Р Е Ш Е Н И Е
№ 157
София, 3 май 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети март 2012 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Ст. БУМБАЛОВА................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 324/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422 от НПК и е образувано по искане на осъдения Х. Л. Г. за възобновяване на наказателното производство по делото. В искането се съдържат аргументи за това, че съдебните инстанции са допуснали съществено процесуално нарушение, като са направили осъдителни изводи върху показания на свидетели, които са криминално проявени лица, с които осъденият Г. е работил във връзка с изпълнение на служебните си задължения, поради което и те се явяват заинтересовани да го уличат в извършване на престъпления, които той не е извършил, а са игнорирани обясненията на другия подсъдим С. К.. Твърди, че е допуснато съществено процесуално нарушение, като не е бил извършен оглед на местопрестъплението непосредствено след твърдяното престъпление палеж, а в значителен период след това, когато пострадалият Д. И. би могъл да е въздействал върху това място. Прави се искане за възобновяване на производството по делото, отмяна на въззивната и на първоинстанционната присъди и връщане на делото за ново разглеждане.
С първоинстанционна присъда № 74, постановена на 14.10.2010 г. по НОХД № 180/2008 г. по описа на Карловския районен съд, подс. Х. Г. е бил признат за виновен по четири обвинения: 1. за това, че на 11.10.2006 г. в землището на [населено място], обл. Пловдивска в съучастие с подс. С. Ч. К. е причинил лека телесна повреда на Д. И. И., като деянието е извършено по хулигански подбуди – престъпление по чл. 131 ал.1 т.12 вр. чл. 130 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, като на осн. чл. 305 ал.5 вр. чл. 289 ал.1 вр. чл. 24 ал.1 т.3 от НПК е бил освободен от наказателна отговорност и производството е било прекратено; 2. за това, че на същото място и по същото време в съучастие с подс. К. извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на осн. чл. 325 ал. Ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година и обществено порицание; 3. за това, че на 11.10.2006 г. в землището на [населено място], обл. Пловдивска, е запалил имущество на значителна стойност – 1785 лева, собственост на Д. И. И., поради което и на осн. чл. 330 ал.1 вр. чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от две години; 4. за това, че на 05.01.2007 г. в [населено място], обл. П., е принудил А. Д. Б. да извърши нещо против волята му, като е злоупотребил с властта си и деянието е извършено от служител на МВР, поради което и на осн. чл. 143 ал.1 вр. чл. 142 ал.2 т.6 от НК и чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от три години.
На осн. чл. 23 ал.1 от НК на подс. Г. е било наложено едно общо наказание в размер на три години лишаване от свобода, към което е било присъединено наказанието обществено порицание.
На осн. чл. 66 ал.1 от НК изпълнението на това общо наказание било отложено за срок от пет години.
Присъдата е била предмет на въззивен контрол от Пловдивския окръжен съд, който с въззивна присъда № 99 от 11.10.2011 г., постановена по ВНОХД № 140582011г., е признал позадимите Г. и К. за невиновни и ги е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 325 от НК, като е отменил присъдата на първоинстанционния съд в тази й част, а в останалата я е потвърдил.
Пред касационната инстанция осъденият Г. поддържа искането си за възобновяване на производството по делото по изложените в него съображения и с направеното искане.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и счита, че установените фактически обстоятелства кореспондират с приетите за достоверни доказателства, като е направен добросъвестен анализ на доказателствата и е даден отговор на всички възражения на подсъдимия за тяхната достоверност и заинтересуваност от изхода на делото.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на основанията за възобновяване на производството по делото, установи следното:
Искането на осъдения Х. Г. за възобновяване на производството по делото е неоснователно.
Касационната инстанция намира за необходимо да посочи на искателя, че необосноваността на постановените по делото съдебни актове /какъвто е основния довод на искането за възобновяване/ не е сред касационните основания, визирани в чл. 348 от НПК, поради което не е и основание за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 от НПК и не може да бъде обект на проверка от касационната инстанция. Приетите за установени фактически положения от въззивния съд не могат да бъдат поставени на контрол, стига при тяхното констатиране да не са допуснати съществени процесуални нарушения. Поради това изложените съображения от Г. в искането за възобновяване на производството по делото следва да бъдат разгледани на принципната основа на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.
