1 Р Е Ш Е Н И Е № 90 гр.София, 12 май 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети май през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 312 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на гражданския ищец и частен обвинител А. К., чрез повереника му и на защитниците на подсъдимия С. Х. срещу решение № 14 от 01.02.2022 г. на Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 528/2021 г. С жалбата на гражданския ищец и частен обвинител е оспорена справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 116 НК. Като изключително занижен и несправедлив е преценен и размера на присъденото обезщетение. Направено е искане за отмяна на въззивния акт по отношение на потвърденото с него наказание по чл. 116 НК и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за увеличаване на тази санкция. Отправено е искане и за увеличаване на размера на присъденото в полза на А. К. обезщетение за понесени неимуществени вреди до максималния, заявен с гражданския иск размер. Според жалбата на адв. Ст. Л. решението е неправилно и незаконосъобразно. Изтъкнати са доводи, предназначени да обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Възражения за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон се поддържат и с жалбата на адв. М.. Като явно несправедливо е преценено утвърденото от въззивния съд наказание за деянието по чл. 116 НК, доколкото според защитника то е наложено за престъпление каквото подсъдимият не е извършил, а не за това, което е доказано - по чл. 130, ал. 1 НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Частният обвинител и граждански ищец и повереникът му не вземат лично участие в съдебното заседание. В съдебното заседание пред настоящия състав адв. Л., поддържа аргументите, с които въззивното решение е оспорено от защитниците и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Счита, че в случая е налице единна верига от косвени доказателства, водещи до единствения възможен извод за връзка на подсъдимия с авторството на извършеното над свид. К. посегателство, като този въпрос е решен в съответствие с изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК. Наложените наказания счита, че са съобразени с изискванията на чл. 35, ал. 2 НК. Моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение. Подсъдимият заявява подкрепата си за депозираните от защитниците му жалби. Настоява, че въззивният съд не е отговорил на много от възраженията, които е направил в лична защита пред този съд. В последната си дума заявява, че е обвинен и осъден за много тежко престъпление, което не е извършил. Моли за обективност при решаването на делото от върховната инстанция. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 260062 от 21.07.2021 г. по НОХД № 1979/2019 г. състав на Пловдивския окръжен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия С. Х. за виновен в това, че на 29.07.2018 г. в [населено място], [улица], срещу № 6 направил опит умишлено да умъртви А. М. К., като престъплението е предумишлено и изпълнителното деяние е било довършено, макар да не са настъпили предвидените от закона и искани от дееца общественоопасни последици, поради което и на осн. чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 58, б. „а“ НК му е наложил наказание от шест години лишаване от свобода, като го е признал за невиновен за това деянието да е извършено по отношение на длъжностно лице - портиер в „Трафик С.“ Е. по повод изпълнение на службата му, респ. по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 1 НК. С тази присъда подс. Х. е признат за виновен и в това, че на 29.07.2018 г. в [населено място] държал огнестрелно оръжие - пистолет, кал. 7,65 х 17 мм и боеприпаси за огнестрелно оръжие - 4 бр. патрони 7,65 х 17 мм, без надлежно разрешение, поради което и на осн. чл. 339, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от две години лишаване от свобода. Със същата присъда подс. Х. е признат за виновен и в това, че на 29.07.2018 г. в [населено място] повредил противозаконно чужда движима вещ - л.а. „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС] , собствен на Д. Х. А., с което причинил щети в размер на 657,26 лева, поради което и на осн. чл. 216, ал. 1 НК и чл. 545 НК му е наложено наказание от осем месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания и е определил едно общо и най-тежко сред тях, а именно шест години лишаване от свобода, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ и б. „в“ ЗИНЗС, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. На осн. чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение наказанието от една година и три месеца лишаване от свобода, наложено на Х. по НОХД № 2483/2016 г. на Районен съд -гр.Пловдив. С тази присъда подс. Х. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец А. К. обезщетение за понесени неимуществени вреди от престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК в размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, като в останалата му част и до пълния заявен размер от 50 000 лева искът е отхвърлен. С присъдата е извършено и разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски, вкл. и на тези, направени от гражданския ищец и частен обвинител К., както и заплащането на държавната такса върху уважената част от гражданския иск и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист е възложено в тежест на подсъдимия е възложено в тежест на подсъдимия,. