О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 373

гр. София, 03.08.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от двадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 679/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. П. и З. Т. П. срещу решение № 339 от 25.10.2021 г., постановено по в.гр.д. № 419/2021 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260476 от 26.04.2021 г., постановено по гр.д. № 6327/2021 г./погрешно е изписана годината на делото 2021г., вместо действителната 2020г./ по описа на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. П. и З. Т. П. против В. В. В. и В. Д. Н. иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на съдебно решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр. д. № 121/2015 г. по описа на Районен съд – Дупница за нищожно.
Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е нищожно, а също и че е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до неправилно приложение на материалния закон.Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Ответникът по жалбата В. В. В., чрез адв. Сл. Л., е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Ответникът по жалбата В. Д. Н. не е подал писмен отговор.
Третото лице помагач Д. В. Н. не е изразила становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани като ищци по делото лица, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
За да потвърди решението на Районен съд – Перник, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 8/08.01.2016 г., по гр. д. № 121/2015 г. на Районен съд - Дупница, съдът отхвърлил предявения от Н. Д. П. и З. Т. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че длъжникът по изп. д. № 114/2013 г. по описа на ЧСИ В. А. – В. Н., не е собственик на имот с идентификатор № .....по кадастралната карта на [населено място]. В мотивите на решението на РС – Дупница е прието, че имотът не принадлежи на длъжника по изпълнителното производство – В. Н., че съдебният изпълнител не е насочил принудителното изпълнение срещу процесния имот, поради което за ищците не е налице правен интерес от предявяване на иска, поради това, че правото им на собственост не е засегнато. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила на 15.03.2016 г.
От правна страна въззивният съд е приел, че съгласно чл. 270, ал. 2 ГПК, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. Съдебната практика приема, че нищожно е решение, постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, като липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление и не води до нищожност на съдебното решение. Изложени са мотиви, че решение № 8 от 08.01.2016 г., по гр. д. № 121/2015 г. на Районен съд – Дупница не страда от някой от посочените пороци, поради което е и валидно. Постановен е в изискуемата писмена форма; подписано е от съдебния състав; постановено е от надлежен съдебен орган, който се е произнесъл в законен състав; постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда; волята на съда в диспозитива на решението е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо.
Въззивният съд е посочил, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив в решението на РС- Дупница – констатирано е, че имотът не принадлежи на длъжника по изпълнителното производство, че принудителното изпълнение не е насочено срещу този имот, предвид на което и при доказване и на останалите предпоставки на предявения иск, същият е следвало да бъде уважен, но вместо това, искът е отхвърлен. Позовавайки се на т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че в този случай решението е неправилно, което не може да се отрази на неговата валидност, респ. да доведе до неговата нищожност.
Изложени са и мотиви, че ако в действителност за ищеца по гр. д. № 121/2015 г. на РС- Дупница е липсвало правен интерес от предявяване на иска, то и производството по делото е следвало да бъде прекратено, а не да се отхвърли предявения иск. Това разминаване между мотивите на решението и неговия диспозитив представлява порок на съдебното решение, водещ до неговата недопустимост. Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му, и в случай, че недопустимият съдебен акт не бъде обжалван (какъвто е настоящия случай), той влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните.
По основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира следното:
В т.1 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречие с практиката на ВКС, а именно : решение № 21/19.03.2021г. по гр.д № 2750/2019г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 202/07.04.2021г. по гр.д. № 2832/2018г. на ВКС, IV-то г.о. Дословно се твърди, че решението на въззивния съд е постановено от съдия/ии, определен/и за докладчик/член на съдебния състав в нарушение правилата за случайно разпределение на делата по отношение на участието на първоначално определените съдии, които впоследствие са били заменени и крайният резултат е неправилен съдебен акт.
Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение може да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, ако въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите изводи на съда. Т.е. правният въпрос следва да е изведен от мотивите на обжалваното решение. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. В настоящия случай такъв правен въпрос не е формулиран в т.1 от изложението, поради което и не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По съществото си изложените от касатора доводи са за вероятна нищожност на въззивното решение, поради което и настоящият състав на ВКС дължи произнасяне за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. първо ГПК за допускане на касационно обжалване.
По силата на чл.9, ал.1 от ЗСВ, разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор. Правилото за случайно разпределение на делата е залегнало и в чл. 35, ал.4 от Правилника за администрацията в съдилищата, според който съдията-докладчик се определя на принципа на случайния подбор. В Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища /приета с решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г.; изменена и с решение на СК на ВСС по протокол № 1/10.01.2017 г./ е регламентиран редът за разпределение на делото по електронен път, като се ограничава приложението на принципа до случаен подбор само на съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение (чл. 1, б. "а" – "в"). Няма изричен регламент за реда за определяне на останалите членове на съдебния състав, от което и следва, че правилата, по които се сформират съдебните състави, са въпрос на вътрешна организация на съответния съд. Необходимо е съставите да са определени по начин, осигуряващ прозрачност и гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, като не се предизвиква съмнение за специален подбор на съдиите.
В настоящия случай касаторът не навежда доводи, че докладчикът по делото е определен в нарушение на чл. 9 ЗСВ или пък, че е бил заменен в нарушение правилата на случайния подбор.Твърденията му са, че е налице замяна в членовете на съдебния състав, с което е допуснато нарушение на принципа на случайния подбор.
От данните по делото е видно, че във въззивното производство има постановени два съдебни акта /определение и решение/ с различни съдебни състави, като в тези състави е участвал докладчикът по делото. На 03.09.2021г. е постановено определение, с което въззивният съд се е произнесъл по реда на чл. 267, ал.1 ГПК. На 30.09.2021г. е проведено открито съдебно заседание с други членове на състава /председател и трети член/, който състав на 25.10.2021г. е постановил обжалваното решение.
На лист 31- ви от въззивното дело е приложена заповед № 385/24.09.2021г. на Председателя на ОС- Перник, с която, считано от 27.09.2021г., в гражданското отделение на ОС- Перник се формират три постоянни въззивни състава. Заповедта е мотивирана с настъпили кадрови промени в съдийския състав. Съгласно тази заповед докладчикът по делото, съдия Т., е включена в първи въззивен граждански състав, заедно със съдиите К. и М. и именно този съдебен състав е взел участие в проведеното на 30.09.2021г. открито съдебно заседание и е постановил обжалваното решение. От цитираната заповед е видно също, че членовете на съдебния състав /председател и трети член на състава/, участвали при постановяване на определението от 03.09.2021г., не са включени в новосформираните въззивни състави.
При така установеното не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 предл. първо ГПК. Съставът, постановил решението, е определен със заповед на Председателя на ПОС, като докладчикът е член на този въззивен състав. Видно от мотивите и разпоредителната й част, заповедта касае цялостната организация на работата на съда, а не е издадена по повод на конкретно дело и то с цел необоснована замяна на членове на съдебния състав.
В т.2 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че решението на въззивния съд е нищожно, като постановено с участие на лице, което не е взело участие при разглеждане на спора.
В трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора /решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I-во г. о., ГК; решение № 97 от 25.02.2004 г. на ВКС по гр. д. № 574/2003 г., I-во г. о.; решение № 1037 от 21.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3510/2007 г., III-то г. о./, се приема, че решението е нищожно, когато в постановилия го състав участва съдия, който не е взел участие при разглеждането на делото.
Настоящият случай не е такъв, защото видно от протокола от откритото съдебно заседание от 30.09.2021г., в което е завършено разглеждането на делото, същото е проведено с участието на съдиите, които са постановили и решението, предмет на обжалване. Следователно няма вероятност решението да е нищожно на соченото от касатора основание и не са налице предпоставките на чл. 280, ал.2, предл.първо ГПК за допускането му до касационно обжалване.
В т. 3 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС /решение № 69/01.04.2015г. по гр.д. № 4941/2014г. на ВКС , трето г.о/, решението е постановено с участието на съдия, за който са били налице основанията за отвод по чл. 22, ал.1, т. 5 и 6 ГПК.
В решение № 69 от 1.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2014 г., III г. о., ГК, е прието, че макар и да липсва нарочна регламентация в този смисъл, то при обезсилване на съдебното решение, когато делото се връща за ново разглеждане на същия съд, новото разглеждане на делото се извършва от съдебен състав, различен от този, постановил недопустимото решение. Този състав вече се е ангажирал със становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален закон, поради което може да се приеме, че е налице основателно съмнение в неговото безпристрастие по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Постановеното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Хипотезата, разгледана в решението на ВКС, е различна от настоящата, защото няма произнасяне на въззивния съд след обезсилване на негово предходно решение по същото дело. По предявения иск за прогласяване нищожност на решението на Районен съд – Дупница е постановено решение на Районен съд – Перник, с което искът е отхвърлен и решение на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено първоинстанционното решение. Наред с това не се установява и наличие на хипотезата на чл. 22, ал.1, т.5 ГПК, защото по това дело /за прогласяване нищожност на съдебно решение/ няма данни един и същи съдия да е взел участие при решаване на делото в друга съдебна инстанция.
Искането на касатора за допускане на касационно обжалване, се свързва с доводите му в жалбата, че един от съдиите е взел участие при разглеждане на друго дело, по което е изразено становище по спорния в настоящето производство въпрос за валидността на решение № 8/08.01.2016г. по гр. д. № 121/2015 г. на Районен съд – Дупница. Тези твърдения на касатора се потвърждават от данните по делото. Действително един от съдиите е участвал и при постановяване на решение № 130/22.04.2019г. по възз. гр.д. № 119/2019г. по описа на ОС- Перник, с което е оставена без уважение жалбата на З. П. и Н. П. против действия на ЧСИ. В това решение на ОС- Перник е прието, че решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр. д. № 121/2015 г. по описа на Районен съд– Дупница страда от порок – въпреки изложените мотиви за недопустимост на предявения иск, е налице произнасяне по съществото му и постановяване на отхвърлителен диспозитив.
Съгласно приетото в решение № 103 от 16.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2875/2017 г., I г. о., основанието за отвод по чл.22, ал.1,т.6 ГПК би било налице, когато съществуват особени отношения между съдията и някоя от страните по делото, които биха могли да повлияят на разглеждането и решаването му, както и в случаите, когато съдията е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото. Участието на съдия по друго дело с различен предмет, страни по което са били праводателите на страните по новото дело, по което съдията е извършил преценка на същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по себе си не обосновава някаква лична заинтересованост от постановяване на решение в полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по второто дело доказателства и доводи на страните, и да бъдат направени различни правни изводи. Процесуалният закон не визира като основание за отвод на съдията участието му при разрешаване на друго дело между същите страни или поради връзка на делата.
Предвид разрешението, дадено в решение № 103 от 16.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2875/2017 г., I г. о., се налага извод, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС и не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В т.4 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е поставен правният въпрос за основанията за нищожност на съдебно решение, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 27/22.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, четвърто г.о.
Въпросът е от обуславящо значение за крайните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с решение № 27/22.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г- на ВКС, IV-то г.о. В последното е прието, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи - на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск.
В обжалваното решение, въззивният съд е изложил мотиви, че решението на РС – Дупница не е нищожно- постановено е в писмена форма; подписано е от съдебния състав; постановено е от надлежен съдебен орган, който се е произнесъл в законен състав; постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда; волята на съда в диспозитива на съдебното решение е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо. Относно констатираното противоречие в мотивите на решението на РС- Дупница, въззивният съд е приел, че същото сочи на неправилност, евентуално недопустимост на съдебния акт, които пороци не се отразяват на валидността на решението. Изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС, поради което и не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В т. 5 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 37/15.07.2020г. по гр.д. № 3440/2019г. на ВКС , първо г.о. по правния въпрос за задължителната сила на мотивите на решението.
Липсва противоречие на изводите на въззивния съд със соченото от касатора решение № 37/15.07.2020г. по гр.д. № 3440/2019г. на ВКС , първо г.о.В последното е даден отговор на правния въпрос по кой ред следва да се поправи пропускът на съда да отрази в диспозитива на влязло в сила решение участието на трето лице помагач, като е прието, че в този случай е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. Фактическата грешка се изразява в несъответствието на диспозитива на решението със съдържанието на мотивите. Т.е. разгледана е хипотеза, различна от настоящата. Наред с това изводите на въззивния съд, че противоречието между мотивите и диспозитива на решението на РС- Дупница не води до неговата нищожност, са в съответствие с цитираното от касатора решение на ВКС, както и с разрешението, дадено в т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, на което ТР въззивният съд се е и позовал. В посоченото ТР изрично е прието, че диспозитивът на решението представлява източника на силата на пресъдено нещо, а мотивите към решението не са част от него. Нарушаването на изискването за мотивираност на съдебният акт не означава липса на решение, а е основание за неговата отмяна като неправилно. Следователно и по този правен въпрос не се установява въззивният съд да се е произнесъл в разрез с практиката на ВКС и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е недопустимо - постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.
Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 339 от 25.10.2021 г., постановено по в.гр.д. № 419/2021 г. по описа на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: