РЕШЕНИЕ N  332   София, 03 юли 2009 година   В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести юни................…..................две хиляди и девета година в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румен Ненков............................                                                         ЧЛЕНОВЕ: Татяна Кънчева.........................                                                                              Жанина Начева......................... при секретар..............…............Кр.Павлова........................................и в присъствието на прокурора.............…............П.Маринова............................изслуша  докладваното от председателя(съдията)........Р.Ненков...........…...……...........……............................. наказателно дело № 328/2009 година. С присъда № 18 от 10.02.2009 г. по н.о.х.д. № 1568/2008 г. на Варненския окръжен съд е постановено: А) Подсъдимите К. П. З. и Д. П. И. са признати за виновни в това, че на 28.12.2006 г. в гр. В., в съучастие като извършители, умишлено умъртвили С. Я. Я. , поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК за двамата, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК за З. и чл. 54 НК за И. , първият е осъден на осем години лишаване от свобода при първоначален “строг” режим, а вторият – на десет години лишаване от свобода при първоначален “строг режим, като са признати за невинни и оправдани по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК за умишлено убийство, извършено по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост. Б) Подсъдимите З. и И. са осъдени да заплатят солидарно на Я. С. Я. и Р. С. Я. (родители на убития) по 35 000 лева – обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва от 28.12.2006 г. до окончателно изплащане на сумите, като в останалата част до пълния предявен размер гражданските искове са отхвърлени. По въззивни жалби на подсъдимите З. и И. , подадени чрез техните защитници, и на конституираните като частни обвинители и граждански ищци Я. и Р. Я. е постановено въззивно решение № 44 от 16.04.2009 г. по в.н.о.х.д. № 74/2009 г. на Варненския апелативен съд, с което първоинстанционната присъда е изменена както следва: А) По отношение на подсъдимия К. П. З. деянието е преквалифицирано по чл. 129, ал. 1 НК, поради което наказанието му е смекчено на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален “общ” режим, а по обвинението за съучастие в умишлено убийство по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК е оправдан; Б) По отношение на подсъдимия Д. П. И. деянието е преквалифицирано по чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 128, ал. 2 НК, поради което наказанието му е смекчено на седем години лишаване от свобода при първоначален “строг” режим, а по обвинението за съучастие в умишлено убийство по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК е оправдан; В) Отменено е солидарното осъждане на подсъдимия К. П. З. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди и държавна такса върху тях и вместо това гражданските искове спрямо него са отхвърлени. Против въззивното решение са постъпили касационен протест и касационни жалби от подсъдимите, подадени чрез техните защитници, и конституираните частни обвинители и граждански ищци. В протеста, който не се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура, са развити доводи за непълнота и необективност на анализа на доказателствените материали с оглед допуснато нарушение по чл. 14, ал. 1 НПК, което от своя с. е довело до неправилно прилагане на закона. Поддържа се, че точната квалификация на деянието на подсъдимите е по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК – така както е приела първата инстанция. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Аналогични са доводите по жалбата на Я. и Р. Я. – частни обвинители и граждански ищци, но същите считат, че въззивният съд е трябвало не само да потвърди осъждането за убийство по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, но и да уважи тяхното искане за квалифициране на деянието по чл. 116, т. 6 НК, каквото обвинение е било внесено в първата инстанция с обвинителния акт. На тази основа оспорват и отхвърлянето на гражданските искове спрямо подсъдимия З. В жалбата на подсъдимия К е развит довод за неправилно осъждане по чл. 129 НК, поради липсата на съставомерна средна телесна повреда. Направено е искане е за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и