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт присъдата е потвърдена изцяло. Жалбите на защитниците на подсъдимия срещу този акт са неоснователни. Без съмнение игнорирането на доказателствата, предназначени да обслужат интереса на една от страните, както и превратното им възприемане, преиначаването или преекспонирането на вложения в тях смисъл, пренебрегването на неясноти и противоречия е всякога правдоподобен индикатор за субективизъм и пристрастност на съда и злепоставя възможността за точно опознаване на фактите. В конкретния случай обаче, противно на мнението на адв. Л., съдържанието на оспорения въззивен акт не предпоставя подобен проблем. Това, че въззивният съд, подобно на съда от първа инстанция, е отказал да признае достоверност (пълна или частична) на част от доказателствените източници не означава, че ги е неглижирал или подценил. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствените средства, който законът е установил с тази норма изключва предустановеност на силата на което и да е от тях. Това важи и за обясненията на подсъдимия, както и за предназначените да ги подкрепят свидетелски показания, като съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае достоверност и пълнота. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното съдържание така, както към всички останали доказателствени източници. Този именно подход е следван в случая при преценката на обясненията на подсъдимия и на ориентираните към обслужване на поддържаната от него теза свидетелски показания. Направената от въззивния съд собствена доказателствена преценка не само не е основана на тяхното игнориране, а следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Извършена е от въззивния съд цялостна проверка на първоинстанционната присъда в контекста на събраните доказателства и закона, като старателно са преценени всички материали по делото. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжданията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства и приетите експертни заключения, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Възразява се от адв. М. срещу отказа на ПАС да третира като съществен процесуален порок участието на докладчика по въззивното дело - съдия Хр. К. в състава на въззивната инстанция, извършил инстанционна проверка на определението, с което е била определена първоначалната мярка за неотклонение на подсъдимия по ВНЧД № 460/2018 г. в досъдебното производство. Възражението е неоснователно, защото в рамките на посоченото частно производство е преценяван интензитета на доказаност на обвинението в конкретния етап от процесуалното развитие и от гледище на нуждите на конкретното производство в контекста на възможността за формиране единствено на обосновано подозрение за причастност на Х. към авторството на инкриминираните деяния. Отчетено е предстоящото попълване на делото с нови доказателства за доизясняване на обстоятелствата, вкл. и за проверка на защитната теза на подсъдимия (т. 1, л. 50 ДП). Определението е формулирано по начин, който не дава основания да се счита, че съдебният състав е предрешил въпросите относно достоверността на доказателствата и виновността на Х.. Като цяло, няма изводи, компрометиращи обективността на съдия К. и поставящи под съмнение неговата непредубеденост и съответно възможността той да участва при въззивната проверка на първоинстанционната присъда. Според адв. М. незаконосъобразно въззивният съд не е признал като съществено процесуално нарушение, ограничило правото на подсъдимия да участва в досъдебната фаза факта, че подадени от защитата в тази фаза молби с искания по доказателствата не са приложени към делото и липсва произнасяне на прокурора по тях. Възражението е обсъдено в разпоредителното заседание пред първостепенния съд и обосновано е било отхвърлено. Смисълът на разпоредителното заседание е в това делото да се върне в предходната процесуална фаза единствено, когато в нея е допуснато отстранимо процесуално нарушение, което не може да бъде преодоляно при съдебното разглеждане на делото. В противен случай, т.е. когато допуснато на досъдебното производство процесуално нарушение, вкл. довелото до накърняване на правата на обвиняемия или на пострадалия, може да бъде отстранено при съдебното разглеждане на делото, това нарушение не би било основание за връщането на производството в предходната процесуална фаза. От посочената именно категория е твърдяния от адв. М. порок. Разясненията във връзка с него настоящият състав прави единствено в принципен план, защото в случая претенцията за съществуването му е напълно дистанцирана от обективното състояние на нещата, като всяко доказателствено искане, направено от подсъдимия и от защитниците му в досъдебното производство е последвано от нарочен акт на водещия разследването (и/или на прокурора), с който то е обсъдено и му е даден отговор. В том V от досъдебното производство са приложени 7 бр. молби от адв. М., съдържащи доказателсвени искания, последвани от издадени в отговор на тях постановления на водещия разследването и на прокурор от ОП-Пловдив, жалби на адв. М. срещу постановени откази на направени от него искания и прокурорски актове, съдържащи произнасяне по тези жалби. Поради това въззивният съд не търпи упрек, че не е установил допуснато съществено нарушение на правото на подсъдимия да участва в досъдебната фаза. Отделно от това, доказателствените искания на защитата на подсъдимия, по същество преповтарящи тези от досъдебната фаза, както и тези на самия Х., адресирани до съдилищата от предходните две инстанции, са били удовлетворени в по-голямата им част при съдебното разглеждане на делото, както с основание е отбелязал и въззивният съд. Възразява се на следващо място от адв. М., че съдържанието на обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл. 246 НПК, защото с него е прието, че подсъдимият е имал съучастник в деянието, но не е посочена връзката с чл. 20 НК при правното квалифициране на извършеното и не е конкретизирана ролята на този съучастник. Като порок на обвинителния акт е изтъкната описаната в него фактология, предполагаща според защитника едновременно присъствие на подсъдимия на различни места. Претендира се и несъответствие между заложените в същия акт фактически констатации за причинена с прострелването на К. лека телесна повреда и възприетата от прокурора правна квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 9 НК. Преди всичко, съгл. регламента на чл. 320, ал. 2 НПК възражението е било недопустимо пред въззивния съд. Поставено на вниманието на първата инстанция в рамките на разпоредителното заседание, то е било обсъдено и обосновано е било отхвърлено, като напълно споделима е съдебната преценка, че е свързано със съществото на делото и може да получи отговор единствено и само с крайния съдебен акт. Инкриминираните факти от поведението на подсъдимия, свързани с проследяване на пострадалия, заемането на позиция от прикрито място за нападение над него и реализацията на прострелването са все факти, които са подлежали на проверка и доказване в хода на съдебното следствие. Евентуалните неблагополучия на прокурора при тяхното описване, свързани с алогичност, фактическа невъзможност за реализацията им и пр. биха рефлектирали върху успеха на обвинителната теза пред съда, но не са могли да наложат разглеждането им по същество в разпоредителното заседание и връщане на делото на прокурора, защото в това заседание съдът не може да взема отношение по обосноваността на обвинението и състоятелността на обвинителната теза. Аналогична е ситуацията и с възприетата от прокурора правна квалификация. В случая нейната състоятелност и съответствието й с описаните в обвинителния акт факти е въпрос, който съдът е могъл и е следвало да преценява едва в етапа на решаване на делото по същество. Колкото до настояването на адв. М., че в обвинителния акт е прието наличие на съучастник на подсъдимия, то също е обсъдено в разпоредителното заседание и аргументирано е отхвърлено от съда. Единственият факт, свързан с наличието на втори човек в района на местопрестъплението е описаният на стр. 4 от обвинителния акт момент на изчакване на пострадалия от страна на подсъдимия в беседка в близост до [улица] присъствието на неустановено лице. Нито един факт от предшестващите или следващите този момент събития, описани в обвинителния акт прокурорът не е свързал с това неустановено лице, за да се твърди, че фактическото обвинение е за извършено или за извършени от подсъдимия престъпления в съучастие с друг човек и че то не съответства на приетата от прокурора правна квалификация, лишавайки подсъдимия от възможност да узнае в какво точно е обвинен. Поради това липсват нарушения при формулирането на обвинението, които да са ограничили възможностите на подсъдимия за пълноценна защита. Възразява се от адвокатите Л. и М., че решението е основано на съмнения и предположения в нарушение на чл. 303 НПК. Претенцията в това направление е конкретно обвързана с установяването на мотива за посегателството над К. и връзката на подсъдимия с това деяние. Както ВКС нееднократно е подчертавал, предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. Поради това вероятностното съждение е всякога основано на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. А в случая въззивният съд е приел, че изводите на първата инстанция относно инкриминираните събития, персоналното участие на подсъдимия в тях и причините за това участие имат своето основание в наличните доказателства, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно съобразно със съдържанието на тези доказателства и на използваните средства за тяхната проверка, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. За установяването на действителния мотив за извършеното нападение над свид. К. въззивният съд се е съгласил с констатациите на първата инстанция, като е изложил и собствени съображения, основани на анализ на доказателствата за инцидента пред клуб „М.“ от 27-ми април 2018 г., както и за проведените впоследствие срещи и разговори между представители на охранителната фирма „Трафик С.“ и лица, близки до подсъдимия и спътниците му от нощта на този инцидент. Нито първостепенният, нито въззивният съд са приели за установено, че именно К. е нанесъл увреждането на О. при посочения инцидент. Приели са обаче за несъмнено установено участието както на К., така и на подсъдимия в него, посочили са К. като охранителя, който пръв е влязъл в комуникация с подсъдимия в тази нощ, отправяйки му забележка за неподходящо избраното от него място за паркиране пред клуба и съотв. първия от служителите на охраната на клуба, с когото подсъдимият и компанията му са влезли в конфликта, който в развитието си е довел и до физически стълкновения между участвалите в него лица. Позовали са се в тази връзка на съобщеното както от самия К., така и от присъствалите на мястото и имали лично участие в събитието свидетели. По този начин са формирани съдебните изводи относно мотива за посегателството над пострадалия. Същият подход на задълбочена преценка на доказателствата въззивният съд е ползвал и в отговор на възраженията пред него за липса на доказателства за връзка на подсъдимия с авторството на това посегателство. Възразява се от адв. М., че въззивното решение е непълно, като липсва становище по доводите на защитата за неправилна присъда, за повърхностно и невярно обсъдени доказателства и пр. Всъщност въззивният съд е отговорил на всички съществени възражения на защитата и на подсъдимия, сред които и това за необсъждане от първата инстанция на експертните заключения по делото с нужното внимание и за необоснованост на съдебните изводи, направени въз основа на тях. Въззивната проверка е обхванала и възражението за липса на връзка на подсъдимия с авторството на деянието, като изрично въззивният съд е споделил констатации за обосноваността и правилността на изводите на ОС по този въпрос (стр. 18 от въззивното решение). Преценена от гледище на доказателствата е версията на подсъдимия, че по времето на инкриминираното събитие самият той е бил в к.к. „Слънчев бряг“. Отделено е нарочно място на проблема относно мотива за посегателството срещу постр. К., като проверката на първоинстанционните съдебни изводи по този въпрос е задълбочена, основана е на извършения от ОС разбор на гласните доказателства, предназначени да подкрепят лансираните в едната и в другата посока тези от подсъдимия и от пострадалия, съотв. от предназначените да ги подкрепят свидетелски показания. Отделено е място и на възражението, че не е установено кой тночно е причинил уврежданията на А. О. при инцидента пред клуб „М.“, както и на начина, по който това събитие се е отразило върху мотивацията на подсъдимия и нагласите му към А. К. и възможността то именно да е изиграло ролята на двигател за инкриминираните по делото действия на подсъдимия спрямо К.. Коментирани са във връзка с възраженията на защитата и срещите между П. И., Х., А. Х. и З. Т. и тази между П. И. и А. Г., както и срещата между А. А., А. Х. и подсъдимия и последващата среща между А. А. и А. Г.. Извършена е съпоставка между твърденията на П. И., А. А. и А. К. с показанията на други от разпитаните свидетели, станали очевидци на конфликта пред клуб „М.“. Подложени на нарочен въззивен коментар са показанията на разпитаните по делото свидетели. Коментирано е и възражението за липсващите видеозаписи от клуб „М.“. Внимание е отделено и на твърденията на свид. К. за получени от него след инцидента пред това заведение телефонни заплахи от тел. 0896 45 71 76. Обсъдени са и изводите на приетите по делото експертизи, вкл. от гледище на направените във връзка с тях защитни възражения. Според адв. М. злепоставена е възможността за правилно решаване на въпроса относно авторството и евентуалния мотив за посегателството срещу К. чрез съдебния отказ за приобщаване към доказателствата на свидетелство за съдимост на този свидетел. Защитникът е настоял, че чрез отказаната информация би било установено, че К. многократно е осъждан „и много хора искат или допускат да му отмъщават“. Във връзка с това възражение следва да се припомни, че предметът на доказване в наказателното производство е ограничен до въпросите, указани в чл. 102 НПК и доколкото в случая обвинението е срещу С. Х., съдилищата са дължали изследване на въпроса дали е възможно именно Х. да е автор на посегателството срещу К., а не дали е възможно това да е било друго лице. И това си задължение са изпълнили акуратно. Според адв. М. въззивният съд е нарушил правото на защита на подсъдимия с отказа да приобщи към доказателствения материал запис на магнитен носител от разговора, проведен при срещата между П. А., А. Х. и подсъдимия и да назначи експертиза за проверка на автентичността на този запис. Целта на искането защитникът е обосновал с нуждата да се изясни каква е била целта на тази среща и имало ли е заплахи и изнудване от страна на подсъдимия при нея. Отказът на съда на това искане е факт. Но той би бил ограничаващ правните възможности на подсъдимия за защита, ако е довел до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Всяко доказателствено искане е значимо не само за себе си, а от гледище на способността му да подпомогне процеса на правилно установяване на значимите факти. В случая въззивният съд не е констатирал факт като този, който защитата е пожелала да опровергае с отхвърленото доказателствено искане. Анализирайки коректно свидетелските показания на л. 19 – 21 от въззивното решение, съставът на ПАС ясно е отграничил срещите и разговорите, при които са били отправяни заплахи, съпътствани или не от имуществени претенции, участвалите в тези срещи лица и тяхното поведение. Приел е, че такива заплахи са били изречени от подсъдимия и от З. Т. при срещата им в присъствието и на придружавалия ги А. Х., със свид. П. И. след инцидента пред клуб „М.