Р Е Ш Е Н И Е № 63 София, 28.07. 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 09.06. 20 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 2086 /2019 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл.ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Л. В. от [населено място], област Монтана, чрез адв. Й. Д. - САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 936 от 22.04.2019 г., по в.гр.д.№ 3572/ 2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2518 от 18. 04. 2017 г., по гр.д.№ 4449/2015 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу ЗД”ЕВРОИНС”АД пряк иск по чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над присъдените му 42 000 лева до пълния заявен размер от 200 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка му К. А. Т. – б.ж. на [населено място], [община], настъпила в резултат на травматични увреждания от пътно-транспортно произшествие на 03.01.2015 г. в [населено място], област Враца, което е виновно предизвикано от водача на л.а.” Сеат Л.” с рег.№ ВР 56-97 ВХ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на непозволеното увреждане до окончателното й изплащане и в негова тежест е възложена отговорността за деловодните разноски за двете инстанции в общ размер от 4 860 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че сумата 60 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент неимуществените вреди, причинени му от смъртта на неговата майка – б.ж. на [населено място] А. Т., съобразен с конкретните факти и доказателства по делото относно интензитета, продължителността и обема на понесените морални болки и страдания, с константната съдебна практика за подобни хипотези на непозволено увреждане и със социално - икономическите условия в страната към датата на процесния пътен инцидент. Позовавайки се на установения в хода на длото механизъм на реализираното пътно –транспортно произшествие и на поведението на наследодателката му към релевантния за спора момент жалбоподателят оспорва обосноваността и на законосъобразността на извода на въззивната инстанция за основателност на защитното възражение на ответника, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.108 ЗДвП и приетият 30% принос на пострадалата в съпричиняването на вредата. Касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд е допуснато с определение № 207 от 08.04. 2020 г. на състав на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Счете, че възприетото от въззивния съд разрешение на определените за заначими за изхода на делото въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.108, ал.1 ЗДвП и на чл.52 ЗЗД, относно критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно установеният принцип за справедливост, налага извършване на съпоставка за съответствието му с последователната практика на ВКС, обективирана по първия в служебно известните на настоящия съдебен състав: ППВС № 17/63 г. и решения по чл.290 ГПК: № 118 от 27.06.14 г., по т.д.№ 387 /2013 г. на І т.о., № 206 от 12.03.2010 г., по т.д.№ 35/2009 г. на ІІ т.о., № 169 от 28. 02.2012 г., по т.д. № 762/2010 г. на ІІ т.о.и др., а по втория: в ППВС № 4 / 68 г., и решения по чл. 290 ГПК: № 212 от 11. 01.2018 г., по т.д. № 738 / 2017 г. на ІІ т.о.; № 179 от 29.01.16 г., по т.д.№ 2143/2014 г. на І т.о.; № 16 от 04.02.2014 г., по т. д. № 1858/ 2013 г. на І т.о. и мн.други. Ответникът по касационната жалба възразява срещу основателността на въведените касационни основания, като излага подробни писмени доводи в депозирания в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор. Не заявява допълнително становище в проведеното по делото открито съдебно заседание. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид инвокираните в касационната жалба оплаквания и доводите на страните и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. За да потвърди първоинстанционното решение по предявения пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ( отм.), в частта му, предмет на подадената касационна жалба решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, е споделил извода на Софийски градски съд за доказани предпоставките на закона за ангажиране пряката отговорност на застрахователя - ответник за причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат от смъртта на неговата майка –К. А. Т. - б. ж. на [населено място], [община], настъпила от виновно предизвикано пътно-транспортно произшествие от водача на л.а.” Сеат Л.” с рег.№ ВР 56-97 ВХ на 03. 01. 2015 г. в [населено място], област Враца. При определяне размера на обезщетението за обезвреда въззивният съд е счел, че сумата от 60 000 лева представлява справедлив паричен еквивалент по см. на чл.52 ЗЗД на интензитета, продължителността и обема на понесените от ищеца морални вреди, като е отчел икономическата конюнктура в страната към момента на деликта, нормативно установените лимити на застрахователно покритие за 2012 г. за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, „преклонната възраст“ от 67 години на починалата и „зрялата възраст” на самия ищец, създал отдавна самостоятелно семейство и живял в едно жилище и домакинство със своята майка преди смъртта й. С оглед своевременно въведеното в хода на процеса защитно възражение на ответника за съпричиняване на вредата Софийски апелативен съд е обсъдил както поведението на участниците в движението с оглед установените в ЗДвП правила, които всеки от тях е бил длъжен да спазва, така и конкретните обективни и субективни фактори, съществували и проявени към момента на непозволеното увреждане и установения в хода на процеса механизъм на предизвикания пътен инцидент.