Р Е Ш Е Н И Е
№ 288
гр. София, 22 юли 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори март, две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мина Топузова
ЧЛЕНОВЕ: Румен Петров
Красимир Шекерджиев
при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Ивайло Симов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №138 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е образувано по касационни жалби на подсъдимия Н., на защитника му и на защитника на подсъдимия Й. срещу решение №151 от 03.06.2022 г., постановено по ВНОХД №532/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.
С присъда №12 от 29.03.2019 г., постановена по НОХД № 349/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд, подсъдимия К. И. Н. е признат за виновен в това, че на 30.08.2013 г., около един часа в [населено място], пред къща на [улица], с лек автомобил марка „*****“, модел „**“ с ДК [рег.номер на МПС] , е отвлякъл М. М. М., на 15 години, ненавършила 18 години, като принудително я е отвел от мястото, където се е намирала- от пред дома й, находящ се в [населено място], на [улица] до къща в с. Елов дол, общ.Ботевград, поради което и на основание чл.142, ал.2, т.3, пр.2, вр. ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет години.
С първоинстанционната присъда подсъдимите Н. и Т. П. Й. са признати за виновни в това, че на 30.08.2013 г., във времето между един и четири часа, в къща в с. Елов дол, махала „Космаранско“, в съучастие помежду си, като съизвършители, се съвкупили с лице от женски пол- пострадалата М., на 15 години, като я принудили към това със сила и деянието е извършено от две лица, като на основание чл.152, ал.3, т.1, пр.1, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, пр.1 НК на подсъдимия Н. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет години, а на подсъдимия Й. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от девет години, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален „строг“ режим.
Със същата присъда подсъдимият Н. е признат за виновен в това, че на 30.08.2013г. във времето между един и четири часа, в къща в с. Елов дол, чрез сила и заплашване е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14 годишна възраст- пострадалата М., като на основание чл.150, ал.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години.
С присъдата съдът на основание чл.23, ал.1 от НК е определил по отношение на подсъдимия Н. едно най- тежко наказание десет години „лишаване от свобода“, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.„а“ от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим.
С присъдата съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Н. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Подсъдимите К. И. Н. и Т. Й. са били осъдени да заплатят на пострадалата М., съответно първият сумата от 40 000 лева, а вторият- сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на осъществените отделни деяния по основните състави на чл.142 НК, чл.150 НК и чл.152 от НК, ведно със законната лихва, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изпълнение на задължението, като предявения граждански иск срещу подсъдимия Й. е отхвърлен до пълния му размер от 40 000 лева.
С присъдата си съдът се е възложил съразмерно на двамата подсъдими разноските, направени по делото.
С въззивно решение №151 от 03.06.2022 г., постановено по ВНОХД №532/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда, като подсъдимите Н. и Й. са осъдени да заплатят по 210 лева- разноски по водене на делото, както и да заплатят на пострадалата М. разноски по водене на делото в размер на по 900 лева за всеки от тях.
В касационната си жалба подсъдимия Н. сочи всички касационни основания.
Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 14 НПК, тъй като протоколът за оглед на къща в с. Елов дол, не е бил представен за одобрение пред съд. Твърди, че там е осъществено претърсване, в резултат на което са били иззети вещи и протокола е следвало да бъде представен за одобрение от компетентен съд. На тези основания поддържа, че иззетите веществени доказателства не могат да бъдат ценени, защото не са законосъобразно приобщени към доказателствената съвкупност.
Посочва, че пострадалото лице М. е била разпитана пред съдия по реда на чл. 223 от НПК без негово участие, като това нарушение не е било санирано в съдебната фаза.
Твърди, че е допуснато нарушение на принципа за равенство на страните, тъй като е бил лишен от възможност да представя доказателства, защото първоинстанционният съд неправилно е изключил показанията на свидетелите А., М. и Б..
Като самостоятелно процесуално нарушение сочи и това, че не е бил разпитан полицейският служител Л..
В жалбата подсъдимият твърди, че съдът не е изследвал здравословното му състояние и по този начин не е установил, че той не може да извършва описаните в обвинителния акт действия с дясната си ръка.
Оспорва и наложеното му наказание, като поддържа, че то е завишено.
Атакува въззивното решение и в частта за гражданският иск, като смята,че той е бил неправилно уважен, защото липсват доказателства за претърпени от пострадалата вреди.
Моли при условията на алтернативност или да бъде признат за невиновен и оправдан, или делото да бъде върнато на първата или въззивна инстанция- за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, или да бъде намален размера на наложеното му наказание и да се отхвърли изцяло гражданския иск като неоснователен.
В касационна жалба на защитника на подсъдимия Н. се сочат всички касационни основания.
В жалбата се съдържат аналогични оплаквания, като се поддържа и това, че пострадалата е била непълнолетна към момента на освидетелстването й, като е липсвало съгласие на родител или попечител за извършването на всички действия с нейно участие. Оспорва се и законосъобразността на протокола за доброволно предаване, като отново се твърди, че това действие е осъществено от лице, което няма право да го извърши без съгласие на родител.
Като самостоятелно процесуално нарушение се сочи това, че подсъдимият Н. съзнателно не е бил привлечен като обвиняем към момента на разпита на пострадалата, проведен по реда на чл.223 НПК и по този начин е бил лишен от възможност да участва в него.
Поддържа се, че неправилно показанията на свидетелите М., А., Б. са приобщени по реда на чл. 281 НПК, като не е направен опит те да бъдат разпитани по делегация или чрез видеоконферентна връзка. Моли като нарушение да бъде преценено и това, че съдът се позовал единствено на заключението на д-р М.- изготвил съдебномединската експертиза на Н., без да допуска реален преглед на ръката на подсъдимия, като не са били обсъдени редица представени медицински документи, относими към състоянието на този крайник.
Защитникът твърди, че предходните съдебни състави не са установили релевантните факти, като не са обсъдили представените по делото разпечатки от мобилни оператори и не са отчели часовото разминаване в изключването и включване на мобилния телефон на пострадалата.
Оспорва и изводите на съда, че е извършено престъпление по чл. 142, ал.2, т.3, вр. ал.1 НК като твърди, че липсват данни, с изключение на показанията на пострадалата, за скоростта на движение на автомобила и дали същият е преустановил движението си пред нейния дом.
Защитникът оспорва и наличието на квалифициращия признак свързан с възрастта на пострадалата, като твърди, че двамата подсъдими няма как да са знаели действителната й възраст.
Моли наложените наказания да бъдат преценени като явно несправедливи, защото са отмерени без съдът да съобрази отдалечеността на извършените от Н. предходни деяния, както и възможността за приложение на реабилитация.
При условията на алтернативност предлага или подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан, или делото да бъде върнато на първата или въззивна инстанция- за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, или да бъде намален размера на наложеното наказание и да се отхвърли граждански иск, или да се намали размера на обезщетението.
В касационната си жалба защитникът на подсъдимия Й. сочи всички касационни основания.
Като съществено процесуално нарушение поддържа това, че изцяло са кредитирани показанията на пострадалата, като не са отчетени наличните противоречия- за механизма на престъплението и ролята на всеки подсъдим в извършването му. Оспорва изводите на въззивния съд, че Й. е знаел възрастта на пострадалата, като поддържа, че той не почива на никакво доказателство.
Защитникът е категоричен, че съдът е допуснал грешка, защото при индивидуализиране на наказанието е ценил възрастта на пострадалата като отегчаващо вината обстоятелство, въпреки че това обстоятелство е самостоятелен квалифициращ признак.
При условията на алтернативност предлага атакуванато въззивно решение да бъде отменено, а подсъдимият оправдан, или след отмяната на решението делото да бъде върнато на ново разглеждане от въззивния съд, или да бъде намален размерът на наложеното наказание, а приетия за разглеждане граждански иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия Н. поддържа касационната си жалба и възпроизвежда оплакванията в нея. Моли да бъдат изключени от доказателствата съдебно- медицинската и ДНК експертизи, тъй като същите са изследвали предмети, които не са били приобщени към доказателствената съвкупност по законоустановения ред.
Защитникът на подсъдимия Й. поддържа касационната жалба и възпроизвежда оплакванията в нея.
Предлага наложеното на подсъдимия наказание да бъде намалено, като бъде отчетено като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство продължителността на воденото производство.
Представителят на държавното обвинение дава становище за неоснователност касационните жалби.
Посочва, че двете съдебни инстанции са положили всички необходими усилия за събиране, анализ и преценка на доказателствата по делото, като уточнява, че изводите на първоинстанционния и въззивния съд са еднопосочни. Пледира, че не е налице явна несправедливост на наказанията. Предлага да бъде оставено в сила въззивното решение.
Повереникът на пострадалата М. моли касационните жалби да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Твърди, че в хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения, като всички доказателства са правилно ценени и всички доказателствени искания на подсъдимите са уважени.
Оспорва тезата на защитата на подсъдимия Й. за това, че при индивидуализацията на наказанието трябва да бъде отчетена продължителността на производството, като поддържа, че тя се дължи на процесуалното поведение на двамата подсъдими.
Подсъдимият Н. поддържа касационната си жалба и моли да бъде намалено наказанието му.
Подсъдимият Й. твърди, че е невинен.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:
Касационните жалби са частично осннователни.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:
Голямата част от оплакванията, отразени в касационните жалби, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, са за погрешен доказателствен анализ. Преди да им се отговори следва да се посочи, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствените източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. По оплакване за допуснати процесуални нарушения при извършване на доказателствения анализ касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че в аналитичната си дейност въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил фактите по делото. Съдът е направил подробен, верен и пълен анализ на доказателствените източници и е установил правилно релевантните за изхода на производството факти. Задълбочено са изследвани събраните гласни доказателства, като правилно са били кредитирани показанията на пострадалата М.. Въззивният съд е отчел наличието на известни различия между показанията на свидетелката, дадени в различните фази на производството, като вярно е отчел, че те са обясними с оглед продължителността му и това, че те не се отнасят до основните въпроси, свързани с действията на всеки един от подсъдимите, осъществени на инкриминираната дата.
Правилно въззивният съд е приел, че показанията на пострадалата се подкрепят от показанията на свидетелката В. и от заключението на приетата по делото техническа експертиза, която установява, че М. е комуникирала с В. и й е съобщила, че я откарват в неизвестна посока. Законосъобразно въззивният съд е приел, че показанията й се подкрепят и от тези на свидетелката Н. М. (нейна майка), от заключенията на изготвените съдебно- медицински експертизи (установяващи увреждания по тялото на М.) и от ДНК експертизите на нейни дрехи (установяващи, че по тях е открит биологичен материал, отговарящ на осъществени полови актове с нея).
Касационният съд прецени, че спецификата на производството налага да бъде направена преценка на двете основни групи доказателства- от една страна обясненията на подсъдимите, а от друга обсъдените по- горе свидетелски показания и събраните в хода на делото други доказателства и доказателствени средства.
Правилно съдът не е кредитирал обясненията на подсъдимите, като е отчел, че те не се подкрепят от други доказателствени източници и се опровергават от откритите следи по тялото и дрехите на пострадалата, които установяват упражнено по отношение на нея насилие и осъществени полови актове.
Съдът не възприе тезата на подсъдимия Н. и защитника му, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е ценил протокола за оглед на местопроизшествие и не е съобразил, че той не е бил одобрен по реда на чл.161 НПК. Вярно е, че обсъждания протокол не е бил одобрен по този ред, а е следвало да бъде одобрен, но доколкото с него не са приобщени веществени доказателства, които да са използвани при установяване на релевантните факти кредитирането му не е съществено нарушение на процесуални права по смисъла на чл.343, ал.3, т.1 НПК защото с кредитирането му не са нарушени правата на подсъдимия Н..
Касационният съд намира за необходимо да посочи, че категорично не споделя изводите на въззивната инстанция, че обсъждания протокол не е подлежал на съдебен контрол по реда на чл.161, ал.2 НПК. Няма спор, че протоколите за оглед не подлежат на последващо одобрение, но това е само ако действието по разследването е това, което е посочено в разпоредбата на чл.155 НПК. В хода на огледа могат да бъдат разкривани и запазвани следи от престъплението (например дактилоскопни следи, следи от кръв и други течности, следи от твърди предмети, оставени на местопроизшествието) но не и вещи, които имат характер на веществени доказателства. С обсъжания протокол са иззети завивка от легло, бутилка бира и т.н., които очевидно не са следи, а са предмети, върху които могат да бъдат открити следи. Ето защо и приобщаването им към доказателствената съвкупност не може да стане с протокол за оглед. В тази им част действията на органите на досъдебното производство имат характер на изземване и протокола в частта, в която са отразени тези действия е протокол за изземване. Ето защо той е следвало да бъде одобрен по реда на чл.161, ал.2 НПК.
Съдът прецени, че не е допуснато съществено процесуално нарушение при разпита на пострадалата М., проведен по реда на чл. 223 от НПК, в отсъствие на подсъдимия Н.. Разпоредбата на чл. 223 НПК урежда правилата, по които се провежда в рамките на досъдебното производство разпит на свидетел пред съдия. В този текст е предвидено задължение за органа на досъдебното производство да осигури възможност обвиняемият и негов защитник да присъстват на разпита. В този случай, както правилно е отбелязал въззивният съд, разпитът на свидетелката е проведен преди привличането на подсъдимите Н. и Й. като обвиняеми, поради което изискването на чл. 223, ал. 2 от НПК не е нарушено.
Касационният съд е имал повод да посочи, че решението кога да бъде установена фигурата на обвиняемия се взима единствено и само от прокуратурата, която е единствената институция, която в изпълнение на основната си функция в процеса (тази по обвинението) взима решение кога, за какво и срещу кого да повдигне обвинение. В тази си преценка тя е автономна и не подлежи на какъвто и да е контрол. Ето защо повдигането на обвинението и привличане на обвиняемия след провеждане на разпита по чл.223 НПК на пострадалата М. не е нарушение на процесуални правила. В този смисъл Р 310/2013 г. по НД 995/2013 г. 3 НО, Р №365/2011 г. 2 НО, Р №496/2011 г. 3 НО, Р №228/2009 г. 2 НО и др.
Касационната инстанция изцяло споделя изводите на въззивния съд, че не е налице допуснато съществено процесуално нарушение при освидетелстването на пострадалата М. в рамките на досъдебното производство. Действително към момента на извършването на това действие тя е била непълнолетна, но както правилно е приел съда спецификата на деянието е налагало неотложност на действието защото това е било необходимо за събиране и запазване на доказателства. Били са спазени всички изисквания на чл. 158 от НПК, като пострадалата е била освидетелствана от лекар и органът на досъдебното производство и поемните лица са били от същия пол. Правилно въззивният съд е преценил, че в случая не е извършено освидетелстване на заподозряно лице или обвиняем, а на пострадала, която изрично е изразила съгласието си да бъде освидетелствана. В случая не са засегнати права, действието е било доброволно и след като е спазен предвидения процесуален ред доказателствените му резултати правилно са били ценени.
На сходни основания не може да бъде преценено като процесуално нарушение и кредитирането на протокола за доброволно предаване от 30.08.2013 г., с който пострадалата е предала свои дрехи, с които е била облечена на инкриминираната дата. Отново действието е осъществено по нейна инициатива, което се установява от съдържанието на съставения протокол. В случая не е осъществено действие по разследването, като предаването на вещите не е засегнало правата на лицето, което ги е предало. Ето защо този протокол не е следвало да бъде одобрен по реда на чл.161, ал.2 НПК и присъствието на родителите на свидетелката при извършване на действието не е било необходимо.