Прегледът на съдопроизводствените действия на първата и на въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането, проверката и анализа на посочените в искането на Г. доказателствени източници, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за възобновяване на производството по делото, отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане. Принципното несъгласие на осъдения Х. Г. с доказателствата, съдържащи се в показанията на А. Б. и Д. И., се основава на обстоятелството, че тези свидетели за заинтересовани от изхода на делото, тъй като са пострадали от престъпленията – И. от престъпленията по чл. 131 и чл. 330 от НК, а Б. – от това по чл. 143 от НК, както и че са криминално проявени лица, поради което показанията им не са обективни.
ВКС не констатира от материалите по делото да може да се направи твърдения от осъдения Г. извод. Действително двамата свидетели са пострадали от престъпленията, в извършването на които Г. е признат за виновен и са му наложени наказания, но само този факт не е достатъчен, за да се направи извод за тяхната заинтересованост от изхода на делото и поради това да се презюмира недостоверността на показанията им. Всеки пострадал от престъпно деяние има право да защитава в процеса своите накърнени права и интереси, като един от процесуалнопредвидените способи за това е предявяване на претенция за поддържане на обвинението наред с прокурора, като се конституира като частен обвинител по делото, и/или като предяви гражданска претенция за претърпени вреди от деянието. В случая тази възможност е реализирал само св. Д. И., който е конституиран като граждански ищец по делото. Независимо от това обстоятелство, както той, така и св. А. Б., именно като пострадали от деянията са и свидетели по делото по отношение на възприетите от тях факти и обстоятелства. Именно в последното си качество те носят и наказателна отговорност за лъжесвидетелстване в случаите на даване на неверни показания по делото. Затова показанията на свидетелите – пострадали в наказателния процес винаги са освен доказателствено средство, така и тяхно средство за защита на накърнените им интереси. Такъв двойнствен характер имат и обясненията на подсъдимия. Затова съдебните инстанции са длъжни да извършат обстоен анализ на такива показания и обяснения, като изложат подробни съображения дали им дават вяра или не и кои са причините за това. В настоящия наказателен процес и двете съдебни инстанции са подходили задълбочено и отговорно към доказателствения анализ на показанията на свидетелите Д. И. и А. Б.. Преценено е, че те са последователни, задълбочени и подробни. Те са в съответствие както помежду си, така и с останалите свидетелски показания и в частност с тези на св. С. Т., който е очевидец на по-голямата част от фактите, включени в предмета на доказване, и за когото не може да се твърди, че е заинтересован от изхода на делото. Двете съдебни инстанции с необходимата прецизност са анализирали показанията на Б. и И. и в контекста на показанията на св. Т. и Д., присъствали по същото време и на същото място и възприели отделни елементи от фактическата обстановка. Не са игнорирани и обясненията на подсъдимите Г. и К., на които съдът не е дал вяра, съпоставяйки ги с останалия доказателствен материал. Осъденият Г. не би могъл успешно да твърди, че осъждането му е резултат от дадени показания само на заинтересовани свидетели Б. и И., доколкото видно от съдържанието на съдебните актове, съдилищата са изградили своето убеждение за осъществените факти не само въз основа на тези доказателствени източници, а и върху показанията на свидетелите Н. М., К. П., Б. Т., К. Д., В. В. и С. Т.. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на съда да ги кредитира, както и да не даде вяра на други – на обясненията на подс. Г. и на подс. К.. По този начин крайният резултат на доказателствения процес – приетите за установени факти, сочещи на съставомерност на престъпление по чл. 143 с пострадал св. А. Б. и на престъпления по чл. 131 и по чл. 330 от НК с пострадал св. Д. И., не е резултат само от кредитирани показания на пострадалите, но и на анализ на останалите гласни доказателствени средства, а по отношение на деянието по чл. 131 от НК – и на писмените доказателствени средства и на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Те са послужили за проверка на достоверността на показанията на пострадалите И. и Б. и едва след като след като съдът се е уверил, че те вярно отразяват обективната действителност, е мотивирал своите фактически и правни изводи върху тях. По този начин осъдителните изводи за съставомерността на деянието по чл. 330 от НК не почива единствено върху показанията на св. Д. И., но и на показанията на св. А. Б., С. Т. и Б. Т. /включително и приобщените от досъдебното производство, дадени пред съдия/, на протокола за оглед на местопроизшествие /л. 56 от дос. производство/, както и върху заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, установяваща, че намерените при огледа части от изгорели предмети представляват части от риболовни принадлежности, описани от св. Д. И..
Възражението на осъдения Г., че поради несвоевременното извършване на оглед на местопроизшествието не може да се изключи версията св. И. да е запалил сам впоследствие свои вещи, за да манипулира доказателства в полза на своята теза, не намира опора в доказателствата по делото. Вярно е, че огледът е извършен на 27.03.2007 г., а деянието е осъществено на 11.10.2006 г. и отнасянето на намерените останки от вещи трудно би се свързало с инкриминираното деяние, ако само показанията на пострадалия бяха единственото доказателствено средство. В случая обаче деянието, индивидуализирано като време, място и начин на извършване, е установено освен с тези два доказателствени източника, и с показанията на посочените свидетели, но и с показанията на свидетелите Н. М. и В. В., от които св. Д. И. е взел в заем за послужване рибарски принадлежности, които не им е върнал, като изрично е обяснил, че те са били запалени, а самият той е обезщетил свидетелите, като е заплатил паричната стойност на рибарските принадлежности. Свидетелят И. не може да бъде упрекнат за късното извършване на процесуално-следственото действие оглед на местопрестъпление, но за това късно извършване отговорност има самият осъден Г., който видно от материалите по делото, е направил всичко възможно, за да манипулира свидетелите на деянието, за да не се образува досъдебно производство срещу него, което е забавило извършването на неотложните следствени действия по него.
Обосновани са и аргументите на съдебните инстанции за доказаност на обвинението и по отношение на престъплението по чл. 143 от НК с пострадал св. А. Б.. При констатирана достоверност на показанията на този свидетел и на тези на св. Д. И. правилно съдебните инстанции са обосновали изводите си за виновност на Г. в извършване и на това престъпление. Фактическите действия на осъдения Г. се установяват не само от тези свидетелски показания, но и от съдържанието на обясненията, дадени от пострадалия Б. в хода на предварителната проверка, извършена по повод жалбата на св. Д. И., времето на тяхното депозиране, както и от писменото доказателство, приложено на л. 238 от дос. производство, удостоверяващо в кой период кое длъжностно лице е упражнявало надзор върху изпълнението от страна на св. Б. на наложените му пробационни мерки. Косвено достоверността на показанията на св. Б. се установява и от показанията на св. Т. /дадени на досъдебното производство пред съдия и приобщени по реда на чл. 281 от НПК/, от които се установява, че Г. е въздействал и върху този свидетел да даде неверни обяснения в хода на предварителната проверка, каквито всъщност той е дал, но поради служебна солидарност с този подсъдим.
Не е основателен доводът, съдържащ се в искането за възобновяване и за това, че поради своето обременено съдебно минало свидетелите И. и Б. дават неверни показания, а поради факта, че в качеството си на полицай Г. е работил с тях, те са заинтересовани да дадат показания, с които да го уличат в извършване на престъпление. Принципно не е възможно и не е допустимо предвид предходно осъждане на едно лице и негови висяши други производства или регистрации в полицейските архиви да се съди за достоверността на неговите показания. Последната е резултат от доказателствен анализ по реда на чл. 107 от НПК, съответстващ на принципите на чл. 13 и чл.14 от НПК, а не е характеристика на субекта, даващ показания. Независимо от неговите личностови характеристики и съдебно минало всяко лице може да дава верни или неверни показания. Оценката им като такива не се определя нито от качеството на свидетеля като страна в наказателния процес, нито от обремененото съдебно минало, а от неговата добросъвестност и от направата на констатацията, че показанията отразяват вярно факти от обективната действителност и съответстват на факти, установени от други доказателствени източници. В случая достоверността на показанията на Б. и И. е установена по надлежния процесуален ред, поради което правилно съдебните инстанции са обосновали изводите си и с тях. Не се установяват факти, които да сочат, че някой от двамата свидетели е имал за цел да набеди Г. в извършване на престъпления, които той да не е извършил, воден от желание да си отмъсти за предходната професионална дейност на Г. като полицай.
Поради това ВКС при извършената проверка не констатира да са налице съществени нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, както и пропуски в доказателствената дейност на предходните съдебните инстанции, които да сочат на наличие на касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и да са основания за възобновяване на производството по делото.
При проверката на съдопроизводствените действия на районния и на окръжния съд ВКС констатира нарушение на процесуалните правила, което не е съществено и което може да бъде отстранено от касационната инстанция. Двете съдебни инстанции са констатирали, че за престъплението по чл. 131 ал.1 т.12 вр. чл. 130 ал.2 от НК, извършено от двамата подсъдими Г. и К., е изтекла абсолютната давност. Доколкото деянието е било извършено на 11.10.2006г., приложимият материален закон, който е бил в сила към тази дата, е чл. 81 ал.3 вр. чл. 80 ал.1 т.5 вр. чл. 2 ал.1 от НК, предвиждащ абсолютен давностен срок в размер на три години, които са изтекли на 11.10.2009г. , т.е. още докато производството пред първоинстанционния съд е било висящо и не е била постановена присъда. Първоинстанционният съд очевидно е констатирал това обстоятелство едва при постановяване на присъдата /на 14.10.2010г./. Съдбата на наказателното производство относно това престъпление е зависела изцяло от волята на двамата подсъдими съобразно правилото на чл. 289 ал.2 вр. чл. 24 ал.2 вр. ал.1 т.3 от НПК. След като давността е изтекла още докато съдът не е постановил присъдата си и констатира това по време на съвещанието си за постановяване на присъдата, но преди нейното постановяване, е следвало да се възползва от възможността на чл. 302 от НПК и да възобнови съдебното следствие, като изслуша становището на подсъдимите по хода на производството за престъплението по чл. 131 от НК. Като не е сторил това, съдът е решил, че следва да процедира по реда на чл. 305 ал.5 от НПК, която норма обаче предвижда произнасяне с присъда по обвинението, за което е изтекла абсолютна давност, само при изрично заявено желание на подсъдимите да бъде продължено производството и да бъде постановена присъда по него. Очевидно при липса на изявление на подсъдимите в тази насока съдът е презюмирал желанието им за постановяване на присъда, с което е допуснал процесуално нарушение. Въпреки постановяването на присъда, в която е отчел настъпилата давност, съдът не е процедирал правилно, тъй като с нея е признал двамата подсъдими за виновни, освободил ги е от наказателна отговорност и е прекратил наказателното производство за престъплението по чл.131 от НК. На първо място, прекратяване на производството по давност с присъдата не е възможно да се извърши, тъй като прекратяването при изтекла давност може да е резултат само на изрично изявление на подсъдимите, че не желаят постановяване на присъда по това обвинение, и това изявление не може да се предполага от съда. На второ място, прилагането на „закона за давността” с присъдата по смисъла, вложен от чл. 305 ал.5 от НПК, е предвидено само в случаите на чл. 289 ал.2 от НПК, което означава, че подсъдимият изрично следва да е заявил желание за продължаване на производството и за постановяване на присъда, въпреки, че е наясно, че абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла и законът предвижда прекратяване на производството. Първоинстанционният съд не е бил в тази хипотеза. Независимо от това, той е постановил присъда, прилагайки неправилно закона за давността на осн. чл. 305 ал.5 от НПК. В случаи, когато действително следва да се процедира по реда на чл. 305 ал.5 от НПК /какъвто не е бил настоящият/, „прилагането на закона за давността” означава, че в случай, че подсъдимият бъде признат за виновен, той не се наказва. Не е допустима от закона правната конструкция, приложена от първоинстанционния съд и потвърдена от въззивния: подсъдимите са признати за виновни, но освободени от наказателна отговорност, а наказателното производство е прекратено. Когато обаче при висящ наказателен процес /независимо в коя съдебна инстанция/ преди влизане на присъдата в сила, подсъдимият направи изявление, че желае прекратяване на производството поради изтекла давност на осн. чл. 24 ал.1 т.3 от НПК и не желае постановяване на съдебен акт по обвинението за престъплението, по което е изтекла давността, производството следва да се прекрати, а ако е постановена присъда, тя следва да се отмени. За въззивната инстанция това означава упражняване на правомощието й по чл. 334 т.4 от НПК. В настоящето дело Пловдивският окръжен съд не е процедирал законосъобразно, тъй като извън оправдаването на подсъдимите по обвинението по чл. 325 от НК, с въззивната си присъда той е потвърдил първоинстанционната „в останалата й част”, което означава, че и в частта й, с която подсъдимите Г. и К. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл.131 ал.1 т.12 вр. чл. 130 ал.2 вр. чл. 20 ал.2 от НК. По делото в съдебно заседание пред въззивната инстанция, проведено на 11.10.2011г., и двамата подсъдими изрично са заявили, че желаят прекратяване на производството по това обвинение /л.30 от въз. дело/. Това е задължавало въззивния съд да отмени присъдата в тази й част /с която подсъдимите са били признати за виновни/ и да прекрати производството по делото. Като е приел в мотивите си /стр.9/, че след като първоинстанционният съд не е наложил наказание на подсъдимите за престъплението по чл. 131 от НК, прилагайки закона за давността, първоинстанционният съд е процедирал правилно и то е в съответствие с искането на подсъдимите във въззивното производство, въззивният съд не е коригирал първоинстанционната присъда в тази й част. Този извод е неверен и противоречи на закона – чл. 334 т.4 от НПК. Подсъдимите са заявили, че желаят прекратяване на производството, а не постановяване на съдебен акт. При недостатъкът на диспозитива на първоинстанционната присъда относно престъплението по чл. 131 от НК, начинът по който е процедирал въззивният съд, означава, че двамата подсъдими остават признати за виновни по това обвинение. Нормата на чл. 334 т.4 от НПК изрично изисква при изявление за прекратяване поради давност въззивният съд да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство. Допуснатото нарушение от първоинстанционния съд не само че не е било отстранено, но е било мултиплицирано с въззивния съдебен акт. То обаче е отстранимо от касационния съд в настоящето производство, тъй като е изцяло в интерес на осъдения Г., по чието искане е образувано производството. ВКС намира, че упражняването на това нейно правомощие следва да се отрази и на наказателноправното положение и на другия осъден по делото – С. К., който не е страна в производството за възобновяване. Съгласно чл. 426 от НПК субсидиарно са приложими правилата за касационното производство в случаите, които нямат изрична уредба в Глава тридесет и трета от НПК. Доколкото изменението на постановените съдебни актове по отношение на обвинението по чл. 131 от НК е в интерес и на двамата осъдени, тъй като правилното приложение на закона ще доведе до отмяната на присъдата и потвърждаващия я въззивен съдебен акт по отношение на признаването на двамата осъдени за виновни по чл. 131 от НК, то ще е в полза както на Г., инициирал производството по възобновяване, така и на К., поради което намесата на касационната инстанция по отношение на последния е допустима на осн. чл. 426 вр. чл. 327 ал.2 от НПК. Ето защо производството следва да бъде възобновено само по отношение на обвинението по чл. 131 от НК, присъдата да бъде отменена в тази й част, както и въззивната присъда в потвърдителната й част за това обвинение, и производството по него да бъде прекратено.
Този изход на процеса обаче не влияе на акцесорния процес, който е бил налице по отношение на приетия за съвместно разглеждане гражданския иск на Д. И. за престъплението по чл. 131 от НК, по който и двамата подсъдими са били осъдени да му заплатят суми от по 600 лева, представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от престъплението по чл. 131 от НК. Основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, а не престъплението, и в случаи като настоящия, когато поради изтекла давност за наказателно преследване не може да се търси наказателна отговорност на дееца, неговата гражданска отговорност може да се реализира и в наказателния процес, щом като по делото е бил налице съдебен акт, в който съдът се е произнесъл по доказаността на деянието, причинения от него резултат и причинната връзка между тях, както и относно виновното поведение на дееца. В случая и двете инстанции по фактите са анализирали тези факти, приели са ги за доказани, а контролът на настоящата инстанция не констатира основания за промяна в направените правните изводи. Осъщественото и от двамата осъдени представлява деликт, за който следва да понесат отговорността си по чл. 45 от ЗЗД, макар и да не могат да носят наказателна отговорност за него. Поради това възобновяването на наказателното производство с цел прилагането на закона за давността, не влияе върху гражданско-осъдителната част на първоинстанционната присъда.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че искането на осъдения Х. Г. за възобновяване на производството по делото е неоснователно. Въпреки това правилното приложение на закона изисква възобновяване на делото само в посочената част с оглед прилагането на закона за давността, което не е извършено по процесуалните правила от предходните инстанции.
С оглед на това и на основание чл.425 ал.1 т.2 и 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по ВНОХД № 1405/2011г на Пловдивски окръжен съд и по НОХД № 180/2008 г. на Карловски районен съд, като ОТМЕНЯ въззивна присъда № 99/11.10.2011г. в частта й, с която е потвърдена първоинстанционна присъда № 74/14.10.2010г. в частта й относно престъплението по чл. 131 ал.1 т.12 вр. чл. 130 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, както и първоинстанционната присъда в частта й, с която подсъдимите С. Ч. К. и Х. Л. Г. са били признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 131 ал.1 т.12 вр. чл. 130 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, като ПРЕКРАТЯВА наказателното производство за това престъпление спрямо двамата подсъдими на осн. чл. 24 ал.1 т.3 от НПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Х. Л. Г. за възобновяване на производството по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|