Въз основа на извършена съпоставка на същите е възприел за обоснован и съобразен с правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД и приетият от първостепенния съд принос на пострадалата от 30 %, който е споделил. Изложени са съображения, че наличието на заледяване и натрупан сняг върху банкета в страни от пътя, не освобождава пешеходците от задължението им да се придвижват само по тротоара или по банкета, поради което при липсата на ангажирани категорични доказателства в конкретния случай снежната покривка да е била в количество или дебелина, които обективно и изцяло да възпрепятстват възможността за придвижване по начина, установен в закона, то взетото приживе от починалата решение да се движи по пътното платно е изцяло субективно и затова правно ирелевантно за отричане на участието й съпричиняването на вредата. В останалата му осъдителна част първоинстанционното решение на СГС не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. Затова по отношение механизма на процесното пътно- транспортно произшествие, вината на водача на увреждащото моторно превозно средство за неговото настъпване и причинената смърт на наследодателката на ищеца, съществуващата причинно-следствена връзка между тях и пасивната материалноправна легитимация на ответника - застраховател е формирана сила на пресъдено нещо, съобразена в обжалвания въззивен съдебен акт. І.По правните въпроси, обусловили допускане на касационното обжалване: По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП и начина на определяне конкретната степен на приноса на увредения в разглежданата хипотезата е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 17/63 г. - допълнена и доразвита с казуалната практика на касационната инстанция, формирана по реда на чл.290 ГПК, чрез редица съдебни решения: №124 от 18.07.2019 г., по гр. д. № 3057 / 2018 г. на ІV г.о.; № 118 от 27.06.2014 г., по т.д.№ 3871/13 г. на І т. о.; № 58 от 29. 01. 2011 г., по т.д.№ 623/2010 г. на ІІ т.о. ; № 33 от 04. 04. 2012 г., по т.д. № 172 /2011 г.на ІІ т.о. ; № 206 от 12.03.2010 г., по т.д.№ 35 /2009 г. на ІІ т.о.;№ 169 от 28.02.2012 г., по т.д.№ 762/2010 г. на ІІ т.о. и мн.други. Същата, която настоящият съдебен състав безусловно споделя, е в смисъл, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, когато самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в тази хипотеза от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината на последния. Затова и не всяко формално нарушаване на правилата за движение по ЗДвП и ППЗДвП от увредения, дори и да е виновно, е основание за приемане съпричиняване на вредата, водещо до намаляване на дължимото му се обезщетение за обезвреда, а само това, при което вредоносният резултат е следствие от действията или бездействията на последния, с които той обективно е създал предпоставки за неговото настъпване, като го е улеснил и/ или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск. Кога това поведение на пострадалия –действие или бездействие е рисково и дали е допринесло за конкретното увреждане, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е върху позоваващия се на съпричиняването - делинквент или застраховател. Преценката относно приноса за вредата на всеки един от участниците в пътния инцидент е възложена на съда, който следва да съобрази значително завишената отговорност на водачите на моторни превозни средства, спрямо тази на пешеходците и изрично вмененото им задължение по чл.20, ал.2 ЗДВП. В хипотезата на чл.108, ал.1 ЗДвП, във вр. с чл. 107, ал.1, изр.1 ЗДвП възприетото в цитираната практика разрешение, означава преценката за правомерното движение на пешеходеца всякога да е съобразена и с въведените с чл.108, ал.2 ЗДвП изключения, т.е. и въз основа на обективно съществуващата или не възможност тротоарът или банкетът на пътя да се използват от пешеходците по предназначение. Практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт е обобщена в ППВС № 4/68 г. – задължително за съдилищата в страната и доразвита в цитираните от жалбоподателя решения по чл.290 ГПК: № 212 от 11. 01.2018 г., по т.д. № 738 / 2017 г. на ІІ т.о.; № 179 от 29.01.16 г., по т.д.№ 2143/2014 г. на І т.о.; № 16 от 04.02.2014 г., по т. д. № 1858/ 2013 г. на І т.о. и мн.други, разрешенията в които настоящият съдебен състав споделя изцяло. Според същата понятието “справедливост“ не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като: характер и тежест на увреждането, интензитет и продължителност на болките и страданията, възраст на пострадалия, условията, при които непозволеното увреждане е настъпило, отношения между пострадалия и неговите близки и др., които следва да бъдат взети предвид при определяне следващото се на увредения обезщетение за репариране неимуществените му вреди. Или, за да бъде справедливо обезщетението за неимуществените вреди на конкретното пострадало лице, съобразно установеният в чл.52 ЗЗД принцип, следва да бъде определен онзи точен паричен еквивалент на понесените от него физически билки, емоционални страдания, психически сътресения и битови неудобства, съпътстващи ежедневието му за определен период от време от настъпване на деликта. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, детерминиращ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва да бъде взета предвид и икономическата обстановка в страната към датата на непозволеното увреждане, известна индиция, за която са както нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите“ по чл.266 КЗ във вр. с § 27 от ПЗР на КЗ(отм.), така нормативно определената и публично оповестена минимална работна заплата, ноторния инфлационен индекс и пр., макар същите да са без самостоятелно значение. І.По правилността на обжалваното решение: Въззивното решение, предмет на подадената касационна жалба е валидно и процесуално допустимо, но е частично неправилно. Основният спор между страните в настоящето производство се свежда до наличие на основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определения размер конкретен принос на пострадалата наследодателка на ищеца в съпричиняване на вредата, както и до размера на обезщетението за обезвреда неимуществени вреди на ищеца, над присъдената му с въззивния съдебен акт сума от 42 000 лв. В несъответствие с така дадения отговор в цитираната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и със събраните доказателства по делото въззивният съд е извел правен извод за каузален принос на загиналата наследодателка на ищеца в съпричиняване на вредата в размер на 30% . Вярно е, че от данните по делото, вкл. от показанията на разпитания във въззивното производство св.К. - пряк очевидец на процесния пътен инцидент, е установено, че загиналата б.ж. на [населено място] - К. А. Т. към релевантния за спора момент, се е движила, заедно със своя спътничка, по пътното платно в максимална близост до банкета, но в посоката на движение на пътните превозни средства, което е безспорно в нарушение на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП, във вр. с чл.107, ал.1 ЗДвП. Но е установено също, вкл. от показанията на свидетеля – пряк очевидец, че в участъка на пътно-транспортно произшествие към момента на непозволеното увреждане, а и към датата на извършване на съответните авто-технически експертизи, няма изграден тротоар, а съществува банкет за преминаване на пешеходци, който е на нивото на шосето. Към релевантния за спора момент същият, според ангажираните гласни доказателства, е бил заледен, силно заснежен - с непочистена снежна покривка от 5-8 см. и поради това неизползваем от преминаващите пешеходци, вкл. и от самия свидетел. Следователно законосъобразно, при така установените факти по делото, въззивната инстанция е счела, че с действията си на пешеходец, движейки се по пътното платно в посоката на движение на пътните превозни средства, пострадалата формално е нарушила изискването на чл. 108, ал.2, т.1 ЗДвП, но е необоснован изведеният правен извод, че това й рисково поведение обективно е създало предпоставки, респ. възможност за настъпване на увреждането, поради което се намира в причинна връзка със същото. Видно от заключението на изслушаната пред Софийски апелативен съд авто-техническа експертиза, причина за пътно-транспортното произшествие е високата скорост на движение на автомобила - 82 км/ч., при максимално разрешена за населеното място - 50 км./ч., несъобразяване на конкретната пътна обстановка от водача на увреждащия л.а. - зимни условия и хлъзгав асфалт,несвоевременната реакция на същия при вида на движещите се пешеходки - още при навлизането в завоя, предприетата неадекватна маневра при попадане на водна площ на десните колела на автомобила и обусловената от нея загуба на контрола над моторното превозно средство. Прилагайки законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД без категорично да е установено, че конкретното допуснатото формално нарушение на ЗДвП от страна на пострадалата обективно е допринесло за настъпване на вредата, предвид безспорното неконтролируемо постъпателно движение на увреждащия автомобил, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е постановил обжалваното въззивно решение в отклонение от задължителната и трайно непротиворечива практика на ВКС, поради което оплакването на касатора за допуснато нарушение на закона при извършената редукция на определеното обезщетение за обезвреда, е основателно. Основателно е и оплакването за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. При постановяване на обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Софийски апелативен съд не е отчел в достатъчна степен вида и характера на претърпените от ищеца морални страдания от загубата на загиналата - негова майка, нито е взел предвид доказаната в хода на процеса силна връзка между двамата, продължили да живеят в пълна хармония в общо жилище и домакинство и след създаденото от сина й самостоятелно семейство. Лишени от основание в доказателствения материал по делото и поради това хипотетични, са съжденията в съобразителната част на първоинстанционния съдебен акт, споделени от въззивния съд, като законосъобразни, според които поради „преклонната” 67 годишна възраст на пострадалата към датата на деликта, изискваща непрестанни