“ (с уточнението, че основна част от заплахите са били изречени от З. Т.). ПАС е заявил ясно и констатацията си за доказано проведен телефонен разговор между П. И. и А. Г. след същия инцидент, при който последният е заявил на И., че случилото се „няма да се размине така“ и ще искат „глоба“ или „кръвнина“ от 40 – 50 000 евро от охранителната фирма. Липсва обаче съдебна констатация, че такива заплахи и искане на пари е имало при срещата в офиса на „Трафик С.“ между А. А., А. Х. и подсъдимия. Поради това не е допуснато процесуално нарушение с отказа на въззивния съд да приеме запис на магнитен носител от тази среща и да се ангажира с проверка на автентичността му, още повече, както се е обосновал този съд, след като не е разполагал с доказателства, че записът е документирал разговора, проведен именно при срещата между А., подсъдимия и Х., коментирана в част от доказателствените източници. Аналогично е и положението с искането за допълнителен разпит във въззивното производство на свид. К., което е разгледано от въззивния съд, качествено е обсъдено и обосновано е отхвърлено. Адв. М. е оспорил и възможността за ползване на заключението на балистичната експертиза, настоявайки, че „за експертизата по събиране на доказателства не е достатъчно да е посочено „може“ и „възможно е“, а следва да се основава на факти и безспорни доказателства. С ползването на изводите на тази експертиза съдилищата не са нарушили правилата на доказването. С уточнението, че експертизата не е способ за събиране на доказателства, а за проверка на такива, настоящият състав може да отбележи единствено, че балистичната експертиза е била назначена за изследване на веществени доказателства по делото, иззети от местопроизшествието. Колкото до вероятностния характер на заложения в нея извод, че представените й за изследване 4 бр. гилзи и 3 бр. куршуми е възможно да са били изстреляни с пистолет, кал. 7,65 мм от марките „Colt“, „Vesta“ или „Unique“ или от оръжие с преработена или подменена цев, той не бележи качествен недостатък на експертизата поради несигурност в изводите. Напротив, експертизата се е ангажирала с ясен и категоричен отговор относно марките, от които е възможно да е било ползваното оръжие. Причината да не е отграничена една сред тях е свързана не с друго, а с липсата на иззето по делото оръжие, елиминираща възможността за извършване на нужното сравнително изследване. Поради това изказаната от вещите лица хипотеза относно ползваното при стрелбата оръжие не е компрометирала по никакъв начин възможността за ползването на експертизата за нуждите на доказателствения процес. С основание се възразява срещу констатацията на ПАС, че при трите, разгледани в рамките на балистичната експертиза марки пистолети – „Colt“, „Vesta“, „Union“ няма технически ограничител, т.е. предпазен елемент, който да защитава меката част между палеца и показалеца на ръката при стрелба с оръжия от тези марки. Всъщност балистичната експертиза е установила отсъствие на такъв предпазен елемент единствено при моделите от трите марки, които е разгледала, без претенции те да изчерпват всички модели от всяка от тези марки и без претенции констатацията да е важима и за всички останали модели от всяка от тях. Което само по себе си може да означава само едно – че от марките пистолети, възможни да са били използвани при стрелбата, има такива модели без предпазващ елемент. А този извод е от естество да даде обяснение за механизма на образуване на нараняването, установено по гръбната повърхност на дланта на дясната ръка в непосредствена близост до пространството между първи и втори пръст. Поради това формираните от въззивния съд в генерален план връзки и заключения на тази база, са правилни, въпреки посочената неточност при възприемането на експертното заключение. Що се касае до настояването на адв. М., че посоченото нараняване е с кръгла форма, а не с линейна, както е приел въззивния съд, то не назовава процесуален порок в дейността на въззивната инстанция, а представя единствено субективната преценка на защитника. Всъщност, оспорената от защитника констатация на въззивния съд е основана на коректно възпроизвеждане на заключението на експертното изследване и начина, по който експертът е определил от медицинска гледна точка установеното върху гръбната повърхност на дясната ръка на подсъдимия нараняване, определяйки го именно като линейно и със съответните параметри на широчина и дължина (вместващи се напълно в параметрите на максималната дължина, до която затворните блокове на изследваните от балистичната експертиза модели от посочените марки пистолети излизат