съответно – намаляване на наказанието. В жалбата на подсъдимия Д е развито оплакване за незаконосъобразен отказ за уважаване на искане за предварително изслушване с оглед на провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 373, ал. 2 НК. Направено е искане за намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 55 НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура е дал заключение, че всички касационни жалби са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: По касационния протест на прокурора от Варненската апелативна прокуратура: Макар и неподдържан от представителя на Върховната касационна прокуратура, касационният протест е основателен. Основната слабост на въззивното решение се състои в необективното, превратното и фрагментарното оценяване на информацията от доказателствените източници. Втората инстанция е упражнила правомощието си да установи нови фактически положения, без обаче да посочи ясно въз основа на кои материали е сторила това. От една с. се е съгласила с констатациите на първоинстанционния съд, сочещи на това, че у двамата подсъдими (З. и И. ) предварително било формирано общо решение да упражнят сериозно насилие над пострадалия С. Я. , като внимателно подготвили атаката си чрез наблюдение на набелязаната жертва и отстраняване на евентуални спънки. Към началото на инкриминираното деяние всеки поотделно бил въоръжен: З. разполагал с метален бокс, а И. – с нож. Известно време са изчаквали удобния момент, за да осъществят нападението в отсъствие на странични лица. Атакували са маскирани, като са обезпечили помощта на още двама души (свидетелите М. и К. ), които чрез насилие да обезвредят единственото лице, което би могло да помогне на жертвата – бащата на убития. При тези очевидни и безспорни факти, съвсем необяснимо и абсолютно нелогично въззивният съд е приел, че между двамата подсъдими “нито е имало някаква предварителна уговорка, нито някакво разпределение на ролите”. Всичко това е направено, за да се обоснове абсолютно изкуственото разделяне на единното деяние, несъмнено осъществено при общност на умисъла, на две деяния, извършени последователно във времето поотделно от подсъдимите – според мотивите на проверяването решение най-напред З. с юмруци свалил на земята пострадалия, причинявайки му неизвестно каква телесна повреда (формално обявена в решението за средна), а след това се намесил И. с нож, който причинил умишлено тежка телесна повреда, от която само по негова непредпазливост настъпил съставомерния смъртен резултат. Само че тези констатации нямат никаква опора в надлежно събраните доказателства. Подсъдимите са дали обяснения за случилото се, като са заявили, че и двамата са нападнали едновременно, а не поотделно пострадалия С. Я. Дори са твърдели, че са нанасяли удари само докато жертвата е била изправена, а след падането й незабавно са избягали. Нищо по различно не е следвало от показанията на свидетелите Я. Я. , М. и К. , както и от заключението на съдебно-медицинската експертиза. При оценка на доказателствените материали съгласно предписанията по чл. 14, ал. 1 НПК, което в случая не е сторено от въззивния съд, правилната квалификация на деянията на двамата подсъдими (З. и И. ) би следвало да се определи съобразно обема на общия им умисъл. Ако са допускали от побоя да последва смъртта на пострадалия – би следвало да отговарят за убийство при евентуален умисъл по чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК или съответно по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, каквото обвинение е било внесено с обвинителния акт и се е поддържало по въззивната жалба на частните обвинители. Ако са искали или допускали причиняването на макар и възможно най-тежката телесна повреда, при непредпазливо отношение спрямо настъпилата смърт, всеки поотделно трябва да носи отговорност по чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 128 НК в условията на съпричиняване на един общ резултат. Когато в рамките на общия умисъл съизвършителите използват различни увреждащи средства и нанасят различни по сила и насоченост удари, нито един от тях поотделно не може да се позовава на ексцес на умисъла, когато възприема и се съгласява с действията на съучастника си. В случая е без значение дали подсъдимият З е знаел, че подсъдимият И предварително се е въоръжил с нож. Съществено е обстоятелството, че е продължил участието си в нападението, въпреки че е възприемал използването на ножа от неговия съучастник (причинени са общо единадесет прободно-порезни наранявания, довели до обилен и фатален за живота кръвоизлив). По-малкия принос на З. към настъпилия резултат може да се съобразява само при индивидуализиране на наказанието. В разрез с разпоредбата на чл. 246, ал. 2 във вр. с чл. 287, ал. 1 НПК въззивният съд е обявил е недопустимо да се отчита обстоятелството, че подсъдимият З е нанасял удари с бокс, защото в обвинителния акт били инкриминирани само удари с юмрук.дарите с бокс са също удари с юмрук, но в метална обвивка, предназначена да усили ефекта им. В никакъв случай не става въпрос за съществена промяна в обстоятелствената част на обвинението, за да се изисква от обвинителната власт да предприеме действия по изменението му. Горепосочените процесуални нарушения при оценяването на доказателствените материали са съществени, защото отстраняването им евентуално би довело до удовлетворяването на искането на обвинителната власт за законосъобразно осъждане на подсъдимите съобразно поддържаното от нея обвинение. Те налагат отмяна на протестираното решение и връщане на делото за ново разглеждане, при което да бъдат изпълнени указанията по правилното прилагане на процесуалния и материалния закон. По касационната жалба на Я. Я. и Р. Я. – частни обвинители и граждански ищци: С отмяната на въззивния съдебен акт се удовлетворява и основното искането по тази жалба. При новото разглеждане на делото втората инстанция би трябвало да вземе отношение по оспореното от частните обвинители оправдаване по квалификацията по т. 6 на чл. 116 НК. В тази насока няма пречка фактите да бъдат доизяснени и чрез възлагане на допълнителна задача на специалистите по съдебна медицина, но при всяко положение мотивите на първоинстанционната присъда наистина са твърде оскъдни и недостатъчно убедителни. Отмяната също така създава възможност за реализиране на интереса на жалбоподателите като граждански ищци с оглед на неправилното отхвърляне на претенцията им спрямо подсъдимия З. По касационната жалба на подсъдимия К: И тази касационна жалба сама по себе си е основателна, защото при възприетата от въззивната инстанция фактическа и правна конструкция, възможна само при отделяне на действията на подсъдимите – както обективно от гледна точка на последователност във времето, така и субективно от гледна точка на самостоятелност на представите им, е постановено осъждане по чл. 129, ал. 1 НК, без изобщо да е посочена характеристиката на средната телесна повреда. Вярно е, че ударите в главата на пострадалия са били нанесени от подсъдимия З, но изобщо не е ясно какво увреждане на здравето са му причинили приживе. В това отношение липсват всякакви медицински констатации. За да е налице съставомерно престъпно деяние, преследвано по общия ред, а не по частна тъжба, най-малкото би трябвало да се установи, че причиненото телесно увреждане съответства на поне една от обективните характеристики на средната телесна повреда, визирани в чл. 129, ал. 2 НК. По касационната жалба на подсъдимия Д: Неоснователно е оплакването по жалбата, че първостепенният съд неправилно е отказал да уважи искането за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 373, ал. 2 във вр. с чл. 372, ал. 4 НПК на основата на готовността на подсъдимите да направят признание по чл. 371, т. 2 НПК. Вярно е, че евентуалното самопризнание не е било в достатъчна степен подкрепено от надлежно събраните на досъдебното производство доказателства, защото очевидци на случилото се, освен подсъдимите И. и З. , са били само още К. К. , П. М. и бащата на убития Я. Я. Първите двама не са били разпитвани като свидетели на досъдебното производство, а като обвиняеми. Третият е имал качеството на пострадал, конституиран като частен обвинител и граждански ищец, поради което по принцип свидетелските му показания би следвало да бъдат обект на по внимателна и задълбочена проверка. Затова първоинстанционният съд наистина е имал основание да отклони искането за допускане на предварително изслушване (в този смисъл вж. точка 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС). Няма пречка обаче доколкото в обясненията си подсъдимите действително, а не формално, признават фактите по обвинителния акт, това да се третира като обстоятелство, което съществено смекчава вината им. По гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 44 от 16.04.2009 г. по в.н.о.х.д. № 74/2009 г. на Варненския апелативен съд. ВРЪЩА делото на Варненския апелативен съд за ново въззивно разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.