Ключови фрази


- 10 -
РЕШЕНИЕ

№ 201

гр. София 06.01.2020 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 25.09.2019 (двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3973 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 63 009/08.05.2018 година, подадена от П. Г. П. и касационна жалба с вх. № 69 149/18.05.2018 година, подадена от Д. Б. Ч., двете срещу осъдителната част на решение № 2667/30.04.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изменил първоинстанционното решение № 226 079/30.09.2017 година на Софийски районен съд, първо гражданско отделение, 28-ми състав, постановено по гр. д. № 52 681/2014 година като след частичната му отмяна е осъдил П. Г. П. и Д. Б. Ч., на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, да заплатят на М. П. К. сумата от 4500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него н. ч. х. д. № 13 441/2007 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.03.2007 година до окончателното плащане, а в останалата част е потвърдил решението на първата инстанция за отхвърляне на исковете до пълния им размер.
В подадените от П. Г. П. и Д. Б. Ч., касационни жалби се излагат доводи за това, че в обжалваната му част решението на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявените срещу тях от М. П. К. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени.
П. Г. П. е подал отговор с вх. № 85 221/19.08.2018 година, на подадената от Д. Б. Ч. касационна жалба, като твърди, че същата е основателна.
М. П. К. не е подал отговор на касационните жалби, с който да изрази становище по допустимостта и основателността им, но в проведеното открито съдебно заседание ги е оспорил, като е поискал да бъдат оставени без уважение, а атакуваното с тях решение да бъде потвърдено.
П. Г. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.05.2018 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 63 009/08.05.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Д. Б. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.05.2018 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 69 149/18.05.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С определение № 194/22.04.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 39722018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. към настоящето производство е присъединено производството образувано по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК по повод на частна жалба с вх. № 89 790/28.06.2018 година, подадена от П. Г. П. срещу определение № 13 717/18.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година, с което частично е оставена без уважение молбата му с вх. № 69 150/18.05.2018 година за изменение на постановеното по делото решение № 2667/30.04.2018 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.
В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от П. Г. П. молба по чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 2667/30.04.2018 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена изцяло.
П. Г. П. е бил уведомен за обжалваното определение на 21.06.2018 година, а частната му жалба е с вх. № 89 790/28.06.2018 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С постановеното по делото определение № 370/22.04.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това представлява ли подаването и поддържането на частна тъжба от физическо лице пред надлежен съд виновно и неправомерно поведение, както и за това дължи ли обезщетение за причинени неимуществени вреди лице, което е сезирало надлежен съдебен орган в защита на свои права и тъжбата му е отхвърлена, без да е осъществена злоупотреба с право. По така поставените въпроси настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 45 от КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Наред с това по силата на чл. 56, изр. 1 от КРБ всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени негови права или законни интереси, като съгласно чл. 117, ал. 1 от КРБ, тази защита може да бъде осъществена и по съдебен ред. Защитата на правата или интересите на гражданите по съдебен ред може да бъде осъществявана както по гражданскоправен или административноправен ред, така и по наказателноправен такъв-чрез предвидените в НК и други закони престъпни състави отнасящи се до засягането на правата или интересите. По начало наказателноправната защита се реализира от самата държава-при престъпленията от общ характер. В определени случаи обаче, с оглед на степента на обществената опасност на деянията, характера на засегнатото от тях право или интерес и съществуващите отношения между дееца и лицето, чиито права са засегнати, законодателят е предоставил на последното преценката дали да се възползва от наказателноправния ред за защита. В тези случаи, при престъпленията от частен характер, правото да сезира съда за образуване на наказателното производство е предоставено на пострадалия, като правото се упражнява с подаването на тъжба. Същата е предпоставка за образуване на наказателно преследване за престъпления, които се преследват по реда на частното обвинение, като чрез съдържанието си очертава рамките, в които трябва да се развива наказателното производство. Затова възможността за подаване и поддържането на частна тъжба представлява признато от закона право и само по себе си подаването й не е противоправно действие, което да обуслови отговорност на частния тъжител за вреди причинени на трети лица. Такава противоправност обаче може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със същото по чл. 57, ал. 2 от КРБ. Обстоятелството дали правото на тъжба е упражнено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат на наказателното производство, тъй като законът не е свързал съществуването на правото с изискването твърдяното с тъжбата престъпление действително да е било извършено и то от обвиняемия. Затова правото на тъжба ще е упражнено добросъвестно, когато частният обвинител го упражнява с убеждението, че то съществува. В този случай няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че престъплението не е извършено или не е извършено от обвиняемия. Незнанието на тези обстоятелства от частния тъжител, независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва недобросъвестността при упражняване на правото на тъжба. Затова отговорността на частния тъжител спрямо обвиняемия при постановяване на оправдателна присъда е ограничена до отговорността за разноските в производството по чл. 190, ал. 1 от НПК. Обвиняемият може да търси обезщетение за други вреди само ако правото на тъжба е било упражнено при наличието на злоупотреба с право. Последното ще е налице, когато правото е упражнено извън неговите рамки и целите, за които е предвидено. Рамките, в които правото може да бъде упражнено са определени в разпоредба на чл. 57, ал. 2 от КРБ, съгласно която не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, както и в разпоредбите на чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от КРБ, съгласно които предвидените с тях права не могат да бъдат използвани за накърняване на правата и доброто име на други лица, за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността, както и да бъдат насочени срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Освен това упражняването на правата е ограничено и с разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която лицата са длъжни да се ползват от правата си, за да задоволяват своите интереси, като не могат да ги упражняват в противоречие с интересите на обществото. Използването на правото от носителя му не по предназначението му, извън така очертаните рамки и в нарушение на установените в посочените разпоредби забрани, представлява злоупотреба с правото и води до неправомерно упражняване на същото. Тази злоупотреба с правото обуславя противоправността на действието на носителя на правото и възможността от същия да бъде търсена отговорност за причинени при упражняването на правото вреди на трети лица. Злоупотребата с правото обаче не е равнозначна на вината, поради което и не се предполага по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, а тъй като има отношение към противоправността на действието, трябва да бъде доказано, наред с причинната връзка и вредите, от лицето което претендира обезщетение за претърпени вреди.
Предвид горното подаването и поддържането на частна тъжба от физическо лице пред надлежен съд само по себе си не е неправомерно поведение, поради което в този случай лицето, което е сезирало надлежен съдебен орган в защита на свои права и тъжбата му е отхвърлена не дължи обезщетение за причинени неимуществени вреди лице, без едновременно с това да е била осъществена и злоупотреба с право. Постановяването на оправдателна присъда или прекратяването на наказателното производство не са достатъчни за възникването на отговорност на частния тъжител за вреди по аналогия с чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ. Посочената разпоредба установява отговорност на държавата за вреди от незаконно обвинение, която е обективна и безвиновна, като не е поставена в зависимост от евентуалната вина на определени длъжностни лица. Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, като преди това бъде проведено досъдебно производство, в което се установи дали са налице достатъчно данни за това. По отношение на частния тъжител такова задължение липсва като по наказателните дела от частен характер не се провежда досъдебно производство. Всички доказателства за това извършено ли е престъпление и от кого се събират в съдебното производство, поради частния жалбоподател не може да извърши предварителна преценка на тези посочени от обвиняемия преди подаването на тъжбата. Затова частният тъжител не следва да отговаря за вреди единствено поради това, че наказателното производство е било прекратено или е постановена оправдателна присъда, тъй като това би го поставило в невъзможност да упражни правата си. Същевременно от разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ е видно че той се прилага само за посочените в него случаи, като извън тях отговорност за вреди може да бъде търсена по общия ред. Поради това предвидената в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ отговорност на държавата не може да бъде разширявана по пътя на тълкуването и да бъде разпростирана и по отношение на физическите лица-частни тъжители в наказателното производство. Отговорността на последните за причинените от тях вреди се реализира по общия ред, а именно чл. 45 и следващите от ЗЗД.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно в обжалваната чу част по следните съображения:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че с влязла в сила на 28.01.2010 година, присъда от 29.05.2009 година на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, постановена по н. ч. х. д. № 13 441/2007 година, потвърдена с решение № 145/28.01.2010 година на Софийски градски съд, наказателна колегия, 12-ти въззивен състав, постановено по в. н. ч. х. д. № 4769/2009 година М. П. К. бил признат за невиновен за това, че на 18-19.12.2006 година, в бр.249/3688/ХV на вестник „Нощен труд” в статия озаглавена „Спасяват ски сезона с оръдие за изкуствена...”, с подзаглавие „Застилат Б. със сняг-химикал”, чрез печатни произведения е разгласил позорни обстоятелства за честта и достойнството на частните тъжители Д. Б. Ч. и П. Г. П., като членове на съвета на директорите при „Юлен” АД [населено място] чрез думите: „... заради изкуствения сняг са хванати хиляди кубици вода от река Б. и така всичко живо надолу-растенията, животните и банскалии са обречени на суша и жажда; в продукта се слагат химикали, за да издържи до пролетта. Тези препарати остават в почвата, когато изкуственият сняг се стопи; 70-те оръдия харчат яко електроенергия, а тя е безценна за претрупаното с хотели Б....затова батареята на „Юлен” АД [населено място] ще обстрелва националния парк П.. Милионерите вложили в хотели и лифтове не знаят да губят пари. Поголовното изсичане на гори за ски-писти над Б., за което „Нощен труд” алармира от 2004 г., е причина навалелият сняг да не се задържа”. На основание чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд била задължителна за гражданския съд, който разглеждал гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Затова било недопустимо въззивният съд при зачитане на задължителната сила на присъдата да обсъжда доказателствата относно преклудираните факти.
Било е прието, че М. П. К. бил обект на наказателно преследване в продължение на почти три години през периода от подаване на частната тъжба на 19.03.2007 година. до влизане в сила на оправдателната присъда на 28.01.2010 година. По повод причинените в тази връзка вреди на К., следвало да се ангажира гражданската деликтна отговорност на Д. Б. Ч. и П. Г. П., които като частни тъжители неоснователно инициирали наказателното производство. Законодателят предвиждал сравнително леко наказание за престъплението от частен характер клевета, разпространена чрез печатно произведение по чл. 148, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от НК-глоба от 3000.00 лева до 10 000.00 лева и обществено порицание, както и за разгласяване на позорно обстоятелство по чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК-глоба от 3000.00 лева до 7000.00 лева и обществено порицание Чрез гласните доказателства се установявало негативното психологическо състояние и поведение на М. П. К., които били в рамките на обичайното, типичното и предполагаемото в сходни ситуации. Според свидетеля П. Б., колега и приятел на К., последният станал по-мрачен, по-подтиснат, дори нетрудоспособен през определен период, изпаднал в тежка депресия, започнал да приема успокоителни лекарства, не можел да спи. Свидетелят Г. Ж., съсед и приятел на К., изяснявал, че приятелят му трудно понасял ситуацията на неизвестност и несправедливост, поради което се променя. Докато преди бил жизнерадостен, по-весел, по-отговорен и дружелюбен, с течение на времето се свивал, започнал дори да се състарява, станал подтиснат, по-блед, по-унил, оплаквал се от безсъние и изпада в депресия. Извън доказаните обичайни неимуществени вреди, не се доказвали с категоричност превишаващи ги, допълнителни, специфични и по-тежки неимуществени вреди. Същите не се предполагали за разлика от обичайните, а подлежали на пълно доказване от М. П. К., каквото не било успешно проведено, въпреки разпределената доказателствената тежест със съдебния доклад от 14.07.2015 година по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Недостатъчни за доказване на пряката и непосредствена причинно-следствена връзка между неоснователно воденото наказателно производство и твърдяното влошено здравословно състояние на К., свързано с диагностициран захарен диабет и маниеров синдром, били показанията на двамата свидетели в същия смисъл и медицинското направление от 20.05.2014 година на АГ ППМП „Здраве 14” ООД [населено място] с вписана диагноза захарен диабет. Свидетелските показания в частта за заболяванията били косвени като основани на опосредени впечатления от разкази на К. и съпругата му. Медицинското направление било издадено повече от четири години след благоприятния за К. изход на наказателното дело. За провеждането на успешно доказване били необходими специални медицински знания, с които свидетелите и съдът не разполагали. При липса на съдебномедицинска експертиза, само въз основа на свидетелските показания и медицинското направление, не се доказвало с категоричност, воденото наказателно производство да представлява единствено условие, без което здравословните проблеми не биха настъпили при нормално стечение на обстоятелствата по смисъла на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
Освен това въззивният съд е приел за недоказано наличието на причинно-следствено връзка между противоправност и вредоносен резултат, свързан с твърдените професионални проблеми на М. П. К., а именно загуба на работодателско доверие, понижаване в длъжност и уволнение. Показанията за тези факти на свидетелите се основавали не на техните непосредствени впечатления за колегиалните отношения в редакцията на вестника, а на данни от К. и трети лица. Свидетелят П. Б. вече не бил полагал труд като журналист в същия вестник по време на публикуване на статията на 18-19.12.2006 година и подаване на частната тъжба на 19.03.2007 година., а свидетелят Г. Ж. бил съсед на К.. От документите към трудовото досие на К. също не се установявало твърдяното намалено работодателско доверие, уронен авторитет или служебно понижение. Напротив, с допълнително споразумение от 03.06.2008 година към трудовия договор на К., работодателят „Медия Холдинг” АД [населено място] увеличил на 1600.00 лева основната му работна заплата, която до тогава била 1500.00 лева по силата на допълнително споразумение от 31.05.2006 година. Действително с допълнително споразумение от 08.05.2009 година К. бил преназначен от заеманата до тогава длъжност „отговорен редактор” на вестник „Нощен труд” на нова длъжност „редактор” в отдел „Правен” на вестник „Труд”. В обясненията си по чл. 176, ал. 1 от ГПК от о. с. з. на 12.04.2017 година, К. признавал неизгодните за него факти по смисъла на чл. 175 от ГПК, че преназначаването било свързано със закриване на вестник „Нощен труд” и че други негови колеги, работили в светския отдел на спрения вестник, са били съкратени. Не се установявало, доколко към същия момент, били преназначени журналисти, работили извън светския отдел на закрития вестник, доколко тогава действащото щатно разписание за вестник „Труд” предвиждало длъжност, еднаква или сходна по трудови функции на дотогава заеманата от К. „отговорен редактор” в закрития вестник, както и коя от двете длъжности включвала повече ръководни правомощия. Трудовото правоотношение с К. било прекратено чрез предизвестие № 172/27.12.2012 година, връчено на 07.01.2013 година на основание чл. 328, ал. 1, т.2, пр. 2 от КТ, поради съкращаване на щата и времево следвало с близо три години влизането в сила на оправдателната присъда. Затова не се установявала пряка причинно-следствена връзка между наказателно производство по обвинение в клевета с преназначаването на нова длъжност и с прекратяването на трудовото правоотношение на М. П. К..
Изложени са мотиви, че при определяне на обезщетението съразмерно търпения емоционален дискомфорт от М. П. К., въззивният съд съобразявал продължителността от почти три години на неоснователно водения наказателен процес по обвинение в престъпление от частен характер за клевета, сравнително лекото предвиждано наказание глоба от 3000.00 лева до 7000.00 лева, съответно 10 000.00 лева и обществено порицание, характерът, обема и интензитета на преживените обичайни душевни болки и страдания, социалното положение на К., неговата възраст и обществено-икономическия критерий за справедливост към момента на търпените неимуществени вреди. На тази база, по реда на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд определял обезщетение от общо 4500. лева за неимуществените вреди. До този размер искът по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД Д. Б. Ч. и П. Г. П. бил доказан, а над него следвало да се отхвърли. При липсата на каквито и да било конкретни оплаквания в жалбата срещу формираните в решението фактически и доказателствени изводи относно иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди и след съобразяване на чл. 269, изр. 2 от ГПК, въззивният съд при условията на ограничен въззив не дължал служебна проверка за правилност на решението в тази част.
От посоченото е видно, че съставът на Софийски градски съд е счел, че наличието на влязлата в сила присъда от 29.05.2009 година на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, постановена по н. ч. х. д. № 13 441/2007 година, с която М. П. К. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му от частните тъжители П. Г. П. и Д. Б. Ч. обвинения е достатъчна за ангажиране на отговорността им за претърпените от К. вреди. С оглед на дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, този извод на въззивния съд е незаконосъобразен. За да може да бъде ангажирана деликтната отговорност на П. Г. П. и Д. Б. Ч. трябва да бъде установено, че действията им по подаване на частните тъжби, въз основа на които е било образувано наказателното производство са извършени при злоупотреба с право. Такива обстоятелства обаче не са установени. Показанията на разпитаните по делото свидетели Г. Й. Ж. и П. Н. Б. се отнасят до претърпените от М. П. К. вреди, но от тях не може да бъде направен извод за извършена от П. и Ч. злоупотреба с право. Извод за такава злоупотреба не може да бъде направен и от заключенията на изслушаните по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице А. М. Д. и тричленна съдебно-техническа експертиза с вещи лица А. М. Д., И. М. Д. и Е. Д. А.-Д.. Същите са допуснати и изслушани във връзка с проверка на истинността на изложените от М. П. К. в публикациите му твърдения. Това обстоятелство е относимо към факта извършено ли е посоченото в подадените от П. и Ч. частни тъжби престъпление или не. От него обаче не могат да бъдат правени изводи свързани с действията на касаторите при подаването на частните тъжби и да се извлича евентуална злоупотреба с право от тяхна страна. Такава злоупотреба не може да бъде извлечена и от влязлата в сила присъда от 29.05.2009 година на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, постановена по н. ч. х. д. № 13 441/2007 година, тъй като дори и в нея да са посочени факти за евентуална злоупотреба с право от страна на частните тъжители, то същите не се обхващат от задължителната й сила по чл. 300 от ГПК. Самото оправдаване на М. П. К. не е равнозначно с извършена от П. Г. П. и Д. Б. Ч. злоупотреба с право при подаването на частните тъжби. С оглед на посоченото по делото не са събрани доказателства установяващи извършена от П. Г. П. и Д. Б. Ч. злоупотреба с право при подаването на частните тъжби, въз основа на които е било образувано наказателното производство против М. П. К., поради което не е установена противоправност на действията им. Поради това предявения против тях иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД не е доказан по основание и трябва да бъде отхвърлен. Това налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която П. Г. П. и Д. Б. Ч., на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, са осъдени да заплатят на М. П. К. сумата от 4500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него н. ч. х. д. № 13 441/2007 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.03.2007 година до окончателното плащане, като бъде постановено друго, с което искът в тази му част бъде отхвърлен. Предвид този резултат обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта му, с която П. Г. П. и Д. Б. Ч. са осъдени да заплатят на адвокат Г. А. С. от САК сумата от 545.00 лева, представляваща възнаграждение по чл. 38 от ЗА, за безплатно представителство на М. П. К. пред първата инстанция.
С оглед изхода на спора М. П. К. ще трябва да бъде осъден да заплати на П. Г. П. сумата от 774.00 лева, а на Д. Б. Ч. сумата от 120.00 лева, разноски пред настоящата инстанция. Във въззивното производство П. Г. П. е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 834.50 лева, които с оглед изхода на спора, трябва да му бъдат възстановени в пълен размер. С решението си съставът на Софийски градски съд му е присъдил сумата от 467.00 лева или остават дължими се още 367.50 лева. Обжалваното решение е било изменено по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 13 717/18.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година. С него М. П. К. е бил осъден да заплати на П. Г. П. сумата от 140.00 лева, представляваща разноски за вещо лице пред първата инстанция, като е оставено без уважение искането за присъждането на пълния размер на тези разноски от 250.00 лева. Определението е обжалвано в частта му, която искането е оставено без уважение с частна жалба с вх. № 89 790/28.06.2018 година. Предвид изхода от спора частната жалба се явява основателна и обжалваното определение трябва да бъде отменено с частта му, с която е оставено без уважение искането на П. Г. П. за присъждането на разноските над сумата от 140.00 лева до пълния им размер от 250.00 лева, като тази разлика бъде присъдена на П.. С оглед на всичко това М. П. К. ще трябва да заплати на П. Г. П. общо сумата от 1266.50 лева разноски по делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2667/30.04.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година в частта му, с която П. Г. П. от [населено място], район „Л.”, [улица], с ЕГН [ЕГН] и Д. Б. Ч. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, са осъдени да заплатят на М. П. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с ЕГН [ЕГН] сумата от 4500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него н. ч. х. д. № 13 441/2007 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.03.2007 година до окончателното плащане, а на адвокат Г. А. С. от САК, с адрес [населено място], сумата от 545.00 лева, представляваща възнаграждение по чл. 38 от ЗА, за безплатно представителство на М. П. К. пред първата инстанция и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. П. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с ЕГН [ЕГН] против П. Г. П. от [населено място], район „Л.”, [улица], с ЕГН [ЕГН] и Д. Б. Ч. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] иск, с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 4500.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него н. ч. х. д. № 13 441/2007 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 111-ти състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.03.2007 година до окончателното плащане.
ОТМЕНЯ определение № 13 717/18.06.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година, в частта му, с която е оставено без уважение искането на П. Г. П. от [населено място], район „Л.”, [улица], с ЕГН [ЕГН] по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 2667/30.04.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 16 487/2017 година в частта му за разноските за разликата над сумата от 140.00 лева до пълния размер от 250.00 лева, разноски за вещо лице пред първата инстанция.
ОСЪЖДА М. П. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с ЕГН [ЕГН] да заплати на П. Г. П. от [населено място], район „Л.”, [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 1266.50 лева разноски по делото, а на Д. Б. Ч. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 120.00 лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.