Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 12.04. 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА.......……. и с участието на прокурора…………..………..........., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 596 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 401/6.VІІІ.2018 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол по отношение осъдителната част на атакуваното от държавата решение № 2210 на САС, ТК, 6-и с-в, от 30.Х.2017 г. по т. д. 2995/2017 г. за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи на ищцовото „ДМБ – Трейд” ЕООД-гр. Стара Загора в размер на сумата от 82 468.70 евро за периода 13.ІІІ.2012 г. - 10.ІІ.2015 г. и ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на този иск, е бил допуснат в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК: поради констатирано противоречие на въззивния съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана не само в задължителната за съдилищата в Републиката постановка на ТР № 3/12.ХІІ.2012 г. на ОСГТК по тълк. дело № 3/2012 г. - за необходимост от съществуването на сигурност за увеличаване имуществото на кредитора, която сигурност не следва да се предполага при предявен осъдителен иск за пропуснати ползи, но също и с финалната постановка в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 4/11.ІХ.2013 г. на І-во г.о. на ВКС по гр. дело № 454/2012 г. – досежно възможността да се установява достоверна дата на частен документ, вкл. и чрез гласни доказателства, но при наличие на изискуемото от разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК /във вр. с ал. 1, т. 5, предл. 1-во на същия текст/ „изрично съгласие на страните” по спора. Два са били релевантните правни въпроса в тази част от атакуваното решение на САС, обусловили приложно поле на касационното обжалване: 1./ „При предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на поето задължение за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот, необходимо ли е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца?”; 2./ „При предявен такъв осъдителен иск, когато пропускането на ползите е в резултат от забавено изпълнение на задължение за прехвърляне на собствеността върху недвижим имот, необходимо ли е да бъде установен фактът на създадени между ищеца и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод ползването или разпореждането с него, които да са се оказали осуетени именно вследствие забавата на длъжника?” В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция държавата, представлявана от министъра на финансите, е заявила чрез надлежно упълномощен свой юрисконсулт, че поддържа подадената касационна жалба, претендирайки отменяване на решението на САС в горепосочената негова осъдителна част и постановяване на акт по съществото на спора от настоящия състав на ВКС за отхвърляне изцяло на иска по чл. 82, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД на старозагорското търговско дружество с предмет присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на горепосочената главница и лихви: като неоснователен /недоказан/. Навеждат са доводи, че САС неоснователно е кредитирал като обективни и незаинтересовани показанията на единствената свидетелка /Цв. К./, още повече, че такива гласни доказателства по начало са били недопустими, а също и че не ги е обсъдил в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, опровергаващи ищцовата теза за произтекли от процесното неизпълнение пропуснати ползи. Ответното по касация „ДМБ – Трейд” ЕООД-гр. Стара Загора, включително и в своевременно депозирана по делото писмена защита, поддържа чрез процесуалния си представител по пълномощие от САК, че в атакуваната негова осъдителна част по този иск решението на САС е правилно /законосъобразно и обосновано/ и затова следвало да бъде потвърдено, тъй като съобразяваната на плоскостта на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК единствена постановка на тълкувателно решение № 3/12.ХІІ.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2012 г. се отнасяла до конкретна и принципно съвсем различна от процесната хипотеза: на претендирани вреди във формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, докато в настоящия случай търговският обект (магазинно помещение), от чието ползване по предназначение се явявал лишен търговеца ищец, бил наличен. Навеждат се и доводи, че в случая не е било необходимо изричното съгласие на страните по спора за изслушване на свидетелски показания досежно достоверната дата на процесния предварителен договор за наем на същия търговски обект, тъй като принципната забрана за свидетелски показания се отнасяла до различната хипотеза на опровергаване съдържанието на частен документ, изхождащ от страната, която се домогва до това опровергаване /т. 6 на чл. 164, ал. 1 ГПК/. Докато липсата на задължение за решаващия съд за осигуряване на изричното предварително съгласие на страните по спора по чл. 164, ал. 2 ГПК следвало от това, че настоящият касатор, като трето за предварителния договор лице, оспорвал достоверността на посочената в този частен документ дата, което безпрепятствено откривало пътя за събиране на гласни доказателства. Като взе предвид оплакванията и доводите на касатора /Държавата, представлявана от министъра на финансите/, становището и аргументацията, вкл. и в депозираната от ответното по касация старозагорско търговско дружество по делото писмена защита, както и след като извърши цялостна проверка за валидността, допустимостта, а също и за материалната и процесуална законосъобразност на постановеното от САС решение в неговата осъдителна част в пределите на правомощията си чл. 290, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото касационното обжалване е било допуснато при констатирано противоречие между осъдителната част на постановеното от САС решение за пропуснати ползи и изискването в практика на ВКС за съществуване на сигурност за увеличение имуществото на ищцовото „ДМБ Трейд” ЕООД. Върховният касационен съд, вкл. и в практиката си, създадена при действието на отменения процесуален закон, трайно е приемал, че за да е налице пропусната полза, трябва да съществува сигурност за увеличаване имуществото на ищеца, т.е. пропускането да е реално: Р. 2065-1959 г. ІІ-ро г.о.; Р. 1696-1974 г.-І-во г.о.; Р. 348-1981-І-во г.о.; Р. 13-1997 г. – ІV-то г.о., както и Р. 29-1998 г. на 5-чл. състав. В процесния случай не се касае до новоизграден обект, чието предаване от страна на строителя да се e оказало забавено, но основанието за прилагане по аналогия на задължителната постановка на ТР № 3/12.ХІІ.2012 г. на ОСГТК по тълк. дело № 3/2012 г е в това, че реализираната забава в изпълнението на съответното договорно задължение и тук е препятствала своевременното попълване на патримониума на ищеца /ДМБ-Трейд” ЕООД/ с право на собственост върху конкретен недвижим имот, във връзка с който се предявява иска с правно основание по чл. 82, предл. 2-ро ЗЗД. Разликата е казуистична и се проявява в невъзможността при неизграждане на строителния обект в срок да се търси обезщетение за наема, който кредиторът би получил, ако обектът беше изграден навреме и беше отдаден под наем. По основателността на касационната жалба. В атакуваната негова осъдителна част /по уважения иск за пропуснати ползи/ въззивното решение е явява неправилно: поради допуснато от състава на САС съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с доказването в гражданския процес. Така при преценката на доказателствата за размера на дължимото на ищцовото търговско дружество обезщетение за пропуснати ползи като резултат от несвоевременно /при забава, която е продължила 5 години и 5 месеца/ прехвърляне на право на собственост върху процесното магазинно помещение в гр. София, въззивната инстанция необосновано е кредитирала представения от ищеца предварителен договор за наем, сключен на 30.ІХ.2009 г. с трето за настоящи процес лице /”Дикона” ООД-София/ и намиращ се на страници 57 и 58 от първоинстанционното дело, квалифицирайки го като сделка с установена от свидетел достоверна дата. Прието е било, че тези свидетелски показания, депозирани от единия от издателите на този частен диспозитивен документ и насочени към установяване на „реалната дата на съставянето му”, били последователни, кореспондиращи „със събраните по делото писмени доказателства”, а и не се установявало „да са заинтересовани”. В действителност обаче, възражението на държавата настоящ касатор, че този предварителен договор за наем й е непротивопоставим, не е било опровергано. Според разпоредбата на чл. 180 ГПК частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Следователно нищо повече от това не се установява от един частен документ. В процесния случай горепосоченият предварителен договор за наем с фиксираната в него датата „30.ІХ.2009 г.” представлява на общо основание частен диспозитивен документ, удостоверяващ изявленията на лицата, подписали договора като законни представители на двете търговски дружества. При това положение между страните по тази сделка въпросната дата не е елемент от съдържанието й и затова въпросът за достоверността на датата на всеки един частен документ може да бъде поставян само по отношение на третите лица по чл. 181, ал. 1 ГПК, т.е. онези, които не са участвали в съставянето на частния документ. В тази връзка, при изрично позоваване на разпоредбата на чл. 290, ал. 3 ГПК, ще следва да се отбележи, че настоящият състав на ВКС не споделя практиката, обективирана в решение № 235/4.VІ.2010 г. на състав на ІІ-ро г.о., постановено по гр. дело № 176/2010 г., според която следвало ограничително да се схваща понятието „трети лица” по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, като кръгът им бива свеждан единствено до онези неучаствали в съставянето на съответния частен документ лица, „които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране” - докато другите неучастващи в документа лица не били трети лица „и спрямо тях посочената в документа дата важи”. Вместо с доводи, основани върху закона, аргументацията за предложеното стеснително тълкуване на понятието „трети лица” /по см. на чл. 181, ал. 1 ГПК/ се явява базирана единствено върху представа за целесъобразност: понеже при разбирането му в неговото обикновено значение, това понятие за третите лица щяло „да доведе до големи практически проблеми при доказването, тъй като в повечето случаи би било невъзможно доказването на факти с частен писмен документ поради липсата на достоверна дата”. Напротив, според точния смисъл на горното съдопроизводствено правило, установяването в гражданския процес на точния ден, след настъпването на който издаването на съответния частен документ може да се счита сигурно, става не само с позоваване на настъпила фактическа невъзможност за подписване от лицето, което се сочи за негов издател, но и с настъпването на какъвто и да било друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа /наред с възможната смърт на издател или надлежното заверяване на документа от нотариус/. В процесния случай настоящият касатор не черпи права от нито един от двамата издатели на частния диспозитивен документ, означен от тях като „предварителен договор за наем от 30.ІХ.2009 г.” Антидатирането му обаче, се явява годно да го увреди, особено ако се допусне издател на документа „да свидетелства” в настояването си, че посочената в текста дата на съставяне на частния документ е реална, вкл. без позоваване на настъпването на какъвто и да било друг факт, „установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа”. Горното ограничително тълкуване на понятието „трети лица”, употребено в чл. 181, ал. 1 ГПК, се явява contra legem -или в точно противоположния на закона смисъл, което е видно и при съпоставянето му с текста на чл. 237, ал. 2 ЗЗД, предвиждащ /извън хипотезата на вписването на сделката/, че договор за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, „ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но за не повече от 1 година от прехвърлянето, а когато същият няма достоверна дата и наемателят се намира в имота, договорът ще е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок”, т.е. последният ще може да го прекрати с едностранно предизвестие. В обобщение на горното следва, че свидетелски показания за установяване достоверната дата на предварителния договор за наем са били на общо основание допустими /при направеното от държавата възражение н тази насока/, но проведеното с тях доказване се е оказало неуспешно. Това е така, защото в качеството на свидетел е била разпитана управителката на дружеството „наемодател” по този предварителен договор за наем, т.е. единият от двамата издател на същия частен диспозитивен документ, което обстоятелство само по себе си дискредитира показанията й, изключвайки възможността те да се ценят в процеса като обективни и безпристрастни. Напротив, на база на същите свидетелски показания се налага извод, че същият частен диспозитивен документ, означен като „предварителен договор за наем”, има естеството на нарочен, т.е. такъв, създаден изцяло за нуждите на доказването в настоящия процес. Ще следва да бъде споделен и втория решаващ правен извод на първостепенния съд за отхвърляне на исковата претенция с правно основание по чл. 82, предл. 2-ро ЗЗД: предвид установената липса на реална възможност, при конкретните пазарни условия, за отдаване на процесния търговски обект под наем. Необходимата сигурност за реализиране на приходи, които да се претендират срещу касатора като пропуснати ползи, не произтича a priori от търговския характер на процесния обект като магазинно помещение в партерния етаж на жилищна сграда /блок/, намираща се в гр. София, на [улица], бл. І. С оглед всичко изложено решението на САС ще следва да бъде отменено в неговата осъдителна част по уважената претенция с правно основание по чл. 82, предл. 2-ро ЗЗД. Тъй като не се налага извършването на други съдопроизводствени действия, вместо него ще следва да се постанови акт по съществото на спора, с който тази претенция да се отхвърли изцяло: като недоказана и поради това – неоснователна. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 2210 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 30.Х.2017 г., постановено по т. дело № 2995/2017 г. в осъдителната му част, по уважената претенция за пропуснати ползи с правно основание по чл. 82, предл. 2-ро ЗЗД, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ ИСКА на „ДМБ Трейд” ЕООД-гр. Стара Загора с правно основание по чл. 82, изр. 1-во, предл. 2-ро ЗЗД, предявен срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, за осъждането й да заплати на търговеца сумата в размер на 82 468.70 евро (осемдесет и две хиляди четиристотин шестдесет и осем евро и седемдесет евроцента), претендирана като обезщетение за пропуснати от дружеството ползи за периода 13.ІІІ.2012 г. – 10.ІІ.2015 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото (19.ІІІ.2015 г.) и до окончателното изплащане на обезщетението, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН. О С Ъ Ж Д А ответното по касация „ДМБ - Трейд” ЕООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в гр. Стара Загора, [улица], ет. V, ап. № 25 - НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 1 и 8 ГПК и ЧЛ. 37 от Закона за правната помощ – да заплати на Държавата, като касатор, представлявана от министъра на финансите, СУМА в размер общо на лв. 8 415.96 лв. (осем хиляди четиристотин и петнадесет лева и деветдесет и шест стотинки), от която: 807.96 лв. (осемстотин и седем лева и деветдесет и шест стотинки) платени като държавни такси, на основание чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а разликата от 7 608 лв. (седем хиляди шестстотин и осем лева) представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение от трите инстанции, от която 6 708 лв. за производството пред първостепенния съд, чиито размер е определен по правилата на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2