Ключови фрази
Иск за обявяване предварителен договор за окончателен * предварителен договор * трансформация

Р Е Ш Е Н И Е

№ 277

гр. София, 26.01.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Албена Рибарска
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1962/2014 година.

Производството е по чл. 290 ГПК.
Д. М. А. – М. е подала касационна жалба срещу решение № 2125 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 1657/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав.
Ответникът Л. П. К. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Варненски окръжен съд е отменил решение № 5313 от 07.12.2012 г. по гр. дело № 12300/2010 г. на Варненски районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1634 от 09.04.2013 г. и е постановил друго за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от Л. П. К. против М. А. К., починал в хода на процеса и заменен от правоприемника си Д. М. А. - М.. За да уважи иска с произтичащите от това правни последици съставът на Варненски окръжен съд е приел, че сключения между страните на 12.11.2008 г. предварителен договор за замяна на ½ идеална част от недвижим имот - вилна сграда и таванско помещение, построена в дворно място в [населено място], м. „В.”, подробно описан в диспозитива на съдебния акт срещу движими вещи, подробно изброени в диспозитива на решението не е нищожен, както и е приел, че са налице предпоставки за обявяване за окончателен процесния предварителен договор. Разгледани са възраженията на ответницата по иска. Възражението за противоречие на процесния договор с добрите нрави поради липса на еквивалентност на насрещните престации не е прието за основателно с мотива, че договарящите страни са приели стойност на недвижимия имот по данъчната му оценка, която не обуславя несъответствие в престациите въпреки разликата с пазарната стойност на имота. Решаващият състав се е позовал на чл. 96 ЗННД вр. чл. 33 ЗМДТ и е развил съображения за това, че законодателят допуска хипотеза, при която страните могат да сключат договор за продажба на цена, която е по – ниска и от данъчната оценка, а въз основа на този аргумент е направил извод, че процесният предварителен договор не противоречи на добрите нрави. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за нищожност на предварителния договор поради придобиване на процесните движими вещи през 2010 г. с мотива, че предварителният договор за придобиване на бъдеща вещ не е нищожен. Изложен е аргумент за настъпване на вещно – транслативния ефект спрямо движимите вещи със сключването на окончателния договор. В мотивите на обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд е развил съображения във връзка с представеното решение по гр. дело № 6816/2011 г. на Варненски районен съд, с което е уважен иск, предявен от М. Т. С. против М. А. К., починал в хода на производството и конституирана, като ответница неговата наследница Д. М. А. – М. по чл. 23, ал. 1 СК, като е приел, че това решение не обвързва въззивника със силата на пресъдено нещо, доколкото правоприемството относно процесния имот ще настъпи след уважаване на настоящия иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Развити са съображения за наличието на изискуемите в закона предпоставки за сключването на окончателен договор.
С определение № 914 от 10.07.2014 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на цитираното въззивно решение по правния въпрос: „следва ли да се обяви за окончателен предварителен договор, който е сключен от продавач, който не е собственик на имота, предмет на договора, установено с влязло в сила решение в отношенията му с трето лице в хода на производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД по иск за трансформация на средства”.
ВКС в настоящия си състав по поставения въпрос споделя правните разрешения, приети в решение № 537 от 08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ВКС, състав на ІІІ г.о., постановено по чл. 290 ГПК, съгласно които когато се касае за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът проверява дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали продавачът е собственик на имота, тъй като решението на съда поражда последиците на окончателен договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот. Също така настоящият състав на ВКС споделя и приетото разрешение в цитираното касационно решение, че отчуждителят /продавач / трябва да е собственик на имота към момента на постановяване на съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Трябва да се има предвид още и следното. Когато собствеността върху имота, предмет на предварителния договор за замяна на недвижим имот срещу движими вещи не принадлежи на отчуждителя /продавач/, а на друго лице /съпруг на отчуждителя/, което е установило правото си на собственост върху имота по реда на чл. 23, ал. 1 СК с влязло в сила решение на съда, същото решение със сила на пресъдено нещо установява, че правото на собственост на ищеца по този иск съществува не само към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване. В този смисъл правните последици на решението по чл. 23, ал. 1 СК следва да се зачетат, за да се съобрази изискването на чл. 363 ГПК.
Предвид така възприетите съображения по съществото на касационната жалба ВКС в настоящия си състав приема следното:
По сключения между страните на 12.11.2008 г. предварителен договор за замяна на ½ идеална част от недвижим имот - вилна сграда и таванско помещение, построена в дворно място в [населено място], м. „В.”, подробно описан в диспозитива на въззивното решение срещу движими вещи, подробно изброени в същия диспозитив не е налице предпоставка за обявяването на този договор за окончателен с оглед разпоредбата на чл. 363 ГПК. Отчуждителят на процесния недвижим имот по процесния предварителен договор М. А. К. не е собственик на същия имот. От приложеното копие от решение № 59/09.01.2012 г. по гр. дело № 6816/2011 г. на Варненски районен съд, постановено по иск по чл. 23, ал. 1 СК се установява, че е признато за установено по отношение на Д. А. – М., конституирана като ответник след смъртта на М. А. К., че М. Т. С. е изключителен собственик на вилна сграда, построена в имот, индивидуална собственост на съпруга й, М. К., находящ се в [населено място], местност „В.” и представляващ УПИ – ХІ-1473 в кв. 21, представляваща двуетажна масивна жилищна сградата, състояща се от входно антре, две стаи, баня-тоалет и втори етаж, пригоден за складово помещение. От цитираното решение на Варненски районен съд е видно, че собственик на процесния имот е М. С., а съгласно приетите по-горе правни разрешения не е налице изискването на чл. 363 ГПК за обявяване на предварителния договор за окончателен. Само на това основание искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Не може да бъде споделен довода на ответника по касация, че купувачът по предварителния договор става собственик и следва да бъде предпочетен. Този извод ответникът по касация поддържа въз основа на хипотеза, при която вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е направено „преди вписване на актовете от които купувачите черпят право от същия собственик”. Позовава се на решения на ВКС по гр. дело № 73/2009 г. на състав на І г.о., по гр. дело № 1266/2009 г. на състав на ІV г.о., по гр. дело № 130/2012 г. на състав на І г.о. Както сам е посочил ответникът по касация, чрез своя пълномощник адвокат Ф. в конкретният случай спорното право не е прехвърлено в резултат на сделка. Въпросите, на които е даден отговор в решенията, на които същият се позовава засягат хипотези, различни от настоящия случай. По първото решение е третиран случай, при който правното основание за владението на купувач по договор, сключен с нотариален акт, е възникнало при наличие на вписвана преди това исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и въпросът дали вписването ограничава прехвърлителното действие на разпоредителната сделка или и елиминира възможността тази сделка да е основание за упражняване на добросъвестно владение върху обекта на разпореждането не е идентичен с поставения по настоящето дело. По следващото решение по гр. дело № 130/2012 г. е разгледан въпросът: „какви са последиците от направен отказ от иска, при условия на прехвърляне на спорното право в хода на висящ процес и може ли, при влязло в сила определение за прекратяване на производството на основание чл.119, ал. 2 от ГПК /отм./, приобретателят да предяви наново същия иск срещу същия ответник”, който също така не е идентичен с поставения по настоящето дело. По последното от цитираните касационни решения, постановено по гр. дело № 1266/2009 г. е разгледан въпросът за противопоставимостта на вписването на исковата молба срещу наследник по закон по отношение на приобретател на наследство по завещание, който също така не е идентичен с поставения по настоящето дело. Ето защо позоваването на тази практика, третираща други хипотези и въпроси не обосновава становището на ответникът по касация, че решението по чл.23, ал.1 СК не следва да се зачита при съобразяване разпоредбата на чл. 363 ГПК. Поради това следва да се приеме, че настоящият иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен.
Доколкото в касационната жалба е направен довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с изводите по чл. 26, ал. 1, трета алтернатива ЗЗД същият макар и да не променя вече изложените решаващи изводи за неоснователност на предявения иск за пълнота на изложението трябва да бъде разгледан. По същият довод настоящият състав на ВКС намира следното. Необосновани са изводите на въззивния съд относно възражението по чл. 26, ал. 1, трета алтернатива ЗЗД - „договорите, които накърняват добрите нрави”. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранни договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето е лимитирана от императивните разпоредби на закона, като при преценка действителността на посочените видове договори следва да се преценява действителната воля на страните съгласно чл. 20 ЗЗД. В тази връзка при възмездните сделки, каквато е и процесната, която е и каузална е необходимо да се съобразява при преценка на действителността й целта, а тя е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извърши именно при съобразяване на преследваната от страните цел, удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. В случая въпреки констатацията, че недвижимия имот е 11786.60 лв., а стойността на движимите вещи, предмет на замяната е 2990 лв. въззивният съд е приел, че не е налице нееквивалентност на престациите, без да изследва, налице ли е при преценка действителността на процесната сделка удовлетворяването на значим допустим от закона интерес, обосноваващ размяна на престациите, при която недвижимия имот ще се транслира по данъчна оценка, значително по- ниска от пазарната. При липсата на такава преценка не може да се направи извод, че не е налице нееквивалентност на престациите. Поради това изводите на въззивния съд в тази насока не са обосновани, което обуславя извод за основателност на възражението по чл. 26, ал. 1, трета алтернатива ЗЗД, направено от ответницата по иска. Възражението на ответницата по иска за собствеността на движимите вещи е неоснователно, мотивите на въззивния съд са правилни, но с оглед на горните решаващи мотиви за липсата на предпоставки по чл. 363 ГПК, разгледани по-горе иска по чл.19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен.
Крайният извод на въззивния съд за предпоставките по чл. 363 ГПК е незаконосъобразен, тъй като не е налице изискването на чл. 363 ГПК за обявяване на предварителния договор за окончателен. Не е допустимо прехвърлянето на право на собственост върху имот по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който принадлежи на трето, неучастващо в делото лице, легитимиращо се като собственик със съдебно решение по чл. 23, ал. 1 СК, тъй като това би довело до въздействие върху несъществуващо право на собственост на продавача по предварителния договор. За това законът изисква съдът да проверява дали отчуждителят е собственик на имота. Само на посоченото основание искът следва да се отхвърли. ВКС намира предвид горните мотиви, че обжалваното решение е постановено при допуснати нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК- допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поддържани в касационната жалба. Предвид изложеното на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като искът се отхвърли. При този изход на делото ответникът по касационната жалба следва да заплати на жалбоподателката направените по делото разноски, които видно от представените доказателства – договори за правна защита и съдействие пред първоинстанционния съд, въззивния съд и ВКС, вносни документи за платени държавна такса по касационното производство и депозит за вещо лице в първоинстанционното производство и съобразно представения списък по чл. 80 ГПК възлизат общо на сумата 2225.35 лв.
По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 2125 от 29.10.2013 г. по гр. дело № 1657/2013 г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, първи състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искът предявен от Л. П. К. против Д. М. А. – М. с правно основание чл.19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 12.11.2008 г. предварителен договор, съгласно условията на който М. А. К. се задължава да прехвърли в собственост на Л. П. К. ½ идеална част от вилна сграда на един етаж, състояща се от покрита тераса, стая, кухня, баня- тоалет, със застроена площ от 32.10 кв.м., ведно с таванско помещение със застроена площ от 27.60 кв.м., построена в дворно място с площ от 950 кв.м., находящо се в землището на [населено място], местност „В.”, представляващо УПИ № ХІ – 1473, в кв. 21а по плана на вилна зона [населено място], при граници УПИ № Х-1472, УПИ № ХІІ – 1472а, 1472б, улица и улица, стойност на идеална част от постройката 2678.80 лв., като в замяна на този имот Л. П. К. се задължава да прехвърли в собственост на М. А. К. следните движими вещи на обща стойност 2491.67 лв.: стол трапезен ТС – 561 хром/ изк. кожа черен – 6 бр. на обща стойност 390 лв.; маса трапезна ТD 564 в черно стъкло – 1 бр. на стойност 248.33 лв.; маса трапезна ТD 187 – череша – на стойност 191.67 лв.; маса хол ТТ 0 243 оранж – 1 бр. на стойност 131.67 лв.; комплект „Х.” с подм. Т-л elephant – 1 бр. на стойност 1530 лв.
ОСЪЖДА Л. П. К. да заплати на Д. М. А. – М. направените по делото разноски в размер на сумата 2225.35 лв.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: