Р Е Ш Е Н И Е № 99 София, 27 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети февруари 2013 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Ат. ГЕБРЕВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 83/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите П. Б. Т.Л. К. М., Д. Й. Д. и Д. П. С. срещу нова въззивна присъда № 86 от 18.10.2012 г., постановена от Пловдивски окръжен съд по ВНОХД № 833/2012 г. С първоинстанционна присъда № 82 от 24.02.2012 г., постановена по НОХД № 3657/2011 г. от Пловдивски районен съд е признал подсъдимия Д. Д. за виновен в това, че на 06.11.2010 г. в [населено място] като полицейски орган при изпълнение на службата си е причинил лека телесна повреда на С. А. Б., поради което и на осн. чл. 131 ал.1 т.2 пр.3 вр. чл. 130 ал.1 от НК го е осъдил на една година и три месеца лишаване от свобода. Със същата присъда подс. Д. Д., подс. П. Т. и подс. Л. М. са били признати за виновни в това, че в съучастие като съизвършители са направили опит да принудят С. А. Б. да извърши нещо противно на волята му, като са употребили за това сила и деянието е извършено от лице по чл. 142 ал.2 т.6 пр.4 от НК /лице от състава на МВР/ и е останало недовършено по независещи от тях причини, поради което и на осн. чл. 143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 142 ал.2 т.6 пр.4 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 от НК им е наложено наказание лишаване от свобода, както следва: на подс. Д. – три години, на подс. Т. и на подс. М. – по две години и шест месеца. Със същата присъда четиримата подсъдими са били признати за виновни за това, че на същото място и по същото време са превишили властта си и не са изпълнили задълженията си по служба и от това са настъпили тежки последици, поради което и на осн. чл. 387 ал.2 пр.1 вр. ал.1 вр.чл. 54 от НК на всеки от тях е наложено наказание лишаване от свобода за срок от по две години. На осн. чл. 23 от НК на всеки от подсъдимите е било наложено общо наказание лишаване от свобода измежду така определените : на подс. Д. – в размер на три години, на подс. Т. – две години и шест месеца, на подс. М. и на подс. С. – две години. На осн. чл. 66 от НК така определените общи наказания са отложени за срок от пет години за подс. Д. и за срок от по четири години за останалите подсъдими. С въззивната присъда подсъдимите Т. и С. са били признати за виновни по обвинението по чл.131 ал.1 т.2 пр.3 вр. чл. 130 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, което са извършили в съучастие с подс. Д., за което им е наложено наказание лишаване от свобода в размер на по една година. Подс. Д. С. е бил признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 142 ал.2 т.6 пр.4 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 от НК, което е осъществил в съучастие с останалите подсъдими, за което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на две години и ри месеца. На осн. чл. 23 от НК е определено общо наказание на подс. С. в размер на две години и шест месеца, изпълнението на което е било отложено на осн. чл. 66 от НК за срок от четири години. С въззивната присъда четиримата подсъдими са били признати за невиновни и оправдани по обвинението по чл. 387 от НК в частта му относно превишаване на властта и неизпълнение на задълженията, които са предвидени в Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. Подсъдимият Д. е бил признат за виновен да е извършил престъплението по чл. 131 от НК в съучастие с подсъдимите Т. и С., а подсъдимите Д., Т. и М. да са извършили престъплението по чл. 143 в съучастие с подсъдимия С.. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена. В жалбата на подс. П. Т. се съдържат аргументи за наличие на всички касационни основания. Като основен довод се сочи, че е признат за виновен по обвинение по чл. 131 от НК, без наличие на доказателства за съучастническа дейност и разпределение на ролите между подсъдимите, същественото процесуално нарушение се обосновава с липсата на мотиви по особеното мнение на член от състава на първоинстанционния съд, а явната несправедливост – с налагането на завишени наказания. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда в осъдителната й част и оправдаване по тези обвинения, като и потвърждаване в останалата част, а алтернативно се иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложените наказания. В жалбата на подс. Л. М. се съдържа довод за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доказателства за участие на друго лице в престъпната дейност, като се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата на подс. Д. Д. съдържа довод за недоказаност на обвиненията по чл. 131 и по чл. 143 от НК по несъмнен и категоричен начин, поради което се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на подс. Д. С. се съдържат аргументи за касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Твърди се, че този подсъдими е бил признат за виновен при липса на доказателства за участие в изпълнителното деяние по чл. 143 от НК, както и че е удрял пострадалия, извън показанията на самия пострадал, а по отношение на престъплението по чл. 387 от НК – че поведението му е несъставомерно по този престъпен състав. В обсега на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се сочи, че не е извършен пълен анализ на показанията на пострадалия Б., както и че липсват мотиви на особеното мнение на член на състава на съда. Прави се искане за отмяна на осъдителната част от присъдата и оправдаване по обвиненията, по които е бил признат за виновен или алтернативно – отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция защитата на подс. П. Т. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и искането си за отмяна на присъдата и оправдаване на този подсъдим с алтернатива – връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложените наказания. Защитата на подс. Л. М. поддържа жалбата и искането за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Защитата на подс. Д. Д. поддържа жалбата и искането за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Защитата на подс. Д. С. поддържа жалбата с изложените съображения и направено искане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и счита, че не са допуснатите сочените в жалбите процесуални нарушения, както и че наложените наказания са справедливи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: І. По допустимостта на жалбите на четиримата подсъдими: Атакуваният въззивен съдебен акт, макар и наименован „присъда”, съдържа в себе си две части. С първата подсъдимите Т. и С., които са били оправдани от първата инстанция по обвиненията за престъпления по чл. 131 и чл. 143 /за С./ от НК, са били признати за виновни, подс. Д. е признат за виновен да е извършил престъплението по чл. 131 от НК в съучастие с тях, а тримата подсъдими Д., Т. и М. - това по чл. 143 и в съучастие със С., както и четиримата подсъдими са били оправдани частично по обвинението по чл. 387 от НК. Доколкото с тази част на съдебния акт оправдани от първата инстанция подсъдими са били признати за виновни и осъдени по обвиненията, както и са оправдани по част от друго обвинение, то на осн. чл. 336 ал.1 т.2 и т.3 от НПК съдебният акт действително представлява нова въззивна присъда. С втората част на въззивния акт е потвърдена първоинстанционната присъда в останалите й части. Тази част по смисъла на чл. 338 от НПК представлява „решение” на въззивния съд. Доколкото се атакува акт на окръжен съд като въззивна инстанция, съгласно чл. 346 от НПК той подлежи на касационен контрол само в тази негова част, която действително представлява присъда – с която се пререшава въпроса за виновността на подсъдимите. Частта, представляваща „решение” на окръжния съд, предвид обстоятелството, че не попада в обсега на актовете по чл. 346 т.3 от НПК, е влязла в сила и не може да бъде предмет на касационен контрол. Ето защо жалбите на подсъдимите, насочени към тази част на присъдата, която по естеството си е решение на въззивния съд, са недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане. В останалите им части жалбите са допустими, а именно: на подс. П. Т. по отношение на престъплението по чл. 131 от НК и по отношение признаването му за виновен, че е извършил престъплението по чл. 143 в съучастие с подс. Д. С.; на подс.Д. С. – по отношение на престъпленията по чл. 131 и чл. 143 от НК,; на подс. Д. Д. – по отношение на признаването му за виновен да е извършил престъплението по чл. 131 от НК в съучастие с подс. Т. и С., а престъплението по чл. 143 от НК и в съучастие с подс. С.; на подс. Л. М. – в частта, с която е признат за виновен да е извършил престъплението по чл. 143 в съучастие и с подс. С.. ІІ. По основателността на жалбите: 1. По отношение на твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение: Същото се поддържа от всички подсъдими по повод на това, че според тях и защитниците им особеното мнение на един от членовете на първоинстанционния съдебен състав, не е било приложено към делото в момента на постъпването му във въззивния съд. С оглед на това се твърди наличие на абсолютно процесуално нарушение по чл. 348 ал.3 т.2 от НПК.