Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр.София, 25.10.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3639 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). С определение № 204 от 19.04.2018 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 115 от 03.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 645/2016 г. по описа на ОС – Добрич, ГО, за да се провери неговата допустимост. С подадената в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба Л. К. А. и Е. К. Н. поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като се позовават на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван по пълномощие от Областния управител на Област Д. - К. К., е депозирал отговор, като възразява срещу основателността на касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 116 от 19.10.2016 г. по гр.д.№ 291/2014 г. на РС – Тервел, с което е било признато за установено по отношение на Държавата, че ищците Л. К. А. и Е. К. Н., в качеството им на правоприемници на К. Ж. А., б.ж. на [населено място], починал на 11.01.1995 г. и В. С. А., б.ж. на [населено място], починала на 17.12.2009 г., са собственици на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо ПИ с идентификатор № 72271.501.23, с площ от 1 012 кв.м. по КК на [населено място]. Вместо това предявеният от настоящите касатори иск за установяване правото им на собственост върху дворното място въз основа на наследствено правоприемство от К. Ж. А. и по силата на изтекла придобивна давност, считано от 1958 г., е отхвърлен като неоснователен. С исковата молба е заявено, че процесният имот е идентичен с парцел ІV-336 по регулационния план от 1949 г., кв. 10а, което обстоятелство е потвърдено със заключението на СТЕ. Съгласно експертизата, по ЗРП от 1969 г. имотът е идентичен с парцел ІХ-351, кв. 35, а по ЗРП от 1983 г. - с парцел ХІІІ-530 и парцел ХVІ-общински от кв. 88. Установено е още, че в разписния лист към РП от 1949 г. като стопанин на имота, идентичен с процесния, е посочен И. К., който сключил със С. Н. писмен договор на 18.01.1958 г., съгласно който му продал и предал в собственост и владение собственото си дворно място. С писмен договор от 01.02.1958 г. С. Н. продал и предал мястото, заедно с построената в него жилищна сграда, на К. Ж. А. – баща на ищците. След смъртта му, наследниците на К. Ж. А. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост от 25.12.1995 г. по отношение построената в имота преди 1958 г. масивна жилищна сграда с площ 86,70 кв.м., изба с площ 12,87 кв.м. и полумасивен навес с площ 17,04 кв.м., като е вписано, че дворното място с площ 1 000 кв.м. е държавно. По отправено от Л. К. А. искане Областният управител на област Д. отказал отписване от актовите книги за недвижими имоти – частна държавна собственост на имота, актуван с АДС № 86 от 05.12.1984 г. на основание чл. 77 НДИ, с което ищците са обосновали насочване на претенцията си срещу Държавата. Така заявените и установени обстоятелства мотивират касационната инстанция да приеме, че независимо от извънпроцесуалното поведение на представляващия Държавата Областен управител на област Д., въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като Държавата не е надлежна страна в спора относно собствеността върху процесния имот. Съображенията за това са следните: Съгласно Конституцията на НРБ от 1947 г. и последващата Конституция от 1971 г. (отм., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г.) собствеността, извън тази на частните лица, кооперациите и другите обществени организации, е единна държавна собственост. Разделението на последната между Държавата и общините е регламентирано с изменението на ЗС, ДВ, бр. 31 от 1990 г., респ. - чл. 14 от Конституцията от 1971 г. (ДВ, бр. 94 от 1990 г.). Преминаването на определени имущества от Държавата в собственост на общините е детайлизирано с § 7 ЗМСМА (в сила от 17.09.1991 г.), ЗОбС, ЗДС и др. Съгласно § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС (ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г.) застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон /т.е. – 09.11.1999 г./ подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Твърденията в исковата молба сочат, че процесният имот попада в обхвата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС. Съответствието между твърденията и обективните факти е потвърдено със заключението на СТЕ, съгласно което към 09.11.1999 г. теренът е представлявал урегулиран парцел ХІІІ-530 от кв. 88, застроен със жилищна сграда и парцел ХVІ, за който е отразено, че е общински. При това положение, дори към момента на съставянето на АДС № 86 от 05.12.1984 г. и към момента на съставянето на КНА от 25.12.1995 г. да е било налице основание процесният имот да бъде третиран като държавна собственост, след 09.11.1999 г. по силата на закона Държавата не би могла да бъде действителен носител на правото на собственост. От гледна точка на гражданския процес това означава, че Държавата няма процесуалната легитимация на надлежна страна и предявеният срещу нея иск е процесуално недопустим. Същевременно, заявените от ищците обстоятелства сочат за наличието на правен интерес от предявяване на иска за собственост, но надлежната страна по него е лице, различно от посоченото в петитума. В такава хипотеза приложими са разясненията по т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които когато касационната инстанция констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая е налице нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, която е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна. Тази нередовност не подлежи на отстраняване в рамките на въззивното производство, поради което и след обезсилване на въззивното решение делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Последният следва да даде указания на ищците да вземат мерки за конституирането на надлежната страна, като следващите процесуални действия са обусловени от отстраняването или неотстраняването на нередовността на исковата молба – в първия случай да се конституира надлежния ответник и процесът срещу него да започне отначало пред първата инстанция, а във втория - производството по делото се прекратява съгласно чл. 101, ал. 3 ГПК, тъй като предявеният срещу Държавата като ненадлежна страна иск е недопустим. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 115 от 03.05.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 645/2016 г. по описа на ОС – Добрич, ГО и решение № 116 от 19.10.2016 г. по гр.д.№ 291/2014 г. на РС – Тервел. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Тервел. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: