Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е              № 108                        С о ф и я, 23 март 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на 27  ф е в р у а р и  2009  година в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:  БОЙКА ПОПОВА                                           ЧЛЕНОВЕ:    ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                       ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА       при секретар  Аврора Караджова и в присъствието на прокурора  Атанас Гебрев изслуша докладваното от председателя - съдия Бойка Попова касационно дело  № 57 / 2009 година     Касационното производство е образувано по жалба, подадена от адв. Д. Тончев от АК – София, като защитник на подсъдимия В. Р. В. от гр. В.. Предмет на жалбата е решение № 181 от 02.12.2008 г по в н о х д № 341/2008 г, постановено от Варненския апелативен съд, което се оспорва по касационен ред с позоваване на всички основания по чл. 348 НПК и излагане на доводи в тяхна подкрепа. Касационният жалбоподател не участва в третоинстанционното производство. Представлява се в заседанието пред В К С от защитници - адв. Е. Велинов и адв. В. Траянова, които поддържат оплакванията, изложени в жалбата, допълват ги с писмени бележки и отправят алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия, за смекчаване отговорността му или за отмяна на оспореното решение и ново разглеждане на делото. Становището на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното : С присъда № 51 от 23.04.2008 г по наказателно дело № 1906/2007 г на Варненския окръжен съд касационният жалбоподател е признат в и н о в е н за довършен опит за убийство на А. С. С. , осъществен при условията на опасен рецидив на 19.05.2007 г в гр. В., поради което и на основание чл. 116 ал.1 т.12 във връзка с чл. 18 и във връзка с чл. 55, ал.1 т.1 НК му е наложено наказание 6 / шест / години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване. Издадената присъда е обжалвана от прокурора и подсъдимия. Въззивният съд я е изменил само в санкционната й част, като е увеличил наложеното наказание на 10 / десет/ години лишаване от свобода, а в останалата й част присъдата е потвърдена.   Оплакванията, развити в подадената касационна жалба и писмените бележки към нея, повтарят оплакванията, които са били предмет на обсъждане от апелативния съд и с тях вече се приписва процесуална и материално-правна незаконосъобразност и на решението. Алтернативно се касира и основанието по чл. 348, ал.1 т.3 НПК, като функция от първите две, а самостоятелно - поради корекцията, извършена от въззивния съд, с която е утежнено положението на подсъдимия.   1. По доводите за допуснати процесуални нарушения :   Касационният жалбоподател изначално оспорва участието си в инкриминираното деяние и на тази база е изградена защитната теза. Затова и пред двете контролни инстанции защитата му цели да подрони логическата очевидност на залегналия в присъдата главен факт, че подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. Известно е, че доказването на факти, принадлежащи на миналото, винаги се извършва посредством анализ, тълкуване и оценка на доказателствените средства, които ги възпроизвеждат пред съда. Ето защо В К С не споделя упреците към въззивния съд за резултатите от доказателствената му дейност, в т.ч., оценките, които е дал на източниците по делото и съдържащите се в тях данни, в каквато посока е основното недоволство в жалбата. Съдът е задължен да анализира, тълкува и оценява доказателствените средства и установените чрез тях конкретни факти за изследваното събитие и неговата оценка е меродавна в процеса . Проверявайки фактическата правилност на присъдата, апелативният съд е изпълнил перфектно процесуалните си задължения да извърши собствен разбор на доказателствата по делото. В пълно съответствие с изискванията на чл. 339, ал.2 НПК мотивите на обжалваното решение съдържат задълбочен доказателствен анализ от логични съждения, заключения и оценки, чиито достойнства се отричат от касационния жалбоподател, понеже не са в полза на защитната му теза. Така например, съдът се е аргументирал убедително защо счита, че свидетелите, пред които е осъществено инкриминираното деяние сутринта на 19.05.2007 г, в бар „ Р. ” „ спестяват „ истината само за най-съществения факт по делото – чия е ръката, забила в гърдите на пострадалия приложения по делото като веществено доказателство нож . Напълно логична и вярна, защото се извежда от материалите по делото, е оспорената констатация на съда, че два месеца след инкриминираното деяние в „ усилията „ за оневиняване на подсъдимия, е включен и самия пострадал – св. А. С. , ако се съди от съдържанието на нотариално заверената от него декларация, приложена на л. 108 в том І от досъдебното производство и от обясненията му, които е дал пред съда. Понеже за авторството на инкриминираното деяние и мотивите за извършването му решаващо значение имат показанията именно на този свидетел, депозирани от него по реда на чл. 223,ал.1 НПК пред съдия на 22.05.2007 г в 10 часа, валидността им / като форма и съдържание/ се оспорва и пред третата инстанция. Следва да се посочи, че съображенията на въззивният съд за процесуалната годност на този разпит, се споделят напълно от третата инстанция и затова няма да бъдат повтаряни. Същевременно, предшестващите инстанции правилно са отхвърлили, след като са изследвали/ с няколко съдебно-медицински експертизи и разпит на лекуващия лекар / и възражението на подсъдимия, че на 22.05.2007 г в 10 ч сутринта пострадалият не е бил в състояние пълноценно и обективно да възпроизвежда факти за инкриминирания инцидент. По същия повод съдът се е позовал още и на показанията на свидетелите Т, осъществили личен вербален контакт с пострадалия в различно време преди разпита му пред съдия. За заключението си, че доверие заслужават обясненията на пострадалия, дадени пред съдия, съдът се е обосновал и с допълнителни аргументи, изводими от версията, която подсъдимият е предложил на досъдебното производство / проверена чрез следствен експеримент – л. 27, том ІІ /, а пострадалият – пред съда. Понеже двете версии съществено се разминават относно важни за предмета на доказване обстоятелства, каквито са времето, мястото, начинът на нараняване на пострадалия, авторство на деянието и пр.,/, оценката, която съдът е дал за достоверността на посочените гласни източници в различните фази на делото, е закономерна. Обсегът на оплакванията за процесуална незаконосъобразност на решението и присъдата, е разширен от защитата на касационния жалбоподател в писмените й бележки, представени пред ВКС, с още две възражения. Правят се за първи път пред третата инстанция в контекста на възражението, че формираните фактически констатации са опорочени : С първото възражение и с позоваване на ТР № 2 /2002 г на ОСНК се оспорва „валидността „ на обвинителния акт, защото в него „липсвала датата и мястото” на изготвянето му. Това възражение се оставя без коментар с оглед заявената от подсъдимия процесуална позиция по реда на чл. 272 във връзка с чл. 254, ал.3 НПК / виж, протокол от първото с.з. на 18.03.2008 г – л. 103 от първоинстанционното дело/. Второто възражение е свързано косвено с оръжието на престъплението : Оръдието на престъплението – нож / кама / с надпис „Smit & Wesson „ е предаден на разследващия орган на 19.05.2007 г с протокол, приложен на л. 52 в том ІІ/ досъдебното дело/ от МБАЛ „ Св. Анна”, след изваждането му от гърдите на пострадалия при животоспасяващата операция и е веществено доказателство по делото. Ножът е изследван от БНТЛ към ОДП Варна за наличие на годни дактилоскопни следи. Изследването не е дало резултат, съгласно приложената на л. 1 от том ІІ от досъдебното производство, експертна справка. Ето защо е необяснимо, понеже е напълно безпредметно, оспорването на посочената експертна справка едва пред В К С, при условие, че от изследването на оръдието на престъплението по делото не е получен какъвто и да било доказателствен резултат. В заключение - фактическите констатации, залегнали в присъдата и решението са формирани надлежно.становяването им не е засегнато от допуснати нарушения на процесуалните и логически правила.   ІІ. По доводите за материалноправна незаконосъобразност:   Освен на обсъдените по-горе основания, оневиняването на касационния жалбоподател се претендира и с позоваване на допуснато нарушение на материалния закон. Предлага се наказателната му отговорност да отпадне в хипотезата на чл. 18, ал.3 буква”б” НК, като искането се основава на съдържащата се в присъдата и решението фактическа констатация / отчетена по чл. 55, ал.1 НК /, че подсъдимият е придружил пострадалия до МБАЛ „ Света Анна” – гр. В.. Искането е неоснователно и към съображенията, изложени по този повод в обжалваното решение, следва да се посочи и следното: Процесният опит за убийство е довършен. За самоволен отказ от довършен опит е необходимо деецът да предотврати настъпването на престъпния резултат по собствена подбуда, като прояви такава активност, с която се прекъсва причинноследствения процес, предизвикан от изпълнителното деяние. Случаят обаче не е такъв.: Установено е, че отвеждането на пострадалия в близкото болнично заведение е решение, принудено в голяма степен от обстоятелствата, а изваждането на забития до дръжката нож в сърдечната област на жертвата, е резултат на двучасова висококвалифицирана медицинска интервенция. Ето защо съдът правилно е приел, че прекъсването на причинноследствения процес от изпълнителното деяние, не е заслуга на дееца, която той си приписва по смисъла на чл. 18, ал.3 буква”б” НК, т.е., че не се касае до самоволен отказ от довършен опит. Затова при възприета правна квалификация по чл. 116, ал.1 т.12 във връзка с чл. 18 НК с основание е прието, че изпълнителното деяние е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини и виновният следва да понесе отговорност по този престъпен състав.   ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието :   Наказателната отговорност на касационния жалбоподател поначало е ангажирана при предпоставките на чл. 55, ал.1 т.1 във връзка с чл. 58,буква”а” НК. При съответен протест на прокурора, въззивният съд е увеличил наказанието от 6 / шест/ на 10/ десет/ години лишаване от свобода и тази корекция се оспорва по касационен ред с оплаквания, които са неоснователни: Необходимо е първо да се посочи, че като вид наказание, съдът е избрал най-благоприятната за виновния алтернативна санкция за престъплението по чл. 116, ал.1 т.12 НК – лишаването от свобода, чиито законови рамки са между 1 години. Приложението на намалената наказателна отговорност при предпоставките на чл. 55, ал.1 т.1 НК на общо основание следва да държи сметка за степента на обществена опасност на деянието, а тя винаги е отразена в тежестта и определеността на предвидената от законодателя санкция. Разгледана по този начин, степента на обществена опасност за деяния по чл. 116, ал.1 НК, вкл., и когато са останали недовършени, е много висока и въззивният съд не без основание е акцентирал върху това обстоятелство. Понеже обществената опасност на деянието е само един от критериите, които сочи легалната формула по чл. 348, ал.5 НПК за справедливото наказание, въззивният съд е изложил съображения и по останалите : личната степен на обществена опасност на дееца и постигане целите на наказанието по чл. 36 НК. Предмет на оспорване обаче са най-вече оценките на въззивния съд за личността на касационния жалбоподател. В К С намира, че тези оценки са оправдани и не само заради предишните му осъждания, но и защото всяко престъпно деяние е проявление и на личността на своя извършител. При определяне на наказанието по размер съдът очевидно не е подценил обстоятелствата, които намаляват вината, в т.ч., и признатото за изключително по чл. 55, ал.1 НК, като се има предвид, че законоустановеният минимум по чл. 116, ал.1 НК в случая е редуциран с една трета. Ето защо третата инстанция прие, че наказанието от 10 /десет/ години лишаване от свобода е съответно на извършеното престъпление и няма основания за намаляването му по касационен ред. Поради изложените съображения въззивното решение следва да остане в сила. Затова и на основание чл. 354, ал.1 т.1 НПК, Върховният касационен съд – І н.о.     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 181 от 02.12.2008 г, постановено от ВАРНЕНСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по в н о х д № 341/2008 г.     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :