Р Е Ш Е Н И Е № 59 София 15.03.2012 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми февруари, две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 434/2011 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. а. п. срещу решение №2 от 03.01.2011 г. по гр. дело №499/2010 г. на Варненския апелативен съд в частите, с които е потвърдено решение от 15.06.2010 г. по гр. дело №95/2010 г. на Разградския окръжен съд за осъждане П. на Р. Б. да заплати на Р. Т. Д. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ сумата 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв., като касаторът е осъден да му заплати още 8 000 лв. Въззивният съд е приел, че ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 03.02.2006 г. присъда по предявеното му обвинение по чл.290, ал.1 НК. Наказателното производство е образувано през 2004 г. Съобразно характера и степента на търпените болки и страдания е преценено, че за обезщетяването на ищеца са необходими 10 000 лв. Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд не е изложил мотиви защо е необходимо съобразно принципа на справедливостта искът за неимуществени вреди да бъде уважен изцяло. Не е съобразил обстоятелството, че образуваното наказателно производство срещу ищеца е за леко престъпление, което е приключило за сравнително кратък период от време и по делото не са събрани убедителни доказателства то да се е отразило на психическото му състояние. Въпреки наложената забрана за напускане пределите на България на ищеца винаги е било разрешавано излизане от страната. Присъденото обезщетение от 10 000 лв. не е съобразено с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба Р. Т. Д., Разград, оспорва жалбата. С определение №1470 от 22.11.2011 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №2 от 03.01.2011 г. по гр. дело №499/2010 г. на Варненския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните и материалноправните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, а също и за значението на всяко едно от тях за размера на обезщетението, както и относно справедливостта като критерий по чл.52 ЗЗД за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, които са решени в противоречие с практиката на ВКС - ТР №1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС и ППВС №4/23.12.1968 г. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Според посочената по-горе задължителна съдебна практика при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за частично основателна поради следните съображения: Правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на П. на РБ по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 03.02.2006 г. присъда по предявеното му обвинение по чл.290, ал.1 НК. Съобразно изложеното по-горе обаче неправилно е определен размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Наказателното производство за престъпление по чл.290, ал.1 НК срещу ищеца е образувано на 02.06.2004 г. Продължило е около година и осем месеца. Действително му е наложена забрана за напускане пределите на България, но винаги когато е подавал молба, му е разрешавано да напуска страната. От показанията на единствения разпитан по делото свидетел /баща на ищеца/ се установява, че по време на наказателното производство ищецът е бил притеснен, изнервен, понижило се е самочувствието му, скарал се е със съпругата си поради липса на пари. По делото не са събрани доказателства за увреждания, имащи трайни последици за психичното и физическото му състояние. С оглед на това, а и при съобразяване тежестта на обвинението /касае се за леко престъпление/, приложените мерки на процесуална принуда /няма задържане под стража/ и продължителността на наказателното производство /около година и осем месеца/ следва да се приеме, че за обезщетяването на ищеца са необходими 2 000 лв. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе въззивното решение трябва да се отмени в частта, с която искът е уважен за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв. и искът трябва да се отхвърли за сумата 8000 лв. В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №2 от 03.01.2011 г. по гр. дело №499/2010 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Р. Т. Д. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Т. Д., Разград, срещу П. на Р. Б. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за сумата 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършено престъпление по чл.290, ал.1 НК, като неоснователен. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №2 от 03.01.2011 г. по гр. дело №499/2010 г. на Варненския апелативен съд в останалата обжалвана част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.