О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 544

София, 29.062022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 4558 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И., чрез пълномощника им адв. С. Н. против решение № 260244 от 12.07.2021 г. по в.гр.д. № 286/2021 г. на Окръжен съд София, с което като е потвърдено решение № 113 от 04.12.2020 г. по гр.д. № 264/2019 г. на Районен съд Пирдоп, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „СГП КОМЕРС“ ЕООД частични искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на Н. Г. И., в размер на по 25 000 лв. за всеки от ищците от общ размер на исковете от по 60 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането - 07.04.2015 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.
Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че съдът е допуснал нарушение на нормата на чл.7, ал.2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, уреждаща случаите, при които недекларирането на злополуката по реда на чл.57 КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици; че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора факти и писмени доказателства и връзките между тях – нарушение на правилото на чл.235, ал.2 ГПК и така е достигнал до неправилни правни изводи.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните правни въпроси: „В хипотезата на отказ от страна на НОИ за извършване на разследване дали даден инцидент, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, преклудира ли се възможността на наследниците за установяването й по исков ред“ и „Липсата на обжалване на отказ на НОИ за извършване на разследване дали даден инцидент, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, преклудира ли възможността за предявяване на иск с предмет установяване наличието на трудова злополука.“. Поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 235 от 30.10..2014 г. по гр.д. № 2330/2014 г. на III г.о. решение № 29 от 23.02.2009 г. по гр.д. № 4297/2007 г. на III г.о. и решение №205 от 08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г. на IV г.о. Поставени са и два материалноправни въпроса в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с обосновка за обогатяване и развиване на съдебната практика по тази котегория правни спорове. Твърди се и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с доводи за явна необоснованост и явно противоречие с процесуалния и материалния закон, които преповтарят основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК, изложени в жалбата.
Насрещната страна - „СГП КОМЕРС“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Л., аргументира становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържат неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт, настъпила от трудова злополука, въззивният съд е приел, че по делото не е представено разпореждане на НОИ, издадено по реда на чл.60 КСО, представляващо от една страна индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга – официален удостоверителен документза установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като елемент от фактически състав на отговорността по чл.200 КТ. Приел е за неоснователни доводите на въззивниците-ищци, че недекларирането на трудовата злополука по реда на чл.57 КСО в случаите на смърт на работника или служителя, не е пречка за установяването й в исковото производство, както и че неподаването на такава декларация от ищците в едногодишния срок се дължи на факта, че не е било налице влязло в сила постановление на Дирекция „Инспекция по труда-София област“ по реда на чл.405а, ал.2 КТ, доколкото това възражение е следвало да се изложи пред административния орган, чиито отказ да разгледа по същество отправеното до него искане за издаване на разпореждане по реда на чл.60 КСО, подлежи на обжалване пред съда.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК правни въпроси обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Налице е и допълнителния критерий по чл.280, ал, т.1 ГПК – в посочените от касатора решения № 235 от 30.10..2014 г. по гр.д. № 2330/2014 г. на III г.о. и 205 от 08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г. на IV г.о. на ВКС са дадени разрешения по следните въпроси: дали в хипотезата на установена инвалидност, за която се твърди, че е в резултат на трудова злополука и при липса на проведено задължително разследване по чл.7, ал.2 от Наредбата, когато по вина на компетентния орган не е осъществено административно производство по установяване на факта за наличие на трудова злополука, това установяване може да се извърши в рамките на производството по чл.200 КТ и допустимо ли е при липса на влязъл в сила административен акт относно наличието на трудова злополука, фактът на злополуката и нейния характер да се установява в рамките на производството по предявен иск за обезщетяване на вредите от нея, ако административният орган не е изпълнил императивното си задължение да проведе задължително разследване по чл.7, ал.2 от Наредбата. По тези въпроси в посочените решения на ВКС е даден положителен отговор, като е прието, че в хипотезата на чл.7, ал.2 от Наредбата, производството по разследването й се открива незабавно независимо от това дали е подадена декларация, съответно, че недекларирането на злополуката по чл.57 КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че обжалването на въззивното решение следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения и уточнен от състава на ВКС въпрос: в хипотезата на отказ от страна на НОИ за извършване на разследване дали даден инцидент, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, който отказ не е обжалван от наследниците, допустимо ли е фактът на злополуката и нейния характер да се установяват в рамките на производството по предявен от наследниците иск за обезщетяване на вредите от нея, за да се провери налице ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените по-горе решения на ВКС.
Касаторите не дължат заплащане на държавна такса.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260244 от 12.07.2021 г., постановено по в.гр.д. № 286/2021 г. по описа на Окръжен съд София.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: