4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50696
гр. София, 30.09.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 412 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 69/11.11.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 460/2021 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260187/22.06.2021 г. по гр. дело № 220/2021 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата Г. Б. Д., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 12 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, по което ищцата е оправдана с присъда № 101/19.12.2018 г. по н.о.х.д. № 928/2018 г. на Хасковския районен съд (ХРС), потвърдена с решение № 55/06.07.2020 г. по в.н.о.х.д. № 24/2020 г. на ХОС, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 06.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Г. Д. не е подала отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение; 2) относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ; 3) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост; и 4) неизпълнението на задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на обезщетение за неимуществени вреди, представлява ли противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 123/23.06.2013 г. по гр. дело № 254/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 113/02.05.2017 г. по гр. д. № 3483/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 358/06.01.2015 г. по гр. дело № 2026/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че формулираните от касатора четири правни въпроси, които са такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, се припокриват по съдържание и смисъл помежду си, като на практика се свеждат до първия от тях, който е най-общо и пълно формулиран.
Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посочените от касатора четири решения на ВКС, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
В случая, за да определи размера на процесното обезщетение на сумата от 12 000 лв., въззивният съд е изложил следните съображения: Посочил е, че по делото безспорно е установено, че ищцата е претърпяла обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление, като притеснение, страх, стрес, накърнено достойнство, уронен авторитет, чувство за онеправданост, коренна промяна в психо-емоционалното състояние, негативни изживявания, свързани с
чувството за вина и срам пред обществото, близки, приятели и роднини. Съдът е изтъкнал, че тези неимуществени вреди дори не се нуждаят от пълно и главно доказване, доколкото са очевидни и са налице във всеки един случай на незаконно водено наказателно производство, приключило с оправдателна присъда и са в безспорна причинно следствена връзка с последното. Приел е също, че за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди във всеки един конкретен случай следва да бъдат преценявани и т. нар. специфични вреди, като е изложил съображения, че в случая артериалната хипертония и кардиологичните проблеми на ищцата не може да бъдат приети като вреда, пряка и непосредствена последица от незаконно воденото наказателно производство; същевременно относно кардиологичните проблеми съдът е посочил, че може да бъде прието, че в резултат на последното са се обострили. Апелативният съд е приел също, че за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, резултат от незаконно воденото против ищцата наказателно производство, освен гореказаното, следва да бъдат съобразени и продължителността на същото – около 4 години досъдебна и съдена фаза, който срок не може да бъде квалифициран като неразумен; че против ищцата е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“; както и тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко умишлено престъпление.
Настоящият съдебен състав намира, че излагайки горните мотиви относно определянето на размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил посочения по-горе правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 пр. 1 от ЗОДОВ, в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС.
Предвид изложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост.
Жалбоподателят ПРБ не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 69/11.11.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 460/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. Б. Д. сумата 12 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 06.07.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |