8 Р Е Ш Е Н И Е
№ 96
гр. София, 27 октомври 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА
при секретаря…..….........Марияна Петрова...……..…и в присъствието на прокурора………………..Мария МИХАЙЛОВА…..…изслуша докладваното от Председателя касационно дело № 285 по описа за 2021 г.
Производството е образувано по протест на прокурор от апелативна прокуратура гр. Пловдив срещу решение № 260027 от 24.02.2021г. на Пловдивски апелативен съд по внохд № 209/19г. в частта, с която е отменена присъда на ОС – Хасково по нохд № 709/18г. относно приложението на чл.242, ал.8 от НК.
В протеста се сочат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Излагат се аргументи, че с постановяването на атакуваното решение е допуснато нарушение на закона, тъй като апелативният съд не е съобразил редица обстоятелства – че съдът на ЕС не може да тълкува разпоредби от вътрешното право на държава - членка; че действието на Хартата на основните права на ЕС е ограничено във времето след датата на присъединяване на държавата към ЕС и не засяга по смисъла на чл.307 от ДЕО правата и задълженията за присъединяващите се държави поети от съответната държава – членка по други международни актове; че нормата на чл.242, ал.8 от НК е приета преди присъединяването на България към ЕС и е в съответствие с чл.12, т.„б“ от Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност и с поетите задължения по силата на чл.2, т.1 и т.2 на Конвенцията на ООН относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности, които са с приоритет пред всяко друго международно споразумение съгласно Резолюция 44/23 от ООН и чл.103 от Устава на ООН. Като съществено нарушение на процесуални правила се посочва липсата на мотиви, поради които съдът е приел, че юридическото лице не е могло да защити правата си, с което е лишил страна в производството – прокуратурата, да упражни правото си на защита. Според прокурора правото на защита на гражданите и юридическите лица е гарантирано от нормите на чл.56 и чл.122, ал.1 от Конституцията на РБ. Изложени са и съображения за съответствие на стойността на отнетото превозно средство с тежестта на престъплението. Изразява се становище, че цитираното в решението на съда на ЕС рамково решение 2005/212/ПВР според обяснителен меморандум на Комисията не съдържа правно обвързващи държавите - членки разпоредби касаещи засегнатите трети лица. Настоява се за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния или първоинстанционния съд.
Представителят на ВКП не поддържа протеста. Счита, че решението на апелативния съд е постановено съгласно отговора на направеното преюдициално запитване до Съда на ЕС, че чл.2 и чл.4 от Рамково решение 2005/212/ПВР във връзка с чл.47 от Хартата не позволява съществуването на национална правна уредба, позволяваща конфискацията на средството на престъплението когато собственикът е различен от извършителя и не е знаел за извършеното престъпление. Намира решението за правилно и законосъобразно.
Подсъдимият М. Т., редовно призован, не се явява пред касационния съд. Не се явява и упълномощеният му защитник - адв. И. И., също редовно призован.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 13 от 22.03.2019г. по нохд № 709/2018г. на Окръжен съд гр. Хасково подсъдимият М. Т., турски гражданин, е признат за виновен в това, че на 12.06.2018г. на ГКПП ”Капитан Андреево”, област Хасково пренесъл през границата на страната от Република Турция в Република България с товарен автомобил марка „М.”, рег № .... без знанието и разрешението на митниците предмети за търговски цели в големи размери на обща стойност 73 500 лв., а именно - 2 940 броя бронзови монети на античния [населено място] от периода II – I в. пр.Хр., поради което и на основание чл.242 ал.1 б.”д” и чл.54 ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на двадесет хиляди лева.
На основание чл.66 ал.1 от НК изтърпяването на така наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от четири години.
На основание чл.242 ал.7 от НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението - 2 940 броя бронзови монети на античния [населено място] от периода II – I в. пр.Хр.
На основание чл.242 ал.8 от НК съдът е отнел в полза на държавата превозното средство, послужило за превозване на стоките, предмет на контрабандата - товарен автомобил марка „М.”, рег № ., ведно с контактен ключ и регистрационен талон за същия.
С присъдата съдът е постановил веществените доказателства – ремарке „Т.“ с рег.№ 3....., ведно с регистрационен талон за същото да се върнат на собственика – „ П. Н. Т. С. Ве Т. А. Ш.“ – Истанбул.
В тежест на подсъдимия М. Т. е възложено заплащането на направените разноски по делото.
Срещу първоинстанционната присъда е подадена жалба от защитника на подсъдимия Т. – адв. И. И., в частта, с която е постановено отнемането на основание чл.242, ал.8 от НК на превозното средство, послужило за осъществяване на престъплението. По така подадената жалба е образувано внохд 209/19г. на Пловдивски апелативен съд. В проведено на 03.05.2019г. съдебно заседание делото е обявено за решаване. С определение от № 307 от 16.05.2019г. апелативният съд отменил определението за даване ход на съдебните прения и отправил преюдициално запитване до СЕС със следните въпроси :
1. Дали чл.17 § 1 от Хартата на основните права на ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска, заради компрометиране на точния баланс между обществения интерес и изискването за защита на правото на собственост, национална правна уредба като тази по чл.242, ал.8 от НК на Р.България, предвиждаща отнемане в полза на държавата на послужилото за извършване на квалифицирана митническа контрабанда превозно средство, собственост на трето лице, което не е знаело, нито е трябвало и можело да знае за извършване на престъплението от страна свой служител;
2. Дали чл.47 от Хартата на основните права на ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по чл.242, ал.8 от НК на Р.България, даваща възможност да бъде отнето превозно средство, собственост на лице, което не съвпада с лицето, извършило престъплението, без на лицето – собственик да бъде осигурен пряк достъп до правосъдие с цел излагане на гледната му точка.
