Решение по т.д.№ 1526/2014 год. на ВКС-ТК, І т.о. Р Е Ш Е Н И Е № 24 София, 21.06.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 1526 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационните жалби на [фирма] и Т. Д. Г. и на [фирма] срещу Решение № 299 от 04.11.2013 год. по гр.д.№ 579/2013 год. на Варненския апелативен съд с което, произнасяйки се по въззивните жалби и на двете страни по спора, съставът на ВнАС е потвърдил Решение № 131 от 04.06.2013 год. постановено по т.д.№ 333/2012 год. на Добричкия окръжен съд. С касационната жалба на [фирма] и Т. Д. Г. се обжалва решението в частта с която искът е приет за основателен. Въведено е основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт поради необоснованост и допуснати нарушения на процесуалния закон. С касационната жалба на [фирма] се обжалва решение в частта с която ВнАС е приел за неоснователен иска за установяване дължимост на вземането за неустойка по чл.30 ал.1 б.“в“ от договора. Тя се дължи при разваляне на договора по вина на лизингополучателя. Размерът и е равен на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни вноски. Искането е за касиране на решението в частта с която ВнАС е отхвърлил иска за горницата над 16322.27 евро (31923.58 лв.) и до размера на 51831.69 евро (101373.97 лв.). Касационен контрол по жалбите и на двете страни по спора е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1./При договор за финансов лизинг до кой момент лизингополучателят носи риска от погиване на вещта?; 2./ Поемането на задължение от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ за срока на действие на договора за финансов лизинг, дерогира ли отговорността на лизингополучателя по чл.343 ТЗ? Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното: Предявен е по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване съществуването на задължение в размер на 101373.97 лв. за което по реда на чл.417 т.9 ГПК е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Искът е предявен от [фирма] срещу [фирма] и Т. Г., като дружеството има материалноправното качество на издател на записа на заповед, а неговият управител Т. Г. – качеството на авалист. Няма спор, че абстрактната сделка обезпечава изпълнението на сключен на 31.07.2008 год. между [фирма] и [фирма] договор за финансов лизинг на лек автомобил при лизингова цена 138479.49 лв. и срок за изпълнение 5 години. Уговорено е погасяване на задължението на 60 лизингови вноски, а издаденият за обезпечаването му запис на заповед е с падеж на предявяване до 61 месеца от издаването му. С чл.12 ал.1 от договора е материализирано съгласието на страните, че лизингополучателят понася всички рискове от случайното погиване или повреждане на лизинговия обект, а в чл.13 е предвидено сключването на застраховка от името и в полза на лизингодателя за сметка на лизингополучателя за посочени застрахователни рискове вкл.кражба. Както бе посочено по-горе, въведена е с чл.30 ал.1 б.“в“ от договора клауза за неустойка – при развалянето му по вина на лизингополучателя, дължи се неустойка в размер равен на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски. Клаузата е възпроизведена и с чл.35 ал.1 – при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Твърдението по исковата молба на лизингодателя [фирма] е, че лизингополучателят е бил неизправен при плащането на лизинговите вноски, поради което на 08.02.2011 год. той е упражнил правото си да отправи едностранно изявление за предсрочно прекратяване действието на договора и да поиска връщане на лизинговата вещ – лек автомобил м.”БМВ” мод.”Х5”. След изтичането на срока на 16.02.2011 год. - дата на прекратяване на договора, вещта не е върната. Няколко дни по-късно лизингополучателят е заявил, че автомобилът е противозаконно отнет през нощта на 24-ти срещу 25-ти февруари 2016 год. Образувано е предварително наказателно производство срещу неизвестен извършител. Няма спор, че извършителят не е открит и вещта на е върната. Ответниците по иска [фирма] и Т. Г. са оспорили съществуването на задължението, като са направили възражение за изтекла погасителна давност по отношение на менителничното задължение, считайки за приложимо правилото на чл.114 ал.2 ЗЗД. Оспорили са и задължението по каузалната сделка, като са се позовали на това, че вредата, равняваща се на стойността на погиналата вещ се дължи на пропуск на лизингодателя да сключи застраховка за този риск, както това е било предвидено в чл.13 на договора за лизинг. Добричкият окръжен съд е приел, че възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност е неоснователно, а искът на акционерното дружество - основателен до размера на 31923.58 лв. – сумата на падежиралите вноски до прекратяването на договора + договорна неустойка за забава. Сезиран с въззивните жалби на страните съответно в отхвърлената и уважената част на иска, съставът на апелативният съд е приел и двете за неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. По отношение на частта от вземането, формирана на базата на неустойка по чл.30 ал.1 б.“в“ от договора, съставът на ВнАС също се е позовал на това, че вредата, съизмерима с разликата между лизинговата стойност и падежираните вноски се дължи на неизпълнение на задължението на лизингодателя по чл.13 да застрахова автомобила в който случай тя би била покрита от застрахователя. Становището на настоящия съдебен състав по поставените правни въпроси е следното: Ще следва да се отбележи, че по въпроса за прилагането на чл.343 ТЗ е налице задължителна съдебна практика, като в Решение № 170 от 23.07.2012 год. по т.д.№ 806/2010 год. на ІІ т.о. и Решение № 294 от 20.04.2010 год. по гр.д.№ 670/2009 год. на ІІ г.о. са разгледани принципни аспекти на преминаване на риска по договор за лизинг. Произнасянето с настоящето съдебно решение по посочените по горе въпроси е с цел конкретизиране и допълване на тези аспекти. Няма спор, че при договор за финансов лизинг лизингополучателят носи риска от погиването на веща до момента на прекратяването на договора, което прекратяване действа занапред. Специфичното в случая е, че вещта е била открадната след прекратяване действието на договора, но към момента на противозаконното и отнемане, лизингополучателят е бил неизправен по отношение на задължението за връщането и на лизингодателя. Т.е. към дата 24.02.2011 год. държането на вещта от [фирма] чрез Т. Д. Г. е било лишено от правно основание, но доколкото договорът за лизинг е бил прекратен, правилото на чл.343 ТЗ е отпаднало и рискът от погиването на вещта е било за собственика. Последиците от неизпълнението на задължението за връщането на автомобила би имало значение за евентуалната отговорност за вреди, но не и за това, за кого е настъпил риска. От отговора на първия въпрос, а именно, че лизингополучателят е носил риска от погиването на вещта до момента на прекратяването на договора, следва и отговорът на втория въпрос: Поемането на задължение от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ за срока на действие на договора за финансов лизинг няма отношение към отговорността на лизингополучателя по чл.343 ТЗ, а обезпечава обезщетяването на вредите при настъпване на риска от погиване на веща в рамките на договорния срок. По същество. Неоснователна е жалбата на [фирма] и Т. Д. с която се иска касиране на въззивното решение в частта с която предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск е приет за основателен. Както бе посочено по-горе, сумата, която съдът е приел за дължима е 31923.58 лв. и е формирана от сбора на падежиралите вноски до прекратяването на договора и договорна неустойка за забава при плащането им, предвидена в чл.30 б.”а” от договора. За да приеме за установена дължимостта на посочената сума, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на въззивниците-ответници за изтекла погасителна давност, чийто начален срок би следвало да е издаването на записа на заповед. Предмет на спор, подлежащ на разглеждане по реда на чл.422 ал.1 ГПК е установяване съществуване на задължението за което е издадена заповед за изпълнение, а в случай, че то е възникнало от каузално правоотношение – приложими са правилата на последното. Няма спор, че издаденият от лизингополучателя (авалиран от законния му представител) запис на заповед има само обезпечителни функции по отношение изпълнението на договора. Тезата, че началото на погасителната давност поставя датата на издаване на менителничния ефект при уговорен падеж на предявяване, сама по себе си е в противоречие с чл.531 ТЗ, а когато той обезпечава изпълнение на каузално правоотношение, тя е равнозначна на твърдение, че началото на погасителна давност при договор за периодично или продължително изпълнение поставя датата на сключването му. Законосъобразен е изводът на състава на ВнАС, че искът не е погасен по давност, поради което въззивното решение не подлежи на касиране в тази му част. По жалбата на У. Лизинг”АД. От отговорите на правните въпроси следва изводът, че изпълнението/неизпълнението на задължението от страна на лизингодателя да застрахова лизинговата вещ, има отношение към основателността и размера на претенцията за вреди от неизпълнението на договора от страна на лизингополучателя, ако такива биха били претендирани от страна на лизингодателя, вкл. от неизпълнение на задължението за връщане. В този случай, неизправният длъжник би могъл да противопостави възражението, че настъпването на вредата или нейния размер се дължи на кредиторово неизпълнение или бездействие. Дали е налице неизпълнение на задължението за застраховка би било от значение и при претърпяна вреда от лизингополучателя и евентуалното и обезщетяване, ако такава претенция би била предявена. В случая, както неколкократно бе посочено, вземането - предмет на производството по чл.422 ал.1 ГПК произтича от клауза за неустойка – чл.92 ЗЗД за която страните са постигнали съгласие, че ще се дължи когато договорът е прекратен по вина на лизингодателя. Безспорно е, че договорът за лизинг е прекратил действието си поради неплащане на вноски от страна на лизингополучателя, а не поради погиване на вещта. Няма спор, че несключената застраховка не касае финансовия риск от неплащането на вноските (по отношение на такива клаузи ВКС се е произнасял многократно), а самата вещ. Установено е също така, че прекратяването предхожда погиването. Издаването на запис на заповед за обезпечаване на изпълнението от страна на лизингодателя на всички задължения по договора е регламентирано с чл.15. То обхваща не само плащането на лизинговите вноски, а и договорните неустойки и лихвите за забава. В настоящия случай, липсата на застраховка няма отношение към дължимостта на неустойката по чл.30 ал.1 б.“в“ от договора, поради което жалбата на [фирма] е основателна. Лизингополучателят е бил неизправен по отношение на договорното задължение за връщането на вещта. Дори да се приеме, че автомобилът е бил застрахован, избор на [фирма] би бил дали да насочи претенцията си към застрахователя или да се възползва от клаузата за неустойка срещу лизингополучателя, който не е изпълнил задължението си връщане и вещта е погинала, докато е била държана от него. Като е приел, че неизпълнението на задължението на лизингодателя по чл.13 да застрахова автомобила рефлектира върху вземането му за неустойка към лизингополучателя, съставът на ВнАС е постановил неправилно решение, което следва да бъде касирано в тази му част и ВКС се произнесе по съществото на спора - дължимостта и на сумата 65308,07 лв. произтичаща от договорна неустойка по чл.30 ал.1 б.”в” от договора и обезщетение за забава върху нея. Размерът е посочен в т.3 от заключението на счетоводната експертиза (т.3+ част от т.4 по таблицата) и той е включен в сумата по заявлението по чл.417 ГПК. Поради това, че следва да се приеме за установено, че тя е дължима от [фирма] и Т. Д. в полза на акционерното дружество при условията на солидарност, ведно с обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението – 16.08.2012 год. С оглед изхода на спора, на [фирма] ще следва да бъдат присадени разноски, съобразно заплатените държавни такси пред въззивната и касационната инстанции, доколкото списък по чл.80 ГПК не е представен. Разноските възлизат на сумата 2113,50 лв. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 299 от 04.11.2013 год. по гр.д.№ 579/2013 год. на Варненския апелативен съд с което е потвърдено Решение № 131 от 04.06.2013 год. по т.д.№ 333/12 год. на Добричкия окръжен съд в частта с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] и Т. Д. Г. иск за установяване дължимостта на сумата над 31923.58 лв. и до 97231,65 лв. и обезщетението за забава, съизмеримо със законната лихва върху нея, вместо което постановява: ПРИЕМА за установено по отношение [фирма] с ЕИК и Т. Д. Г. с ЕГН-[ЕГН], че дължат солидарно на [фирма] с ЕИК-121887948 сумата 65308,07 лв. (шестдесет и пет хиляди триста и осем лева и 7 ст.), ведно със законната лихва, считано от 16.08.2012 год., както и сумата 2113.50 лв. разноски за въззивната и касационната инстанции. ОСТАВЯ в сила Решение № 299 от 04.11.2013 год. по гр.д.№ 579/2013 год. на Варненския апелативен съд в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.