назад, над рамите на оръжията.). Не произволно и въз основа на неограничено свободно усмотрение, както счита защитата въззивният съд е приел, че още на местопроизшествието пострадалият е съобщил пред пристигналия на мястото полицейски екип името на стрелеца, свързвайки го именно с подсъдимия. Фактическото установяване и в тази му част не може да е основано на други информационни източници, освен на указаните в процесуалния закон. Фактът, че наказателното производство е образувано срещу неизвестен извършител, на който е основано възражението на защитника, не е предпоставял друг подход. Щом законодателят е скрепил фактическото установяване в наказателния процес единствено и само с указаните в НПК способи и средства, то той е изключил от правното регулиране всички останали средства, методи, логически похвати, макар да не го е посочил изрично. За това обстоятелството, че наказателното производство е образувано срещу неизвестен извършител не е възможно да служи като доказателство, вкл. и за поведението на пострадалия след прострелването му, както по същество се настоява с жалбата на адв. М.. Поради това закономерно за утвърждаването на посочения факт съдилищата са ползвали свидетелски показания – тези на свидетелите И. П. и П. И.. Поради това закономерно за утвърждаването на посочения факт съдилищата са ползвали свидетелски показания – тези на свидетелите И. П. и П. И.. Не съставлява процесуален порок в дейността на ПАС и приетото от този съд обяснение за липсата на регистриран от съответния мобилен оператор разговор, осъществен между телефонния номер на постр. К. и регистрираният на името на К. А. номер, от който пострадалият твърди, че в дните след инцидента пред „М.“ е получил телефонни заплахи за живота си. Разсъжденията на ПАС по този въпрос и приетата от него възможност връзката да е осъществена през интернет не представлява „неприемливо предположение“, както го е оценил адв. М.. Това съдебно заключение не е произволно. То е подчинено на факта на съвременните технологични достижения и съществуването на редица опции за комуникация, добили популярност в съвремието, с помощта на които е възможно осъществяване на телефонна комуникация, която да не бъде регистрирана от мобилните оператори, обслужващи комуникиралите телефонни номера. Показателна за точността на съдебната преценка е сама по себе си липсата на друго доказано обяснение на факта, че телефонният номер на А. е станал достояние на пострадалия, както и на споделената от този свидетел негова преценка, че лицето, което му се е обадило от този номер е било от мъжки пол и е говорело с акцент, характерен за лицата с арменски произход. Спецификата в бягането на стрелеца, която свид. К. е посочил като характерност, която му е позволила да свърже това лице именно с подсъдимия е преценена от него на базата на предходни негови впечатления от придвижването на подсъдимия и именно този факт му е позволил да я назове. Т.е. той е дал логично и смислено обяснение, свързвайки го с факт от миналото, чието съществуване е доказано по делото - инцидента пред клуб „М.“ от 27.04.2018 г. Такива предходни впечатления от подсъдимия не съобщават да са имали към инкриминираната дата нито Д., нито Д.. Освен това спецификата в бягането на подсъдимия не е единствения белег, по който К. е заявил, че е разпознал подсъдимия в лицето на стрелеца. Наред с нея той е посочил и други белези от външността на това лице, които са му позволили да направи връзка между него и Х.. Т.е. преценката му не е произволна и съотв. ПАС не е нарушил процесуалните правила относно доказването, ползвайки твърденията на К. при формирането на вътрешната си убеденост по фактите. Без основание се претендира от адв. М., че въззивният съд се е ангажирал с недопустимо житейско допускане за възможност подсъдимият да е имал съучастник, коментирайки изследваните по делото видеозаписи от охранителни камери и съобщеното от свид. М.. Претенцията е основана на субективен логически анализ и твърде свободна интерпретация на въззивното решение, а не на действителното негово съдържание. В съгласие с правилата на аргументативната логика въззивният съд се е позовал на съобщеното от свид. М. относно възприятията му от видеозаписите на охранителните камери в районите на кръстовищата на булевардите „Б.“ и „В. А.“ за бягащо лице във време, близко до времето на стрелбата срещу К., свързвайки регистрираното от тези камери с твърденията на пострадалия за посоката, в която след стрелбата се е оттеглил стрелеца. В останалата им част възраженията в жалбите на адв. Л. и адв. М., предназначени да обосноват касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, по същество представляват коментар на доказателствата и доказателствените източници или представят собствената на защитниците перспектива към тях и тяхната оценка от гледище на потребностите на защитавания персонален интерес, а не сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите. Въз основа на правилно установените факти съдилищата са приложили материалния закон правилно. Извършена е в тази връзка качествена и професионална съпоставка между наличния фактически материал и нормите на чл. 116, ал. 1, т. 9 НК, на чл. 216, ал. 1 НК и на чл. 339, ал. 1 НК. Предложено е от съдилищата юридически точно тълкуване на тези норми и обосновано е прието, че те са в пълен синхрон с установената по делото фактология. Преценката относно приложимата правна квалификация трябва всякога да обхваща всички релевантни фактически обстоятелства на деянието/деянията, а не избирателно изолирана част от тях, както в случая се предлага с жалбите на защитниците срещу квалификацията по чл. 116 НК. В тях акцентът е поставен на зоната, в която са разположени получените от пострадалия огнестрелни наранявания, а именно в областта на двете бедра. Мястото или местата на получените от жертвата наранявания не изчерпват обстоятелствата, от които може и следва да се съди за умисъла на дееца. Както е пояснено в ППВС № 2/57 г. (т. 3) показателни в това отношение могат да бъдат средството, с което е извършено деянието; силата и насоката на ударите; разстоянието, от което се посяга на жертвата, както и други обстоятелства. В случая от значение са начинът на извършване на посегателството срещу К., ползваното оръжие, броя на произведените изстрели, тяхната насоченост, разстоянието, от което са произведени. Касае се за поредица от най-малко четири изстрела с огнестрелно оръжие, произведени от близко разстояние. Стрелбата е била ориентирана именно и само към мястото, на което в момента на произвеждането й се е намирал К., като са били създадени всички условия за смъртоносно нараняване на пострадалия. Както вярно е посочил въззивният съд, подсъдимият е реализирал нужното за настъпване именно на този резултат. Престъплението е останало недовършено поради причини, оставащи извън волята му – поради невъзможност за точно прицелване при реализирането на стрелба в движение (в случая с бягане). Плод единствено на случайност, а не на волята на подсъдимия е това, че не всички изстрели са поразили пострадалия. Все във връзка с преценката на обстоятелствата от значение за умисъла на подсъдимия е и факта, че тези от изстрелите, които не са улучили тялото на пострадалия, са нанесли поражения по корпуса на автомобила му, като отстоянието им над нивото на терена показва, че насочеността им не е била в краката на пострадалия, а на нивото на тялото му. Тези обстоятелства не излъчват нито обективен, нито субективен белег за локализиране на последиците от стрелбата до един по-лек от причиняването на смърт резултат, свързан единствено със сплашване на пострадалия или с телесното му увреждане. От друга страна, намерението, с което подсъдимият е отишъл пред дома на А. К. в ранните утринни часове на 29.07.2018 г. и целта, с която е произвел поредицата от изстрели срещу пострадалия не е възможно да се преценяват дистанцирано от доказателствата за предшестващите деянието събития и за формираните на тяхна база негови нагласи за саморазправа и отмъщение към него. Цялостната организация на посегателството срещу пострадалия и нейната сложност също изключват възможността замисълът да е бил свързан единствено със сплашване на пострадалия или за лекото му телесно нараняване. Доколкото причинените на К. телесни увреждания сами по себе си не са достатъчни да причинят смърт, защитниците са поставили въпрос за липсата на допълнителни действия на подсъдимия за довършване на престъплението. Възражението е обсъдено от въззивния съд и е получило необходимия правилен и законосъобразен отговор. Причините, поради които престъплението е останало недовършено не се коренят в собственото на подсъдимия усмотрение. Преценени от гледище на спецификите на случая, тези причини се коренят в неумението му да реализира престъпното поведение достатъчно точно, а не в нежеланието му да постигне по-тежък престъпен резултат. В тази връзка правилно е посочил въззивния съд, че от страна на подсъдимия е било изпълнено това, което е било нужно, за да се реализира умисъла за лишаването на пострадалия от живот – изпълнена е срещу него стрелба с огнестрелно оръжие и бойни патрони, като част от изстрелите са произведени от близко разстояние докато подсъдимият е тичал срещу К. с насочен срещу него пистолет. При това положение липсата на по-нататъшни опити за лишаването на пострадалия от живот, евентуално чрез продължаване на стрелбата него, е без правно значение, като не променя извода на ПАС, че поведението на Х. е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Отделно от това, когато се преценява последващото поведение на подсъдимия в конкретния случай, не може да се игнорира фактът, че след стрелбата срещу К., той не се е спирал, за да се увери в успеха на замисъла си, а е продължил да бяга, като е напуснал района на престъплението. Това негово поведение не показва с нищо промяна в първоначалните му намерения за лишаване от живот на пострадалия, съотв. не позволява да се приеме, че преди да напусне местопрестъплението, той субективно е съзнавал, че опитът му не е успял, но по собствено усмотрение не е избрал да го повтори. Без основание се възразява и срещу извода на съдилищата от предходните инстанции, че действията, с които е реализиран опита за убийството на К. и тези, с които са нанесени повредите по автомобила му фактически представляват едно деяние. Липсва констатация на въззивния съд, че повреждането на автомобила е извършено с пряк умисъл и с цел отмъщение. Напротив, фактите по случая показват, че отмъщението е било цел на нападението над А. К. чрез прострелването му, а начинът на реализирането на това посегателство и мястото, на което то е реализирано, а именно в непосредствена близост до личния автомобил на свидетеля, е правел напълно предвидима възможността за увреждане и на превозното средство, като към този допълнителен резултат подсъдимият се е отнесъл с безразличие. Знанието за собствеността на повредената или унищожена вещ не е съставомерен признак на престъплението по чл. 216 НК, за да се оспорва на тази база обективната съставомерност на извършеното по посочения текст от материалния закон. Достатъчно е, че подсъдимият е съзнавал, че автомобилът е чужд по отношение на него и че действията му създават риск от увреждане на превозното средство, към който риск той е останал индиферентен. Възражението на адв. Л. за недоказаност и голословност на обвинението по чл. 339, ал. 1 НК не назовава допуснат от въззивния съд процесуален порок или нарушение при прилагането на материалния закон, поради което е невъзможно да получи отговор по касационен ред. Що се касае до възражението на гражданския ищец и частен обвинител за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 116 НК, то е било поставено на вниманието и на въззивния съд и е получило необходимия качествено обоснован отговор. Законосъобразно е приложена разпоредбата на чл. 58, б. „а“ НК, като съдебната преценка е обхванала обективно проявената обществена опасност на опита, съобразена е степента на осъществяване на престъпното намерение на подсъдимия, както и причините, поради които престъплението е останало недовършено. Фактът на предходното осъждане на подъсдимия е отчетен при отмерването на приложимото при условията на чл. 58, б. „а“ НК наказание. Справедливо съдилищата са преценили, че при тези обстоятелства най-лекото, предвидено в закона за престъплението по чл. 116, ал. 1 НК наказание би се оказало несъразмерно тежко. По отношение на изтъкнатият в жалбата факт на предварителното планиране, организация и подготовка на престъплението е важима забраната по чл. 56 НК. Неоснователно се твърди в жалбата на частния обвинител и граждански ищец, че степента на засягане на здравето на пострадалия не е възможно да се съобразява при преценката на приложимото наказание, защото това обстоятелство вече е послужило за определяне на наказанието при условията на чл. 58, б. „а“ НК. Тази разпоредба единствено установява възможност за определяне на наказанието под най-ниския предел, предвиден в закона за довършеното престъпление, а степента, в която е реализирано престъпното намерение на дееца е въпрос на конкретика във всеки отделен случай. С основание се настоява за ревизия на въззивната преценка относно справедливия размер на дължимото в полза на А. К. обезщетение за понесените от него неимуществени вреди от престъплението по чл. 116 НК. Решението по този въпрос е основано на недостатъчно задълбочена и справедлива преценка на фактите, значими правилното определяне на сумата, която в най-пълен обем би репарирала понесените от пострадалия физически и морални страдания вследствие на извършеното спрямо него посегателство. Размерът на обезщетението трябва да е основан на установените по делото обстоятелства, които не се изчерпват обаче със степента на нанесеното телесно увреждане, както практически са преценили съдилищата от предходните инстанции. Според указанията, дадени с ППВС № 7/59 г., обезщетението за неимуществени вреди се определя и от характера на деянието, от степента на вината, от последиците от деянието и от всички останали значими обстоятелства. От тази гледна точка съобразяване в случая е изисквала не само тежестта на причинените телесни увреждания, но така също и драстичният характер на осъщественото посегателство, неговата целенасоченост, пряката му ориентация срещу живота на пострадалия, психологическият ефект, който то е оказало върху К.. По отношение на последното обстоятелство въззивният съд не е прав, че липсват доказателства. Такива се съдържат в показанията на самия К., както и в показанията на свид. Д. А., свидетелстващи за повишена тревожност на К. след инкриминираните събития и съпътствал ежедневието му страх както за себе си, така и за семейството му. Отчитането на тези обстоятелства и неутрализирането на отрицателния ефект от осъщественото посегателство над пострадалия, изискват увеличаване на размера на присъденото обезщетение на 30 000 лева. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 14 от 01.02.2022 г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав по ВНОХД № 528/2021 г. в гражданско-осъдителната част, като увеличава размера на присъденото в полза на гражданския ищец и частен обвинител А. М. К. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК на 30 000 (тридесет хиляди) лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата негова част. ОСЪЖДА подсъдимия С. Х. да заплати 600 лева държавна такса върху допълнително уважената част от предявения граждански иск. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.