Това възражение е обсъдено от въззивния съд в атакувания съдебен акт и е даден отговор, който не насочва към необоснованост на направения извод. Видно е от съдържанието на присъдата, че тя е обявена при особеното мнение на съдебния заседател И. М.. Непосредствено след текста на присъдата и преди мотивите към нея са приложени мотивите на този член на състава, носещи дата 24.02.2012 г. – датата, на която е постановена и самата присъда. Извършената номерация на делото е последователна и е видно, че към датата, на която е приключено делото и прономеровано – 01.06.2012 г., то е съдържало точно толкова листа, колкото е и последователната им номерация. Делото е постъпило в Пловдивски окръжен съд на 06.06.2012 г., към която дата както мотивите, така и особеното мнение са били налице. Не е основателен и доводът, че жалбоподателите пред въззивния съд не са могли да се запознаят със съдържанието на особеното мнение предварително /тъй като го прочели за първи път в производството пред въззивния съд/, с което е нарушено правото им на защита. Видно от съдържанието му, особеното мнение касае само начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода от подс. Д., като съдебният заседател М. е изразила становище, че същото следва да бъде изтърпяно ефективно при общ режим, като е изразила и мотивите си за това. От това е видно, че нито обемът, нито основанието за изразяване на особеното мнение са били в такава степен на сложност, която е налагала упражняването на особени усилия за защита на подс. Д.. Това особено мнение е касаело само този подсъдим, само начина на изтърпяване на наказанието, което му е наложено, като не без значение е обстоятелството, че производството пред въззивния съд е било отлагано двукратно и делото решено едва в третото заседание, с което дори и особеното мнение на е било узнато от подсъдимите и защитата едва във въззивното производство, това с нищо не е затруднило упражняването на тяхната защита пред този съд. Доводът за това, че текстът на особеното мнение е написан на ръка, не сочи на наличие на каквото и да съществено нарушение на процесуалните правила за изготвянето му. Единствена уредба на „особеното мнение” се съдържа в чл. 33 ал.5 от НПК и тя не поставя каквото и да е изискване за форма към тази част от съдебния акт. Достатъчно е особеното мнение да е мотивирано, което означава, че от него трябва да е ясна волята на изразилия го и в какво се изразява несъгласието с мнозинството на състава. В случая това изискване е изпълнено и липсва каквото и да е основание да се счита, че е допуснато процесуално нарушение от категорията на съществените. 2. По отношение престъплението по чл. 131 ал.1 т.2 пр.3 вр. чл. 130 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, за което от въззивния съд са били признати за виновни подсъдимите П. Т. и Д. С.: Жалбите на тези подсъдими са основателни, макар и не по съображенията, посочени в тях. С първоинстанционната присъда Т. и С. са били признати за невиновни и оправдани по посоченото обвинение затова на инкриминираната дата и място и да са причинили на С. Б. следните леки телесни повреди: контузия на двете ръце и двете подбедрици, контузия на дясната ушна мида, кръвонасядания по челото вляво, по лявото слепоочие, по дясната ушна мида, по лявата буза, по долния клепач на лявото око, във външния край на двете очни цепки, по гръбната повърхност на двете длани и по двете подбедрици, травматични отоци по окосмената част на главата, причинили му болка и страдание, както и травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана, довело до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК. С въззивния съдебен акт двамата подсъдими са били признати за виновни по обвинението за посочената правна квалификация за това, че са причинили лека телесна повреда на пострадалия, изразяваща се в травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана, довело до разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК. В останалата част присъдата на районния съд е потвърдена. В мотивите към въззивния съдебен акт /стр.22-23/ съдът е приел, че първоинстанционната присъда е правилна в частта, с която подсъдимите са били признати за невиновни и оправдани по обвинението да са причинили останалите леки телесни повреди на пострадалия Б., които са му причинили болки и страдания, доколкото те представляват лека телесна повреда по чл. 130 ал.2 от НК. Тъй като на пострадалия е причинена и лека телесна повреда по чл. 130 ал.1 от НК, въззивният съд е приел, че по-тежкия резултат /този по чл. 130 ал.1от НК/ поглъща по-лекия /този по чл. 130 ал.2 от НК/. Този извод на въззивния съд не е прецизен. Той не съответства на указанията, съдържащи се ПП на ВС №3/1979 г./т.18/, съгласно които „когато с деянието се причиняват на едно лице две или повече различни по вид телесни увреждания, е налице едно престъпление, което следва да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат”. В съдебната практика е прието, че макар и посочените в чл. 130 от НК телесни увреждания да са от един и същи характер – леки телесни повреди, то те са от различен вид, като тези по ал.1 са по-тежки от тези по ал.2. Следвайки правилата за квалификация на деяния, с които са причинени леки телесни повреди на едно лице от двата вида /някои по ал.1, а други по ал.2/, правилната квалификация е тази по чл. 130 ал.1 от НК. От вниманието на въззивния съд обаче е убягнал точния смисъл на даденото указание с цитираното ПП на ВС. То изисква престъплението само да се квалифицира с оглед на най-тежкия резултат, но не и да се извърши поглъщане на по-леките телесни увреждания /в случая тези по чл. 130 ал.2 от НК/ от по-тежките / това по чл. 130 ал.1 от НК/. Този недостатък на въззивната присъда се основава на това, че постановилият я съд не е направил разлика между фактическо и юридическо обвинение за извършено престъпление. Юридическото обвинение е правната квалификация на престъплението, за която се отнася даденото указание в ПП на ВС №3/1979г. Фактическото обвинение представляват всички онези причинени с престъплението телесни увреждания, които лицето действително е претърпяло. Те са обективно настъпили в действителността и по-тежкото увреждане /травматичното разкъсване на лявата тъпанчева мембрана/ не може „да погълне” останалите, попадащи под квалификацията на чл.130 ал.2 от НК. Всички увреждания следва да попаднат под квалификацията по чл. 130 ал.1 от НК, но фактическото обвинение не следва да се ограничава само до тази телесна увреда, която притежава тази квалификация, а следва да съдържа и всички останали увреждания /които, ако я нямаше по-тежката квалификация, биха попаднали под тази на чл. 130 ал.2 от НК/. След като първостепенният съд е оправдал подсъдимите не само по правната квалификация по чл. 130 ал.1 от НК, но и по фактическото обвинение да са причинени попадащите под нея телесни увреждания, но имащи характер на такива по чл. 130 ал.2 от НК, а въззивният съд е признал подсъдимите за виновни по чл. 130 ал.1 от НК, но с фактическо обвинение само за травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана, а в останалата част е потвърдил първоинстанционната присъда, то е налице влязъл в сила съдебен акт по отношение на тези факти, за които подсъдимите са били оправдани – да са причинили на С. Б. контузия на двете ръце и двете подбедрици, контузия на дясната ушна мида, кръвонасядания по челото вляво, по лявото слепоочие, по дясната ушна мида, по лявата буза, по долния клепач на лявото око, във външния край на двете очни цепки, по гръбната повърхност на двете длани и по двете подбедрици, травматични отоци по окосмената част на главата. Направеният анализ на начина на упражняване на компетентностите от двете предходни инстанции сочи на това, че в рамките на касационния контрол следва да се разгледа само жалбата срещу въззивната присъда на подсъдимите Т. и С. относно това дали са причинили в съучастие с подсъдимия Д. лека телесна повреда на Б., изразила се в травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана. Изводите на въззивния съд, залегнали в мотивите /стр.23/ не могат да бъдат споделени, тъй като те не почиват на правилното приложение на материалния закон. Въззивният съд е приел, че травматичното разкъсване на лявата тъпанчева мембрана е осъществено от действията на подс. Д.. Съучастническата дейност с него в качеството им на съизвършители с подсъдимите Т. и С. е обосновал с обстоятелството, че те са нанесли удари върху пострадалия в негово присъствие и при предварително разпределение на ролите /задачите/ по изпълнение на оперативната работа по случая. Този извод е неверен. За да е налице съучастие под формата на съизвършителство, е необходимо участниците в деянието да са взели участие в самото извършване на престъплението – в случая да са нанесли удари, с които да е настъпил съответния резултат - травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана. При кредитираните доказателства и най-вече заключението на съдебномедицинската експертиза е безспорно прието за установено, че това увреждане е причинено единствено и само от действията на подс. Д.. При нанасянето на ударите, с които е спукано тъпанчето на пострадалия Б., подсъдимите С. и Т. не са присъствали в кабинета и не са нанасяли самите те удари. Последният е нанесъл удари преди този на Д., а първият – впоследствие. Съизвършителството би могло да се обосновава единствено и само при едновременно нанасяне на удари върху жертвата или последователно от подсъдимите, но при условие, че всеки от тях възприема действията на останалите, разбира, че заедно съдействат за постигането на един общ резултат и се съгласява с него. Тези предпоставки в конкретния случай не са налице. Дори и да са работили по същия случай с Д., С. и Т. не могат да бъдат отговорни за причинените увреждания, които първият е причинил на Б. със самостоятелната си престъпна дейност. По делото няма спор за това, че за травматично разкъсване на лявата тъпанчева мембрана е отговорен само подс. Д.. Нанесените удари от другите двама подсъдими са причинили на пострадалия останалите телесни увреждания, представляващи лека телесна по смисъла на по чл. 130 ал.2 от НК в причиняването на които е взел участие и Д.. Доколкото обаче първоинстанционният съд е оправдал подсъдимите по обвинението да са причинили уврежданията по чл. 130 ал.2 от НК, а въззивният съд е потвърдил тази част от присъдата, тя е влязла в сила в тази част, фактите се ползват със сила на присъдено нещо и отговорността на подсъдимите за тях не би могла да бъде пререшавана. При тези действия на инстанциите по фактите е преклудирана възможността за отговорност на подс. С. и Т. по чл. 130 ал.2 от НК. Те не могат да носят отговорност по чл. 130 ал.1 от НК, тъй като не са автори на причинената телесна повреда, попадаща под тази квалификация. Ето защо те следва да бъдат оправдани по обвинението по чл. 131 ал.1 т.2 пр.3 вр. чл. 130 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, а в резултат на това подс. Д. следва да бъде оправдан по обвинението да е извършил същото престъпление в съучастие с тях. 3. По отношение на престъплението по чл. 143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 142 ал.2 т.6 пр.4 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 ал.1 от НК, за което подс. Д. С. е признат за виновен от въззивния съд: В жалбата се твърди, че не е доказано по несъмнен начин, че този подсъдим е нанасял удари върху Б., както и че е употребил това насилие, за да мотивира пострадалия да признае извършена кражба. По същество тези аргументи са правени и пред въззивния съд, който е дал отговор в мотивите си /стр.26-27/. ВКС не намира, че в случая е налице неправилно приложение на материалния закон, доколкото при установените факти от първоинстанционния съд е безспорно, че С. е нанесъл удари на Б. докато той се е намирал в кабинета на подс. Д. и последният е работил с него по повод подозрение, че е извършител на кражба. Установено е, че между пострадалия и подс. Д. С. не е имало предходни лични отношения, нито пък в момента на нанасяне на ударите или непосредствено преди това Б. да е предизвикал С. с думи или действия, в отговор на които подсъдимият да е нанесъл удари. Касае се за безпричинно физическо насилие над пострадалия, чиято цел предвид времето, мястото и повода на употребата му не е имало друга цел освен да мотивира Б. да признае авторството на извършената кражба, по която Д. е работил. Обстоятелството, че С. не е бил пряко ангажиран да работи с пострадалия, не е основание за липса на отговорност от негова страна, доколкото с действията си е осъществил съставомерно деяние – престъпление по чл. чл. 143 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 142 ал.2 т.6 пр.4 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 ал.1 от НК в съучастие с останалите трима подсъдими. Поради това ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК и жалбите на подсъдимите в частите им, приети за допустими в настоящето производство, следва да бъдат оставени без уважение. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че жалбата на подсъдимите П. Т. и Д. С., касаеща обвинението по чл. 131 от НК е основателна, а жалбата на подс. С. по отношение на престъплението по чл. 143 от НК е неоснователна. В останалите им части жалбите на тези подсъдими, като и жалбата на подс. Д. Д. следва да бъдат оставени без разглеждане. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказаелно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбите на подсъдимите Д. Д. в частта относно престъпленията по чл. 131, чл. 143 и чл. 387 от НК, на подс. П. Т. – в частта относно престъпленията по чл. 143 и чл. 387 от НК, на подс. Л. М. – в частта относно престъпленията по чл. 143 и чл. 387 от НК, на подс. Д. С. – в частта относно чл. 387 от НК. ОТМЕНЯ въззивна присъда № 86 от 18.10.2012 г., постановена от Пловдивския окръжен съд по ВНОХД № 833/2012г., в частта й, с която подсъдимите П. Б. Т. и Д. П. С. са били признати за виновни по обвинението по чл.131 ал.1 т.2 пр.3 вр. чл. 130 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, като ги признава за невиновни и ги оправдава по това обвинение, като отменя наложените им наказания от по една година лишаване от свода, както и в частта й, с която подс. Д. Й. Д. е бил признат за виновен да е извършил същото престъпление в съучастие с подсъдимите Т. и С.. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.