Постъпилото в СЕС преюдициално запитване е послужило като основание за образуване на преюдициално дело № С - 393/19г. С решение от 14.01.2021г. СЕС, Първи състав е дал следният отговор на поставените въпроси :
1. Чл.2, § 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с чл.17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице;
2. Чл.4 от Рамково решение 2005/212 във вр. с чл.47 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита.
С решение № 260027 от 24.02.2021г. Пловдивски апелативен съд, съобразявайки решението на СЕС по преюдициалното запитване, е отменил първоинстанционната присъда в частта й, с която е приложена нормата на чл.242, ал.8 от НК и е върнал превозното средство на турската фирма – собственик на имуществото.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадения протест за неоснователен.
Твърдението, че решението на СЕС по преюдициалното запитване не е следвало да се съобрази от апелативния съд, тъй като първият съд нямал компетентност да тълкува норми от вътрешното право на държава – членка, е изцяло несъстоятелно. В случая СЕС не е тълкувал норми от вътрешното право на Република България, а се е произнесъл относно тяхното съответствие с правото на ЕС. Нещо повече – в самото решение на СЕС са изложени съображения по възраженията на Апелативна прокуратура гр. Пловдив и гръцкото правителство относно компетентността на съда, като на л.11 от решението на СЕС изрично е прието, че разпоредбите на Рамково решение 2005/212 следва да се вземат предвид с оглед предмета на спора в главното производство и предоставената информация, което сочи, че правното положение в главното производство попада в приложното поле на правото на ЕС и по - специално на това рамково решение. След като СЕС е приел да разгледа по същество преюдициалното запитване, въпросът относно компетентността му не би могъл изобщо да бъде поставян на обсъждане, още по - малко от настоящата съдебна инстанция.
Неоснователна на следващо място е тезата, че действието на Хартата на основните права на ЕС е ограничено във времето след датата на присъединяване на държавата към ЕС и не засяга по смисъла на чл.307 от ДЕО правата и задълженията за присъединяващите се държави поети от съответната държава – членка по други международни актове. Както е прието в решението на СЕС и е посочено на л.12 от решението на ПАС, основните права, гарантирани от правния ред на Съюза, следва да се прилагат единствено в случаите, уреждани от правото на Съюза. В случая СЕС е констатирал нарушение на правото на Съюза - рамково решение 2005/212 във връзка с гарантираните от Хартата права. Конкретни съображения относно колизия между основните права, закрепени в Хартата и задълженията на българската държава по други международни актове в протеста не са посочени.
Доводите, че апелативният съд неоснователно е ограничил приложното поле на чл.242, ал.8 от НК при наличие на поети задължения по международни договори - Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност и Конвенцията на ООН относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности, които са поети преди присъединяването на Република България към ЕС и съгласно чл.307 от ДЕО не се засягат от този договор, няма как да бъдат споделени. От принципна гледна точка многостранните международни споразумения, каквито са и конвенциите, създават задължения за присъединилите се държави да осигурят според правните си системи приемането на вътрешни нормативни правила, осигуряващи постигането на целите на съответния международен акт. Цитираните в протеста конвенции на ООН съдържат именно такива предписания за приемане на нормативни мерки от държавите – членки, не и конкретни задължения. По - важното в случая е, че нормата на чл.242, ал.8 от сега действащия НК не е приета в изпълнение на задължение по посочените международни договори. Тя е създадена като алинея 5 на чл.242 от НК – ДВ бр.26 от 1968г. и предвижда, че превозните и преносните средства, послужили предимно за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнемат в полза на държавата независимо от това чия собственост са. С изменението на чл.242, ал.8 от НК – ДВ, бр.89 от 1986г. е предвидена възможност превозното или преносното средство, послужило за пренасянето или превозването на стоките, предмет на контрабандата, което не е собственост на дееца, да не бъде отнемано в случаите когато стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението. Съдържанието на нормата в редакцията й от 1986г. е идентично с действащия понастоящем чл.242, ал.8 от НК. Конвенцията на ООН относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне правото на собственост на културни ценности е ратифицирана с Указ на Президиума на НС от 30.06.1971г. и е в сила от 24.04.1972г. Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност е ратифицирана със закон, приет от 38 – то Народно събрание (ДВ, бр.42 от 27.04.2001г.) и е в сила от 29.09.2003г. Датите на ратифициране и обнародване на двете конвенции и влизането им в сила за Република България са по – късни от създаването на нормата в чл.242 от НК относно отнемането на превозни или преносни средства, собственост на трети лица и послужили за контрабанда на стоки. В този смисъл цитираната разпоредба не е обвързана и не е приета в изпълнение на задължения по международни договори, което да поражда въпроси относно приложението на чл.307 от ДЕО.
Неоснователни на следващо място са твърденията, че липсвали мотиви, поради които апелативният съд е приел, че дружеството – собственик на превозното средство е било лишено от ефективни правни средства за защита. Такива мотиви, макар и кратки, са изложени на л.16 от решението. Това е дало възможност на прокуратурата да разбере волята на съда и съответно да изложи аргументите си, което е сторено с касационния протест. В този смисъл не е налице процесуално нарушение, свързано с нарушаване на права на страна в процеса, а още по - малко съществено такова. Твърдение за нарушено право на защита на прокурора не би могло изобщо да се обсъжда, доколкото прокуратурата не упражнява такава функция в българския наказателен процес. Съгласно нормата на чл.46 от НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер, като на досъдебното производство ръководи разследването, а в съдебното производство участва като държавен обвинител.
Цитираните в протеста норми от Конституцията на Република България гарантират правото на защита на гражданите и юридическите лица. Начините обаче, по които следва да бъде постигната реализацията на гарантираните от Конституцията права се регламентират в съответните процесуални закони. В конкретния случай товарният автомобил ведно с контактен ключ и регистрационен талон е бил иззет като веществено доказателство по досъдебното производство. Развила се е процедура по реда на чл.111 от НПК, като фирмата – собственик е получила отказ да се й се върнат иззетите като веществени доказателства вещи преди приключване на наказателното производство. Процесуална възможност за участие на третото заинтересовано лице в съдебната фаза на наказателното производство като страна или участник, в НПК не е предвидена. С основание в този смисъл въззивният съд е приел, че това трето лице е лишено от възможност да изложи позицията си, да направи възражение срещу отнемането, както и да обжалва съдебния акт с който се отнема вещта.
Доводите, че апелативният съд бил длъжен да прецени предмета на защитаваните обществени отношения и че рамково решение 2005/212/ПВР според обяснителен меморандум на Комисията не съдържа правно обвързващи държавите - членки разпоредби касаещи засегнатите трети лица, не могат да бъдат възприети. Преюдициалното заключение на СЕС по съществото си има характера на тълкувателно решение. Силата на тълкувано нещо, с която се ползват преюдициалните решения на СЕС, е задължителна. Тя се изразява в забрана на националния съд да се отклонява от постановеното по делото преюдициално заключение на СЕС или да го замества със свое собствено тълкуване, различно от това, дадено от СЕС. Националният съд също така не може да поставя под съмнение допустимостта или правилността на преюдициалното заключение на СЕС (В същия смисъл „Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз“ – Ал. Корнезов, изд.“Сиби“ 2012г. стр.309 - 311). С оглед изложеното, тезата на прокурора, че въззивният съд следвало да прецени дали да се съобрази с преюдициалното заключение на СЕС, като вземе предвид и други обстоятелства, е очевидно несъстоятелна.
Наред с изложеното, от съществено значение за решаването по същество на настоящото дело е решението на Конституционния съд на Република България № 12 от 30.09.2021г., постановено по конституционно дело № 10/21г., обн. в ДВ бр. 84 от 08.10.2021г. Съгласно диспозитива на посоченото решение, нормата на чл.242, ал.8 от НК е обявена за противоконституционна в частта „и когато не е собственост на дееца“, а в мотивите му са изложени аргументи, че частично оспорените разпоредби, включително и тази по чл.242, ал.8 от НК представляват конституционно нетърпима намеса на държавата в правото на частна собственост на лицата и обуславят противоречие с чл.17, ал.1 и 3; чл.56 и чл.122 от Конституцията.
Решенията на Конституционния съд, с които една правна норма се обявява за противоконституционна, имат действие занапред. Това тяхно действие обаче не е само по отношение на възникнали след влизане в сила на решението юридически факти, а и по отношение на юридически факти, които са възникнали при действието и въз основа на обявената за противоконституционна норма. Тоест, решението на Конституционния съд има действие и по отношение на висящи, незавършени, но възникнали на основата на обявената за противоконституционна норма правоотношения ( в същия смисъл е р. № 235 от 09.01.2015г. по адм.д. № 4690/14г. на ВАС, VII о.) Решението на Конституционния съд, макар и влязло в сила след образуване на касационното дело, следва да бъде съобразено при решаване на делото по същество, доколкото е налице висящо и неприключило с окончателен акт наказателно производство. Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията на Република България, обявеният за противоконституционен акт не се прилага от деня на влизане на решението в сила. Тъй като решението по конституционното дело е влязло в сила, за касационния съд не съществува дори хипотетична правна възможност да даде указания за прилагането на норма, обявена за противоконституционна – за отнемане на превозно средство, послужило за превозване на стоки, предмет на контрабанда, което превозно средство е собственост на трето добросъвестно лице.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260027 от 24.02.2021г. на Пловдивски апелативен съд по внохд № 209/19г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|