Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 308                                    гр. София, 25 юни 2010 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди и десета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                                      ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ                                                                                   БЛАГА ИВАНОВА    при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Красимира Колова         изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 232 по описа за 2010 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. И. Ч., чрез защитата му, срещу осъдителната част на нова въззивна присъда, постановена от Софийски градски съд, № 88 от 3.02. 2010 г, по ВНОХД № 773/09, с която е отменена присъда на Софийски районен съд от 17.09.2008 г, по НОХД № 8372/07, като подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.07.2002 г, в гр. С., с цел да набави имотна облага за себе си, е възбудил заблуждение у Б. М. Н. , представляващ „Ц. Ф. Л. , България” ЕООД, и с това е причинил на посоченото дружество имотна вреда, в големи размери, възлизаща на 26 381 лв, с оглед на което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено, по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, както и да заплати на гражданския ищец „Ц. Ф. Л. , България” ЕООД, обезщетение за имуществени вреди, в размер на 26 381 лв, заедно със законните последици, а наказателното производство, за престъпление по чл. 316, пр. 1 вр. чл. 308, ал. 1 НК, е прекратено поради изтичане на предвидената в закона давност. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 30.07.2002 г, в гр. С., съзнателно се е ползвал от неистински официален документ, като от него за самото му съставяне не може да се търси наказателна отговорност, престъпление по чл. 316, пр. 1 вр. чл. 308, ал. 1, пр. 1 НК, за което, на основание чл. 78 а НК, е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба, в размер на 1 000 лв, като е признат за невиновен в това: на 30.07.2002 г, в гр. С., с цел да набави имотна облага за себе си, да е възбудил заблуждение у Б. М. Н. , представляващ „Ц. Ф. Л. , България” ЕООД, и с това да е причинил на посоченото дружество имотна вреда, в големи размери, възлизаща на 26 381 лв, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК, а предявеният от пострадалото дружество граждански иск обезщетение за имуществени вреди, в размер на 26 381 лв, е отхвърлен. С жалбата се релевират всички касационни основания. Сочи се, че е нарушено правото на защита, че не е спазен принципът за разкриване на обективната истина, че е игнорирана презумпцията за невинност, че е допуснато нарушение на чл. 18 НПК, че оценката на доказателствата е опорочена, че въззивният акт противоречи на изискванията по чл. 339 НПК, че подсъдимият е признат за виновен, за 26 381 лв, а при математическо изчисление се получава 26 057, 84 лв, че деянието не съставлява измама, а неуреден гражданско-правен спор, че незаконосъобразно е произнасянето по гражданската отговорност, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС, или да бъдат отменени постановените съдебни актове и делото да бъде върнато на досъдебното производство, или обжалваният акт да бъде изменен, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление, респективно, да бъде намалено наложеното наказание, да бъде отхвърлен гражданският иск, или да бъде прекратено производството в гражданската част. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата, като по отношение на гражданския иск, прави възражение за изтекла давност, съгласно ТР № 5/06 на ОСГК и ОСТК ВКС. Жалбоподателят не участва в касационното производство. Гражданският ищец не взема становище по жалбата. Представителят на ВКП намира жалбата за частично основателна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е частично основателна.   Обжалваният акт не страда от релевираните процесуални пороци. Не е нарушен чл. 18 НПК, тъй като въззивната проверка се извършва по доказателствата, събрани от първата инстанция, а само ако възникне процесуална необходимост, могат да бъдат събрани и нови доказателства, с оглед разкриване на обективната истина по конкретното дело. В случая, липсва нарушение на чл. 13 НПК, тъй като събраните доказателствени източници са достатъчни за правилно решаване на делото, а при тяхната оценка е спазен и принципът на чл. 14 НПК, тоест, доказателствените изводи са формирани в съответствие с процесуалните изисквания и правилата на формалната логика, поради което не може да се считат за опорочени. Въззивният акт не е изготвен в противоречие с чл. 339 НПК. В светлината на ТР № 2/02 ОСНК ВКС, липсва нарушение на правото на защита, което да обуслови отмяна на постановените съдебни актове и връщане на делото на досъдебното производство. Не е нарушено правото на защита и в съдебната фаза. Неоснователно се сочи, че е игнорирана презумпцията за невинност. Когато от събраните доказателства са формирани изводи за виновността на подсъдимия, при спазване на гаранциите по чл. 14 НПК, признаването му за виновен не нарушава чл. 16 НПК / в този случай, презумпцията за невинност е опровергана /. Несъществено е процесуалното нарушение, касаещо разликата в размера на предмета на престъплението, имайки предвид, че това не се отразява на правната квалификация / и в двата случая се касае за „големи размери” /. Липсата на допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК препятства възможността от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, поради което искането в тази насока не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение на материалния закон. Релевантните факти сочат на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК и именно такава е възприетата правна квалификация. Не са касае за неуреден гражданско-правен спор, а за измама, тъй като представляващият дружеството е въведен в заблуждение чрез използване на неистински официален документ, без представянето на който до сключване на договор не би се стигнало. Измамливият елемент се състои в това, че деецът е създал у пострадалия невярната представа, че би могъл да се задължи по договора и възнамерява да го изпълни, докато, в действителност, обективно, не е могъл да го сключи / не е разполагал с надлежно разрешение за търговия с лекарства /, а субективно, не е имал намерение да го изпълни. Деянието е съставомерно като квалифициран случай на измама, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не са налице основания за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление, поради което искането в тази насока не може да бъде удовлетворено, а оттам, и няма основание да се премине към по-леко наказание, съответстващо на друга правна квалификация. Основателен е доводът, касаещ произнасянето по гражданската отговорност. Инкриминираното деяние е извършено на 30.07.2002 г, от който момент тече петгодишният давностен срок, в рамките на който увреденият има правото да предяви иска, с правно основание чл. 45 ЗЗД. Съгласно ТР № 5/06 ОСГК и ОСТК ВКС, висящият наказателен процес не спира давността, тоест, ако до изтичането на петгодишния срок от увреждането / при условие, че деликвентът е известен, както е в настоящия случай /, искът не бъде предявен, вземането се погасява по давност. Гражданският иск на пострадалото дружество датира от 11.10.2007 г, а е приет на 24.01.08 г, тоест, след изтичането на петгодишния давностен срок. В този случай, предвид направеното възражение за изтекла погасителна давност, искът става недопустим, което предполага да бъде отменен въззивният акт в гражданската му част и да бъде прекратено производството по заведения граждански иск. Отделен е въпросът, че произнасянето на СГС по гражданския иск е недопустимо и на друго основание, а именно: Въззивното производство е проведено само по протест на прокурора срещу оправдаването на подсъдимия, при липса на жалба от гражданския ищец. При това положение, СГС не е разполагал с правомощие да уважи отхвърления граждански иск, но въпреки това го е сторил. Правните последици на така допуснато процесуално нарушение обаче са същите като при наличието на основателно възражение срещу изтекла погасителна давност, тъй като и в двата случая, актът подлежи на отмяна в гражданската му част, а производството по гражданския иск, на прекратяване. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Съобразени са всички обстоятелства, имащи значение за индивидуализация на наказателната отговорност. На жалбоподателя е определено минималното възможно наказание, при хипотезата на чл. 54 НК: една година „лишаване от свобода”, отложено, по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. Не са налице основанията на чл. 55 НК, поради което искането за смекчаване на наказателноправното му положение не може да бъде удовлетворено.   По тези съображения, ВКС намери, че жалбата като частично основателна следва да бъде частично уважена.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ИЗМЕНЯ въззивна присъда на Софийски градски съд № 88 от 3.02.2010 г, по ВНОХД № 773/09, като я ОТМЕНЯ в ГРАЖДАНСКАТА й ЧАСТ и ПРЕКРАТЯВА производството по заведения граждански иск, и я ОСТАВЯ В СИЛА в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: