Р Е Ш Е Н И Е № 395 гр.София, 03 декември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1223/2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба от адв. Н. З. – служебно назначен защитник на подс. К. В. М., срещу решение № 204 от 04.06.2014г. по внохд № 407/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ІІ-ри състав, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. С присъда № 1156 от 17.03.2014г., постановена по нохд № 7/2014г. по описа на Благоевградски окръжен съд, подсъдимият К. В. М. е признат за виновен в това, че на 18.09.2012г. в [населено място], /община/, е направил опит умишлено да умъртви К. П. П., поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55 от НК е осъден на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалба от защитника на подсъдимия и с Решение № 204 от 04.06.2014г. по внохд № 407/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ІІ-ри състав, е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от защитника на подсъдимия К. В. М., се твърди наличие на всички касационни основания. В подкрепа на заявеното оплакване за неправилно приложение на материалния закон се развиват доводи за неправилно квалифициране на деянието по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Навеждат се съображения, че деянието не е извършено при изискуемия от закона пряк умисъл за лишаване от живот, защото, макар да се касае до удар в жизненоважна част от човешкото тяло, с нож, годен да причини смърт, не е отчетено, че подсъдимият е нанесъл само един удар, с незначителна сила, с малък по размер джобен нож. Поради това се прави довод за извършване на деянието при евентуален умисъл, като подсъдимият следва да понесе отговорност за реално причинения резултат – телесна повреда. Във връзка с тези съображения в касационната жалба се прави искане за изменяване на въззивното решение, като бъде преквалифицирано деянието, извършено от подсъдимия, в по-леко наказуемо престъпление – по чл. 129 или чл. 128 от НК и съответно на това бъде намален размера на наложеното му наказание с приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. По-нататък се излагат съображения в подкрепа на заявеното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото. Посочва се противоречие между мотиви и диспозитив на първоинстанционната присъда по отношение на конкретната законова хипотеза, в която е наложено наказанието на подсъдимия по чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55 от НК и неяснота на волята на решаващия съд. Твърди се липса на мотиви на въззивната инстанция по отношение на направеното в жалбата оплакване във връзка с определяне на наказанието, както и неяснота дали то е определено при изключителни или многобройни смекчаващи вината обстоятелства, без да е извършена преценка дали не е по-благоприятно реализиране на наказателната отговорност по чл. 58, ал. 1 от НК. Въз основа на тези доводи в условията на алтернативност се иска отмяна на въззивното решение и на потвърдената с него първоинстанционна присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В касационната жалба се аргументира и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Конкретно се развиват доводи това, че определеното наказание не съответства на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, нито на целите по чл. 36 от НК. В тази връзка, алтернативно се прави искане за изменение на въззивното решение и намаляване на наложеното на подсъдимия наказание с прилагане на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция служебно назначеният защитник на подс. К. М. – адв. З., поддържа касационната жалба съобразно направените в нея доводи. Акцентира върху оплакванията за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Защитникът поддържа в условията на алтернативност направените в касационната жалба искания. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Подс. К. М. моли да бъде намалено наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното въззивно решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: І. По отношение на твърдяното в касационната жалба неправилно приложение на материалния закон. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Фактическите обстоятелства, отразени в обвинителния акт и признати от подсъдимия в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, правилно са били подведени и от двете съдебни инстанции под нормата на чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Правно оценъчната дейност на решаващите съдилища е извършена в рамките на фактическата обстановка, възведена в обвинителния акт, като е извършена изискуемата в тази диференцирана процедура преценка за подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на фактите от валидно събраните на досъдебното производство доказателства. Възраженията на защитата за несъставомерност на поведението на подсъдимия по възприетата правна квалификация на деянието като опит за убийство, са били обсъдени внимателно както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция, като настоящият съдебен състав не намира основание за критика на законосъобразността на направените изводи по правото. Установените фактически обстоятелства са, че подс. М. и пострадалият П. на 18.09.2012г., след като предходната вечер употребявали алкохол в една компания, отново се срещнали и започнали да употребяват алкохол, като междувременно между двамата възникнал спор във връзка с липсващия мобилен телефон на подсъдимия. Подсъдимият, пострадалият и св. М. седели в заведение зад кметството на [населено място], пиейки бира и ракия, като М. и П. си разменяли реплики, като основно пострадалият се заяждал с подсъдимия. Около 16 часа подсъдимият отишъл до дома си, бързо се върнал и без да казва нищо, извадил от джоба си нож с дължина на острието 8,5 см и ширина на острието 1 – 1,3 см и забил този нож в лявата гръдна половина на П.. В резултат на това действие на подсъдимия, на пострадалия била причинена прободно-прорезна рана в лявата гръдна половина с раневи канал, преминаващ през четвъртото ребро в ляво с проникване в перикардната торбичка и нараняване на дясната камера на сърцето. П. бил закаран от екип на спешна помощ в МБАЛ „име”, където му е извършена животоспасяваща операция. В рамките на тези доказателствено обезпечени факти, решаващите съдилища правилно са приели, че подс. М. е извършил опит за лишаване от живот на пострадалия П.. Като е нанесъл удар с нож в лявата гръдна половина на пострадалия, подсъдимият е причинил прободно-прорезно нараняване с проникване в перикардната торбичка и нараняване на дясната камера на сърцето, което, съгласно експертното заключение, без оказване на висококвалифицирана и своевременна медицинска помощ, неминуемо би довело до смърт. Следователно, от обективна страна поведението на подс. М. сочи на осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 115 от НК, като престъплението е останало недовършено, понеже не е настъпил престъпния резултат – смъртта на пострадалия поради извършената медицинска интервенция. Спорният въпрос, който се поставя от защитата пред всички съдебни инстанции, е за съдържанието на умисъла у подс. М.. Съдебната практика е константна, че за умисъла на дееца се съди от средствата, с които е извършено деянието, от насоката и силата на ударите, от мястото на нараняването, от разстоянието, от което се посяга на жертвата с оръжие (ППВС №14/1963г., Решение № 63/1988г. на ОНСК на ВС). За умисъла на се съди от реалните действия на подсъдимия, които обективират и материализират формираните в съзнанието му представи, а не от обясненията му. Инстанционните съдилища прецизно са приложили установените в съдебната практика критерии за преценка на субективната страна на извършеното от подс. М., които са решаващи за отграничаване на опита за убийство от умишленото причиняване на телесна повреда. В случая, наличието на пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия правилно е изведено въз основа на обективни факти – обстоятелството, че подсъдимият е отишъл до дома си и бързо се е върнал, като незабавно е нанесъл удар с носения от него нож, фактът, че използваното от дееца оръжие е нож с дължина на острието 8,5 см и ширина 1-1,3 см, което оръжие е годно да причини смърт, обстоятелството, че ударът е нанесен от близко разстояние, нанесен е в областта на лявата гръдна половина, където се намират жизнено важни органи на човешкото тяло, обстоятелството, че ударът е бил с немалка сила, което е изводимо от експретното заключение за характеристиките на нараняването (включващо прерязване на хрущял на ІV ребро, проникващо в перикардната торбичка и нараняващо дясната камера на сърцето). Всички тези обективни обстоятелства правилно са били преценени в тяхната съвкупност от двете съдебни инстанции и тази комплексна преценка е дала основание за законосъобразен извод за това, че целеният от подсъдимия резултат е бил именно лишаването от живот на пострадалия, а не само посегателство върху телесния му интегритет. Доводите в касационната жалба за това, че се касае само до един удар и че този удар е бил с незначителна сила, че подсъдимият не е нанесъл повече удари, а си е тръгнал, че е можел да избере и друго оръжие, ако е искал смъртта на П., посочени за обосноваване на умисъл към телесна повреда, са лишени от основание. Както беше посочено, от заключението на СМЕ се извеждат характеристиките на причиненото увреждане, като с оглед дълбочината на проникване на ножа и засягането на хрущял и на тъкани, следва извод за това, че силата на удара не е била незначителна, каквито са твърдения в касационната жалба. Несъмнено, използваният от подсъдимия нож с посочените характеристики и размери е оръжие, годно да причини смърт, така че доводите, свързани с това, че М. е можел да избере друго оръжие, не могат да бъдат възприети като такива, сочещи на липса на умисъл за убийство. Соченият от защитата факт, че ударът е бил само един, също сам по себе си не обосновава липса на умисъл за убийство, защото, от една страна се касае до силен удар с нож с локализация в част от тялото, в която се намират жизнено важни органи, при това с достатъчна сила да причини проникващото в сърдечната камера прободно-прорезно нараняване, а от друга страна, броят на ударите не е единствен критерий за субективната страна, доколкото изводите за отношението на дееца се правят въз основа на комплексна оценка на обективираното му поведение. Не са останали без внимание, както твърди защитата, обстоятелствата на предхождащите нанасянето на удара от подсъдимия събития – размяната на реплики между него и пострадалия, които са ценени във връзка с причините за извършване на деянието. Не на последно място, възражението на защитата за съставомерност на деянието по чл. 129 (или чл. 128) от НК, а не по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, няма основание и с оглед на експертния извод за това, че при това нараняване и при липса на своевременна медицинска помощ, леталният изход би бил неминуем. Предвид изложените съображения, настоящата инстанция намира, че не са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. М., съставлява престъпление по по-леко наказуем състав – умишлено причинена телесна повреда, поради което законосъобразно двете съдебни инстанции са отказали преквалификация на деянието. Съвкупната преценка на обективираното поведение на подсъдимия несъмнено обосновава умисъл към убийство, поради това материалният закон е приложен правилно, като М. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. В този смисъл, претенцията в касационната жалба за преквалификация на деянието в рамките на установената фактическа обстановка не може да бъде удовлетворена. ІІ. По отношение на оплакването за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото. За да е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, нарушението на процесуалните правила трябва да е съществено – да е от категорията на тези, изброени в т. 1 – т. 4 на чл. 348, ал. 3 от НПК. Такова съществено нарушение, обосноваващо отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, не се констатира в настоящия случай. В касационната жалба се сочи, че първият съд е възприел, че липсват данни подсъдимият да е действал в състояние на уплаха или смущение или на афект, без да е била налице съдебнопсихиатрична експертиза, и това не е било забелязано при въззивния контрол на присъдата. Това оплакване на практика е за необоснованост на присъдата, която не е сред касационните основания. Не е налице порок в дейността на въззивната инстанция за цялостна проверка на невлязлата в сила присъда, защото от доказателствата по делото не са изводими конкретни фактически данни за наличие на обстоятелства, предизвикващи непосредствено особено психично състояние на дееца, така че обсъждането на такова състояние на подсъдимия е било извън фактическите и правни рамки на обвинението. Във връзка с другото възражение – за противоречие между мотиви и диспозитив на първоинстанционната присъда по отношение на хипотезата, в която е определено наказанието на подс. М., и липсата на мотивиран отговор на това възражение от въззивния съд, настоящата инстанция намира, че не се касае до допуснато съществено процесуално нарушение. Действително, в мотивите си първоинстанционният съд не е бил достатъчно прецизен, като е посочил, че е „налице значителен превес” на смекчаващите вината обстоятелства. При все това, обаче, от подробните съображения във връзка с определяне на наказанието на подс. М. за извършеното престъпление, недвусмислено става ясна волята на решаващия съд за това, че са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Тези обстоятелства са били изведени в мотивите, както и е направен дължимия правен извод, за това, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, би се явило несъразмерно тежко за така извършеното престъпление. Макар на възражението пред въззивният съд в тази насока в решението да е отговорено твърде формално и декларативно, то тази инстанция е извършила проверка на правилността на формиране на вътрешното убеждение на първия съд и на законосъобразността на правните изводи за определяне на наказанието на подсъдимия при наличие на многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Мотивировката на въззивното решение не оставя място за съмнение у страните (включително и подсъдимия и неговия защитник) по отношение на това, че съдът е възприел наличието на фактическите и правни основания за прилагане на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и определяне на наказание на подсъдимия под предвидения в закона специален минимум за извършеното престъпление. Липсата на мотиви на първата инстанция по отношение на преценката за благоприятност на налагане на наказанието на подс. М. в хипотезата на чл. 58а, ал. 4 от НК, както и неиздържаният отговор, който е дала въззивната инстанция на възражението в тази насока от защитата, също не могат да бъдат преценени като съществено нарушение на процесуалните правила. Това е така, защото, след като производството се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, инстанционните съдилища правилно са приложили императивните норми на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а от НК. Несъмнено и от двете инстанции е констатирано наличие на условията по чл. 55 от НК, така че законосъобразно индивидуализацията на наказанието по отношение на подс. М. е в хипотезата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Следва да се възприеме като по-благоприятно приложението на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, защото позволява, на плоскостта на конкретиката на смекчаващите вината обстоятелства, от една страна, и от друга – на преценката на степента на обществена опасност на деянието, поради това, че се касае до опит, определяне на наказание значително под предвидения минимум. Възможността за определяне на наказанието под предвидения минимум, при съобразяване на всички обстоятелства, влияещи върху отговорността, следва да се оцени като по-благоприятна за подсъдимия от определяне на наказание в хипотезата на чл. 54 от НК и намаляването му с една трета, защото в първата хипотеза би се стигнало до по-леко наказване на дееца чрез определяне на наказание, значително под предвидения в специалната норма минимум. ІІІ. По оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс. М. наказание. Това оплакване следва да бъде възприето като основателно. При определяне на размера на наказанието лишаване от свобода, в хипотезата на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, решаващите съдебни инстанции правилно и обосновано са отчели обстоятелствата, влияещи върху отговорността на подс. М.. При все това обаче, определянето на наказанието е единен логически процес, при който се прави цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението. Именно при извършване на тази комплексна логическа дейност инстанциите по същество са подценили значението на смекчаващите вината обстоятелства, които, преценени в тяхната съвкупност, обосновават определяне на по-ниско по размер наказание. В съвкупността от смекчаващи вината обстоятелства правилно са включени направените от подсъдимия самопризнания, улеснили разкриването на деянието, изразеното съжаление за извършеното, сравнително младата възраст на подсъдимия, чистото му съдебно минало, тежкото семейно положение, като комплексната им оценка сочи на значително ниска степен на обществена опасност на личността на подсъдимия. Тези обстоятелства несъмнено са със значително по-голяма тежест от отегчаващите, така че решаващите съдебни инстанции е следвало да ги отчетат при определяне на размера на наказанието. Като не са сторили това, са допуснали очевидно несъответствие на определения размер на наказанието лишаване от свобода с преценката за обществена опасност на дееца, която не е висока и деянието е инцидентна проява. Поради това, настоящата инстанция намира, че наказанието, наложено на подс. М. за така извършеното престъпление, от седем години лишаване от свобода, е необосновано завишено и следователно е налице касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Съответно на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, както и в унисон с целите по чл. 36 от НК, се явява наказание от шест години лишаване от свобода. Поради тези съображения, са налице основания за изменение на атакуваното въззивно решение, като бъде намален размера на наложеното на подс. М. наказание за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, от седем на шест години лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 204 от 04.06.2014г. по внохд № 407/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ІІ-ри състав, като НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. К. В. М. с ЕГН [ЕГН] от седем години на ШЕСТ години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.