грижи за нея, не й е позволявала нито да е “особено трудоспособна“, нито да полага твърдяната в исковата молба ежедневна грижа за семейството на сина си и да му е морална подкрепа. Тези фактически изводи на въззивната инстанция, според настоящия съдебен състав, освен че предвид събраните по делото доказателства са произволни, са и житейски неверни, с оглед ноторната продължителност на живота в страната и типичните, за душевността на народа ни, отношения на силна привързаност между деца и родители, към които възрастта на последните е ирелевантна. Несъобразена в достатъчна степен от въззивния съд е и съществувалата към релевантния за спора момент през 2015 г. икономическа обстановка в страната, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр.,така и осъвременените нормативно установени нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка «Гражданска отговорност» на автомобилистите,на които въззивният съд само формално се е позовал. Допуснатото несъответствие на изградените фактически изводи с доказателствения материал по делото са довели и до присъждане обезщетение на ищеца за понесените от него неимуществени вреди в силно занижен размер, което нарушение на чл.52 ЗЗД, обуславя и основателността на исканата отмяна на въззивното решение в частта за разликата над присъдените му 42 000 лв. до 130 000 лева. В случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд и затова следва след отмяна на обжалваното въззивно решение, спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция, на основание чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК. Видно от ангажираните по делото доказателства, вкл. показанията на св.А., отношенията между ищеца и неговата майка винаги са били близки и хармонични. Затова и последният не само трудно е понесъл вестта за внезапната й смърт, но и до момента на разглеждане на делото, според св.А. не е превъзмогнал болката от загубата й. Установено е, от показанията на разпитания свидетел, че е престанал да се весели с приятелите си, да участва в сбирките им, както и че трудно преживява случилото се и тъгата му се усеща непрекъснато, макар, като човек да е по- затворен. Съобразени тези конкретни факти, както обстоятелството, че със смъртта на загиналата б.ж. на [населено място] А. Т. завинаги и безвъзвратно е прекъсната една от ноторно най-силните връзки в човешкия живот–връзката на детето с неговата майка, която не е обусловена от възрастта на последните и която в разглеждания случай е безспорно характеризирала се със силна привързаност, позволила продължителното съвместно съжителство приживе на починалата в едно домакинство със създаденото от сина й самостоятелно семейство, в разбирателство и обич, календарната възраст на загиналото лице към датата на непозволеното увреждане– 67 години и възрастта на самия ищец към същата дата – около 45 г., дават основание на настоящия съдебен състав да приеме, че справедливо обезщетение, по см. на чл.52 ЗЗД, за репариране понесените от В. Л. В. морални вреди се явява сумата от 130 000 лева. Предвид присъдените от въззивния съд 42 000 лева следва на ищеца да бъде присъдена допълнително сумата 88 000 лева, в който смисъл подлежи на изменение и въззивното решение на Софийски апелативен съд. Считано от датата на непозволеното увреждане – 03.01.2015 г., върху размера на горепосочената сума се дължи законна лихва до нейното окончателно изплащане. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция следва ответното застрахователно дружество да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1760 лв.(хиляда седемстотин и шестдесет лева),на осн. чл.78, ал.6 ГПК. Касаторът не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, нито е доказал извършването на такива, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, настоящият съдебен състав не се произнася по отговорността за деловодните разноски. Мотивиран от горното настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийския апелативен съд № 936 от 22.04.2019 г., по в.гр.д.№ 3572/ 2017 г., в частта, с която е потвърдено решение № 2518 от 18. 04. 2017 г., по гр.д.№ 4449/2015 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от В. Л. В. от [населено място], област Монтана пряк иск срещу ЗД”ЕВРОИНС”АД за разликата над сумата 42 000 лева до 130 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.01.15 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС”АД, с ЕИК:[ЕИК] и седалище в [населено място] да заплати на В. Л. В. от [населено място], област Монтана, с ЕГН: [ЕГН] допълнително сумата 88 000 лв. (осемдесет и осем хиляди лева), обезщетение за причинени му неимуществени вреди от смъртта на К. А. Т. – б.ж. на [населено място], [община], негова майка, настъпила при пътно-транспортно произшествие на 03.01. 2015 г. в [населено място], област Враца, (възлизащо общо на 130 000 лева), ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане 03.01.2015 г. до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Софийския апелативен съд № 936 от 22.04.2019 г., по в.гр.д.№ 3572/ 2017 г., в останалата му част. ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС”АД, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 1760 лв.(хиляда седемстотин и шестдесет лева). РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: