С оглед отговора на правния въпрос по делото, настоящият съдебен състав намира, че оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане на възражението за нищожност като неравноправна на клаузата за формиране а годишния лихвен процент и възможността за неговата едностранна промяна от банката-кредитор, са неоснователни. Ответното дружество е солидарен длъжник, който няма качеството потребител и не може да противопостави на кредитора възражението на кредитополучателя, ползващ се от потребителската защита по чл.146 ЗЗП.
Неоснователни са и доводите на касатора за нищожност на договорни клаузи поради липса на съгласие или накърняване на добрите нрави. Фактите и обстоятелствата, въз основа на които се твърди липса на съгласие и накърняване на добрите нрави са същите, с които е обоснована нищожността поради неравноправност на клаузите за формиране размера на лихвите и правото на кредитора за едностранното им изменение. Не може да се приеме, че договорът е нищожен поради липса на съгласие при безспорното обстоятелство, че е подписан от страните и не се твърди порок във волята. Размерът на лихвите върху просрочена главница и на наказателните лихви не обосновава извод за значително неравновесие в правата на страните, водещо до нарушаване принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Ответникът е търговец, който не може да бъде разглеждан като по-слаба страна в договорното правоотношение, а цитираната от касатора съдебна практика е постановена по потребителски спорове и с оглед гарантираната от закона защита на потребителя.
Обосновани са изводите на въззивния съд, че след обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията на банката с поканата от 07.03.2016г., размерът на непогасената главница възлиза на 34 367.96 евро, което съответства на размера на претендираното със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, поради което искът за главница в този размер е основателен.
Основателно е възражението на касатора, че съдът неправилно е определил датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Поканата до длъжника, в която е обективирано изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост, е връчена на 07.03.2016г. Това е моментът, в който задълженията по договора за кредит са станали изцяло и предсрочно изискуеми. Даденият в поканата 7-дневен срок за плащане на вече обявените за изискуеми главница и лихви, не променя горният извод. Предвид изложеното ответното дружество не дължи договорни лихви за периода след 07.03.2016г. Претенцията за договорни лихви е основателна за периода 15.04.2015г.-07.03.2016г. в размер на сумата 3 903.44 евро, като за разликата от 76.96 евро за периода от 08.03.2016г. до 15.03.2016г. претенцията се явява неоснователна.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е прието за установено, че се дължи сумата 76.96 евро договорни лихви за периода от 08.03.2016г. до 15.03.2016г. В останалата част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №126 от 18.11.2019г. по в.т.д. №192/2019г. на Апелативен съд- Бургас в частта, с която е отменено решение №409 от 8.03.2019г., постановено по т.д. №83/2017г. на Окръжен съд- Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Уникредит Булбанк“ АД против „Информа-Прес“ ЕООД иск за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищеца, солидарно със С. И. И., сумата 76.96 евро договорни лихви за периода от 08.03.2016г. до 15.03.2016г. и вместо това е прието за установено, че „Информа-Прес“ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк“ АД, солидарно със С. И. И., сумата 76.96 евро договорни лихви за периода от 08.03.2016г. до 15.03.2016г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №1651 от 02.06.2016г. по ч.гр.д. №3014/ 2016г. по описа на Районен съд- Бургас.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Уникредит Булбанк“ АД против „Информа-Прес“ ЕООД иск за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищеца, солидарно със С. И. И., сумата 76.96 евро договорни лихви за периода от 08.03.2016г. до 15.03.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |