Р Е Ш Е Н И Е № 182 София, 29 март 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Ив. Илиева........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 309/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитата на осъдения Т. М. М. за възобновяване на ВНОХД № 161/2012 г. /в искането неправилно е посочен № 2238/2009 г./ по описа на Окръжен съд –Добрич и отмяна на постановеното по него решение, с което първоинстанционната присъда по делото е била потвърдена. В искането се изтъкват доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, довели до нарушаване на правото на защита на осъдения, тъй като обвинителният акт не съдържа изискуемите се факти, които да сочат на точния механизъм на осъществяването на престъплението, както и че въззивният съд е постановил решението си, без да е дал отговор на направените от защитника доводи за съставомерност и правилна квалификация на престъплението, както и без да обсъди всички доказателства с оглед принципа на чл. 14 от НПК. Претендира се възобновяване на въззивното производство, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Пред касационния съд защитникът на осъдения М. поддържа искането и всички изложени в него съображения. Претендира възобновяване на производството и връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно – прилагане от касационния съд на закон за по-леко наказуемо престъпление и приложение на чл. 78А от НК. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като не се констатира наличие на нито едно от твърдените нарушения, поради което предлага то да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: С присъда № 3/08.02.2012 г. по НОХД № 1129/2011 г. Добричкият районен съд е признал подсъдимия Т. М. М. за виновен в това, че на 20.03.2009 г. в гр.Добрич причинил средна телесна повреда на С. К. М., поради което и на осн. чл. 129 ал.2 вр. ал.1 и чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, изпълнението на което отложил за срок от три години. С присъдата е осъдил подсъдимия да заплати на пострадалия обезщетение за претърпени от него имуществени вреди в размер на 450 лева и неимуществени вреди от деянието в размер на 500 лева. С въззивно решение № 98/11.07.2012 г., постановено от Добричкия окръжен съд по ВНОХД № 161/2012 г., първоинстанционната присъда е била потвърдена. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като искането за възобновяване се явява подадено в изискуемия се 6- месечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдения е частично основателно. Твърдението, че обвинителният акт не съдържа необходимите факти относно повдигнатото обвинение спрямо осъдения М., с което е нарушено правото му на защита, е неоснователно. След като първоначално постановената присъда по настоящето дело № 31/2010 г. е била отменена с решение № 48/05.04.2011 г. на Добричкия окръжен съд, са били дадени конкретни указания за необходимостта от изготвяне на нов обвинителен акт, съдържащ конкретни обстоятелства относно механизма на престъплението, с което е причинена средна телесна повреда на С. М.. След връщането му на досъдебното производство по делото е бил изготвен нов обвинителен акт, в който в максимална възможна за органите на досъдебното производство степен на подробност е описан механизма на причиняване на съставомерното увреждане. Очевидно е, че прокуратурата не е разполагала с по-голяма възможност за конкретика по описание на начина на извършване на деянието и на причинно-следствена връзка между него и съставомерния резултат. Макар и лаконична, тази част от обстоятелствения раздел на обвинителния акт отговаря на критериите на чл. 246 ал.2 от НПК и в рамките на възможното и достижимото за досъдебното производство е определила фактическите рамки на обвинението. Посочени са основните фактически положения, по които М. е следвало да се защити в съдебната фаза на процеса, поради което нито едно не би могло да е било изненада за него. С оглед на това ВКС не констатира да е било допуснато съществено нарушение на правилата на чл. 246 от НПК относно съдържанието на обвинителния акт. Прегледът на въззивното решение сочи на допуснато съществено процесуално нарушение при неговото постановяване. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от подсъдимия М., в която се изтъкват доводи за несъставомерност на телесната повреда по чл. 129 от НК, както и недоказаност на механизма на получаването му. В пледоарията си пред тази инстанция /л.27-29/ защитникът е изложил обстойни аргументи в подкрепа на последния довод, като е обосновал същите със заявеното от вещото лице в съдебно заседание, че освен описания в обвинителния акт механизъм, е възможен и друг такъв за получаване на увреждането – изкълчване на първи пръст на лявата ръка на М., а именно – при нанасяне на удар от негова страна върху подсъдимия. Повдигнат е бил въпрос за приложението на друг материален закон с оглед психофизиологическото състояние, в което е бил подсъдимия, което би могло да бъде състояние на силно раздразнение. В пледоарията защитата е възразила и по отношение на размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди, за което липсва каквито и да е мотиви в първоинстанционната присъда. Въззивният съд е изготвил съдебно решение по реда на чл. 338 от НПК, което обаче не отговаря на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК. В същото съдът е посочил кратко съдържание на въззивната жалба и съдържанието на присъдата, която се обжалва. Задоволил се е да преразкаже накратко показанията на свидетелите Н., Д. и П. /стр.4 и 5 от решението/, в резултат на което е направил извод, че първите две свидетелки не са видели целия инцидент, поради което не следва да се кредитират. По отношение на конкретните доводи във въззивната пледоария, съдът не е взел никакво отношение, като на обясненията на подсъдимия и твърденията му, че не е нанасял удар, е отговорил с израза, че „представлява една защитна теза”. Така изготвеното съдебно решение страда от съществен порок. То не отговаря на изискването на чл. 339 ал.2 от НПК, тъй като не съдържа посочването на основанията, поради които съдът не е приел доводите изложени в жалбата и обосновани от защитата в речта пред въззивния съд. Въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не. Този отговор е именно израз на задължението му на въззивна инстанция, която е и контролна такава – да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда. Резултатът от тази проверка не може да е голословен и формален. Той винаги трябва да бъде обективиран по делото – в мотивите на въззивния съдебен акт, така че да стане достояние на страните, а страната, която е изтъкнала довода, да узнае и проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите са или не са уважени. В настоящето дело при изготвянето на въззивното решение това не е сторено. По този начин нито за обжалвалата страна, нито за касационния съд е ясно защо доводите за липса на престъпление /поради липса на деяние въобще/, за механизма на получаване на увреждането на пострадалия М., както и за наличие на състояние на силно раздразнение у подсъдимия не са били уважени. Не почива на буквата и на духа на закона изводът на окръжния съд, че поставените от защитата въпроси са „защитна теза”. След като изрично нормата на чл. 339 ал.2 от НПК изисква посочването в решението на основанията, поради които не се уважават доводите от въззивната жалба или протест, то е несъмнено, че тази аргументация на съда е необходим съществен елемент от въззивния съдебен акт. В конкретния случай върху необходимостта от излагане на мотиви в тази насока не влияе обстоятелството, че въззивният съдебен акт е окончателен поради законовата недопустимост за провеждане на касационен контрол. Напротив, това налага проявлението на още по-голяма прецизност на въззивната инстанция, доколкото тя следва да постанови един стабилен законосъобразен съдебен акт. Доводът на защитата за това, че не е изяснен механизмът на получаване на изкълчването на първи пръст /палец/ на лявата ръка на пострадалия М. не е голословен, доколкото експертът в устните си разяснения пред съда /л.84 от първоинстанционното дело/ е заявил, че не може да се изключи и подобен механизъм – при който ръката на пострадалия нанася удар върху подсъдимия. Доказателства за наличие на такъв удар са изобилни по делото. Те се съдържат в показанията на пострадалия М., на свидетелите Н. Д., Д., Х./, както и в обясненията на подсъдимия. Липсва техен анализ в посока изготвяне на мотивиран отговор на аргумента на защитата за възможен и друг механизъм на полученото изкълчване. Съдът не се е възползвал от възможността да изясни това обстоятелство чрез правомощията си по провеждане на въззивно съдебно следствие по реда на чл. 327 ал.3 и ал.4 от НПК. Той е следвало да съобрази и обстоятелството, че вещото лице не е присъствало в съдебните заседания, в които е бил провеждан разпит на свидетелите – очевидци, въпреки направеното искане за това от защитата на подсъдимия /л.32 и л.48/. В последното съдебно заседание, проведено на 08.02.2012 г. експертът е бил разпитан, като не е видно от протокола той да се е запознал със събраните в хода на съдебното следствие гласни доказателства, които би следвало да му дадат фактическата основа за направата на извод за вероятността увреждането на М. да е получено по единия или другия механизъм. Ако въззивният съд беше подходил задълбочено към задължението си по чл. 339 ал.2 от НПК, щеше да констатира този процесуален пропуск и да предприеме действия по неговото отстраняване съобразно правилата на НПК. В оспорвания въззивен съдебен акт липсва отговор и на довода за съществена липса на мотиви в първоинстанционната присъда относно размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди на пострадалия в размер на 450 лв. В хода на съдебното следствие пред районния съд по делото не са приложени каквито и да е доказателства за присъдения размер, а не е видно такива да са били приобщени от досъдебното производство по реда на чл. 283 от НПК. Основателен е аргументът, че с въззивното решение не е получен отговор на довода за наличие на предпоставки за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление /вероятно се има предвид това по чл. 132 от НК/. Отговорът на въпроса дали подсъдимият М. е бил в състояние на силно раздразнение, което да е било предизвикано от пострадалия с някое от посочените в нормата на чл. 132 от НК действия, е съществен по отношение на въпроса за правилното приложение на материалния закон. Дори и да приеме, че не е налице такова състояние, съдът е следвало да аргументира отказа си да приложи поискания от защитата закон. В случая липсва какъвто и да е анализ на доказателствата с оглед мотивирането на позицията на въззивния съд. Задълбоченият прочит на събраните гласни доказателства от първата инстанция сочи на тяхната противоречивост, което в още по-голяма степен е задължавало съдът да извърши такъв анализ. Не би могло да се заключи, че е налице само една „защитна теза”, при условие, че в показанията на някои от очевидците /Н., Д. и Х./, както и в обясненията на осъдения М. изрично се съдържат доказателства, че пострадалият М. пръв е започнал боя. Необходимо е да се даде ясен, обоснован с доказателствата отговор на искането за приложението на друг материален закон /чл. 132 ал.1 и ал.2 или чл. 12 ал.1 от НК/. Вярно е, че оценъчната дейност на съда, решаващ делото, е въпрос на вътрешно убеждение на самия съд, но тя не може да бъде резултат на изопачено формиране на това убеждение в противоречие с основния принцип на наказателното съдопроизводство – този по чл. 14 от НПК. Съгласно тази норма съдът винаги е длъжен да изследва обективно, всестранно и пълно всички обстоятелства по делото и въз основа на всички доказателствени източници. В случая въззивният съд е нарушил и принципа на чл. 14 от НПК, тъй като съдържанието на въззивиня акт не сочи на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на „всички обстоятелства по делото”. Този ред е предвиден от законодателя, за да е гаранция срещу произволно и необосновано формиране на субективната увереност на съда относно фактите по делото, както и гаранция за това, че това вътрешно убеждение може да бъде проследено от страните, за да се разбере как е била формирана волята на съда, а от друга страна, за да може да бъде поставено на контрол от следващата инстанция. В случая някои от доводите на защитата намират опора в съдебния протокол, поради което са обективирани като обстоятелства по делото, но въобще са били игнорирани от съда. Простото деклариране на несъгласие с доводите на защитата на подсъдимия, без да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор, сочи на необективно, невсестранно и непълно изследване на всички обстоятелства по делото, а то вече е нарушение на принципа, уреден в чл. 14 от НПК. Тъй като по конкретното дело не е даден отговор на повечето от доводите на защитата от въззивната жалба и от пледоарията, е било допуснато съществено нарушение на чл. 14 и чл. 339 ал.2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК. Налице е основание за възобновяване на въззивното производство по делото, отмяна на постановеното по него решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Добричкия окръжен съд. Не е възможно упражняване на правомощие от ВКС по реда на чл. 425 ал.1 т.2 от НПК, доколкото това би могло да стане само в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда. При новото разглеждане процесуалният недостатък на отмененото възззивно решение следва да бъде преодолян чрез цялостен задълбочен анализ на доказателсктвата, събрани от първоинстанционния съд, а в случай на необходимост – и чрез събиране на такива от самия въззивен съд, и изготвяне на прецизен въззивен съдебен акт, отговарящ на изискванията на чл. 339 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 425 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА въззивното производство по ВНОХД № 161/2012 г. по описа на Добричкия окръжен съд. ОТМЕНЯ постановеното по него въззивно решение № 98 от 11.07.2012 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.