Касационният съд не споделя и оплакването, че е нарушен принципа за равнопоставеност на страните в производството, като не са били разпитани свидетелите А., М. и Б.. По отношение на всеки един от тези свидетели са положени многократни опити да бъдат открити, но доколкото същите са извън страната и нямат известни адреси разпитът им е бил невъзможен. Липсата на известен адрес на тези свидетели е направил невъзможен разпита им не само в рамките на воденото съдебно следствие, но и чрез провеждане на видеоконферентна връзка. Техните показания, дадени на досъдебното производство, правилно не са били приобщени по реда на чл.285, ал. 5 НПК поради липса на съгласие за от страна на подсъдимите. Това е било и причината показанията им да не бъдат ползвани при изясняване на релевантните факти. В случая предходните съдебни състави не са допуснали процесуално нарушение, а напротив правилно са приложили процесуалния закон и вярно са преценили, че макар и относими към основания факт на доказване тези гласни доказателства не е било възможно да бъдат приобщени към доказателствената съвкупност.
Настоящата инстанция счита за неоснователно възражението на подсъдимия Н. и защитата му, че не е било изследвано здравословното състояние на дясната ръка на подсъдимия и конкретно възможността му да извърши действията, описани в обвинителния акт. Пред въззивния съд е била назначена съдебномедицинска експертиза с такава задача, като в заключението й е посочено, че подсъдимият Н. е могъл да извършва активни действия с ръката си и ако е имал функционални нарушения на дясната ръка, те са били незначителни. Правилно въззивният съд не е уважил искането на защитата на подсъдимия Н. за поставяне на допълнителна задача към експертизата и провеждане на преглед на ръката на подсъдимия, като подробно е анализирал отговорите на вещото лице и невъзможността да се установи по несъмнен начин какво е било състоянието на ръката към момента на деянието въз основа на актуалното й състояние към настоящия момент.
Касационният съд не споделя възражението на защитника на подсъдимия Й., че липсата на установени следи от насилие по ръцете на пострадалата опровергава показанията й. Правилно въззивната инстанция, е приела, че такива следи са били установени по гърба на пострадалата, както и в областта на половия орган, като липсата на други травматични увреждания не дава основание за съмнение в показанията й. Вярно съдът е приел, че от една страна изнасилването не изисква физическа съпротива от пострадалото лице, а от друга, че не следва да се изисква и очаква петнадесетгодишно момиче с крехка физика, да окаже съществено противодействие на двама нападатели. Ето защо верен е извода, че наличието или липсата на следи няма отношение към участието на подсъдимия Й. в извършване на престъплението.
Неоснователно е и възражението, че пострадалата не посочва какво се е случило с презервативите, използвани от подсъдимите, нито кога са били поставяни. В разпита си пред първоинстанционния съд тя ясно е указала момента на поставяне на презерватива от Н., а именно след като той свалил дънките и бельото й, а другият подсъдим блузата й. Особеното физическо и психическо състояние на М., упражнената спрямо нея физическа принуда и стресовото положение, в което се е намирала е било причина тя да не възприеме всички осъществени действия от подсъдимите, още повече такива, които не въздействат пряко върху нея, каквито в случая са били последващите действия на подсъдимите с презервативите.
Касационният съд не прецени като основателно възражението, че пострадалата не е констатирала наличието на имплантирано чуждо тяло в половия орган на подсъдимия Й. и това компрометира показанията й. М. е съобщила за изпитана силна болка по време на извършване на престъплението, като липсата на конкретна информация за усетено чуждо тяло е обяснима с оглед интензитета на упражненото насилие и конкретните действия предприети от двамата подсъдими.
Касационният съд прецени като неоснователна тезата на защитника на подсъдимия Й., че е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като двамата подсъдими са имали противоречиви интереси, а са защитавани от един защитник. Противоречие в интересите на подсъдимите има когато те имат различно процесуално поведение (например единият прави признания, а другия не) или дават обяснения, от които се установява различно участие в извършването на престъплението. В този случай и двамата подсъдими са дали подробни обяснения, имат една и съща позиция по обвинението, липсва взаимно уличаване в извършването на престъпление, поради което и липсва противоречие в интересите им. Ето защо това, че са имали един защитник не представлява процесуално нарушение.
Предвид изложеното касационният съд прецени, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, които налагат отмяната на атакувания въззивен съдебен акт и връщане на делото за отстраняването им.
По оплакването за нарушение на материалния закон:
Касационният съд счита, че правилно предходните съдебни състави са преценили, че осъщественото от Н. престъпление е с правна квалификация по чл.142, ал.2, т.3, пр.2, вр.ал.1 НК. Вярно съдът е приел, че подсъдимият е извършил активни действия, с които принудително е отвел пострадалата от мястото, където се е намирала- дома й в [населено място], на [улица], като не спрял автомобила пред дома й и не й е дал възможност да слезе от него, взел е мобилния й телефон и с висока скорост я е откарал до къща в с. Елов дол, общ. Ботевград.
Престъплението е осъществено и от субективна страна, като подсъдимият е съзнавал, че с действията си принудително е преместил М. в пространството, като именно този престъпен резултат е бил искан от него.
Правилно въззивният съд е преценил, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.152, ал.3, т.1, пр.1, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, пр.1, вр. чл.54, ал.1 и ал.2 от НК, като чрез принуда и при форма на вината „пряк“ умисъл са осъществили полови актове с ненавършилата осемнадесет години пострадала М..
Правилно въззивният съд е преценил, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността им за извършеното престъпление при наличието на квалифициращия признак по чл. 152, ал.2, т.1 от НК защото и двамата са знаели, че М. не е навършила 18 години, тъй като са я познавали, имали са общи познати, а и структурата на тялото й е била такава, че можело да се направи извод, че тя не е пълнолетна.
На същите основания законосъобразно въззивният съд е преценил, че отговорността на подсъдимия Н. трябва да бъде ангажирана за отвличане при наличието на квалифициращия признак по чл.142, ал.2, т.3 НПК.
Правилно отговорността на подсъдимия Н. е била ангажирана и за това, че е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.150 НК, тъй като той умишлено, чрез използване на сила и заплашване, е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание по отношение на пострадалата.
Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивната инстанция правилно е квалифицирала установените факти и вярно е приела, че двамата подсъдими са осъществили съставите на престъпленията, в които са обвинени.
Материалният закон е приложен вярно, поради което и атакуваното въззивно решение не следва да бъде коригирано в тази му част.
По наказанията на двамата подсъдими:
Касационният съд прие, че правилно при индивидуализацията на наказанията на подсъдимите Н. и Й. са отчетени като отегчаващи отговорността обстоятелства обремененото им съдебно минало, възрастта на М., която е близка до малолетието, упражнените две форми на принуда, чиято интензивност надхвърля необходимото за сломяване на съпротивата й, както и осъществените няколко полови акта с нея, което указва за завишена обществена опасност на извършеното престъпление по чл.152 НК.
Въззивният съд законосъобразно е отчел едно единствено смекчаващо отговорността на двамата подсъдими обстоятелство и то е изключително продължителния период от време, който е изминал от извършване на инкриминираните деяния до постановяване на окончателен съдебен акт.
Правилно въззивният съд е преценил, че наказанията и на двамата подсъдими трябва да бъдат определени по реда на чл.54 НК, а не по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК, тъй като предвидените за всяко едно от извършените престъпления наказания не са несъразмерно тежки или несъответни на обществената им опасност.
При така установени смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства правилно наказанията и на двамата подсъдими са отмерени, като на подсъдимия Й. е наложено по- леко от това на Н. наказание за извършеното престъпление по чл.152, ал.3, т.1, пр.1, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, пр.1 НК, тъй като и участието му в упражнената принуда е било с по- малка интензивност.
Касационният съд прецени, че наложените наказания на подсъдимия Н. в размер на по десет години „лишаване от свобода“ за извършените престъпления по чл.142 НК и по чл.152 НК и пет години „лишаване от свобода“- за престъплението по чл.150, ал.1 НК и наложеното наказание на подсъдимия Й. за извършеното от него престъпление по чл.152 НК в размер на девет години „лишаване от свобода“са завишени.
Законосъобразно въззивният съд е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство продължителността на воденото наказателно производство, но е следвало да прецени в по- голяма степен значението на това обстоятелство при индивидуализацията на наказанията на двамата подсъдими.
Настоящото производство се води за осъществени три самостоятелни престъпления, които всяко само за себе си не разкрива значителна фактическа или правна сложност, съотнесени с престъпления със сходна правна квалификация.
Касационният съд категорично не може да възприеме тезата на процесуалния представител на пострадалата М., че продължителността на разглеждане на делото се дължи на целенасочено поведение на двамата подсъдими, които са шиканирали процеса. Напротив, при внимателен преглед на процесуалното му развитие в съдебна фаза (където делото се е разглеждало най- дълго) може да бъде направен извод, че същото е многократно отлагано на основания, които не са свързани с Н. и Й.. Двамата подсъдими са се явявали лично на водените пред първостепенния и пред въззивния съд заседания и поведението им не е било причина за отлагане на делото. При преглед на основанията за отлагане е видно, че те са по инициатива на съда (в огромния брой случаи с цел събиране на доказателства или изготвяне на назначени различни експертизи). Ето защо процесуалното поведение на двамата подсъдими не дава основание да се приеме, че те са били причина или са допринесли за нарушаване на разумния срок за разглеждане на делото.
Продължителността на производството- към момента на постановяване на въззивното решение е била близо девет години след инкриминираната дата категорично не отговаря на изискванията на чл.6 ЕКПЧ. Този срок за разглеждане на делото далеч надхвърля разумния и това налага отчитането на това обстоятелство не само като смекчаващо отговорността на двамата подсъдими, а и при индивидуализацията на наложените им наказания като обстоятелство което обуславя компенсирането им, тъй като в националното ни законодателство такъв компенсаторен механизъм не е предвиден.
Практиката на ЕСПЧ и конкретно по делото „Хамънов срещу България“ съдът е приел, че при нарушаване на чл.6 ЕКПЧ и при липсващ компенсаторен механизъм в националното ни законодателство при определяне на наказанието подсъдимият следва да бъде компенсиран за продължителността на воденото производство. В този смисъл са и Р 78/2016 г. по НД 100/2016 г. 2 НО, Р 299/2013 г. по НД 906/2013 г. 3 НО и много др. Тази компенсация следва да бъде направена по отношение на всеки един от подсъдимите и за всяко едно от извършените престъпления. Тя трябва да е конкретна и съобразена с продължителността на производството и спецификата на всяко едно престъпление.
Касационният съд прецени, че отчитането на продължителността на разследването като смекчаващо отговорността обстоятелство не е достатъчно, тъй като нарушаването на чл.6 ЕКПЧ е до такава степен съществено, че е следвало да доведе до извод отмерените наказания да не бъдат определяни към средния размер в съответната норма, а под него.
Ето защо съдът прецени, че оплакването за явна несправедливост на наложените наказания и по отношение на двамата подсъдими са основателни и същите следва да бъдат редуцирани както следва: от десет на осем години „лишаване от свобода“ за извършените от подсъдимия Н. престъпления по чл.152 НК и по чл.142 НК и от пет на четири години „лишаване от свобода“ за извършеното от Н. престъпление по чл.150 НК.
Атакуваното въззивно решение следва да бъде коригирано и по отношение на приложението на чл.23 НК, като определеното по отношение на подсъдимия Н. общо най- тежко наказание следва да бъде намалено от десет на осем години „лишаване от свобода“, като същото бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим.
Наказанието на подсъдимия Й. за извършеното престъпление по чл.152 НК следва да бъде редуцирано от девет на седем години „лишаване от свобода“. То трябва да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим.
В заключение следва да се посочи и това, че практиката на ЕСПЧ не изисква компенсирането на подсъдимия за вредите, които той е претърпял при нарушаване на разумния срок на водене на делото да бъде осъществено с определяне на наказанието по реда на чл.55 НК. Националният съд е длъжен да отчете нарушаването на чл.6 ЕКПЧ и то трябва да доведе до редуциране на наказанието, но не и задължително под предвидения минимален размер.
Ето защо, касационната инстанция прецени, че обществената опасност на конкретните престъпления осъществени от подсъдимите, тяхната лична обществена опасност и най- вече осигуряването на целите на специалната и генералната превенция налагат редуциране на наказанията по посочения по- горе начин в рамките на определянето им по реда на чл.54 НК, а не на чл.55 НК
Касационният съд прецени, че така отмерените наказания съответстват на обществената опасност на извършените престъпления, на тяхната относителна тежест, съотнесена с други престъпления със сходна правна квалификация и на данните за личността на двамата подсъдими.
Предвид изложеното, касационният съд прецени, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено в частта за наказанията, като същите бъдат коригирани по посочения по- горе начин.
По гражданските искове:
Касационната инстанция приема, че правилно в рамките на настоящото производство пострадалата М. М. е била конституирана като граждански ищец и са били приети за съвместно разглеждане предявените срещу подсъдимите, граждански искове с предмет обезщетение за претърпените в резултат на престъпленията по чл.142 НК, чл. 150 НК и чл. 152 от НК неимуществени вреди. Неоснователни са възраженията на защитата за липса на настъпили вреди. Правилно двете съдебни инстанции са отчели заключението на комплексната съдебно- психиатрична и психологична експертиза, от което се установява, че преживяното насилие е довело до остра стресова реакция у пострадалата. Съобразено е, че въпреки липсата на пряка връзка между установените автоимунно заболяване и хирепролактемия, е налице основание да се приеме, че причините за тези заболявания са били провокирани и от значителния стрес, преживян от М..
Правилно в аналитичната дейност на съда са били съобразени констатациите на вещите лица по назначената комплексна съдебномедицинска експертиза за дистанцирано поведение на пострадалата, нежелание да говори за случилото се, което сочи, че към момента на прегледа- в началото на 2018 г. тя все още е преживявала случилото си.
Претърпените неимуществени вреди се доказват и от събраните по делото гласни доказателства показанията на свидетелите Н. М., С. и П., които са категорични, че пострадалата в резултат на извършените престъпления е изпитвала продължителен страх, избягвала е контакти и е била дистанцирана за дълъг период от време.
На тези основания и касационният съд прецени, че уважените граждански искове и присъдените обезщетения за претърпени неимуществени вреди са доказани и размера на присъдените обезщетения са определени при спазване на изискванията на чл.52 ЗЗД и са съответни на претърпените увреждания.
По разноските:
Пред касационната инстанция частният обвинител и граждански ищец М. М. претендира разноски в размер на 1800 лв. за възнаграждението на повереник, за които представя документи. Искането е основателно, като всеки от двамата подсъдими следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец М. М. сумата от по 900 лева, представляваща половината от направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО
ИЗМЕНЯ решение № 151 от 03.06.2022 г., постановено по ВНОХД №532/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, като:
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. Н. наказание за извършено престъпление по чл.142, ал.2, т.3, пр.2, вр. ал.1 НК от десет на осем години „лишаване от свобода“.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. Н. наказание за извършено престъпление по чл.152, ал.3, т.1, пр.1, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, пр.1 НК от десет на осем години „лишаване от свобода“.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. Н. наказание за извършено престъпление по чл.150, ал.1 НК от пет на четири години „лишаване от свобода“.
ИЗМЕНЯ наложеното по реда на чл.23 НК за подсъдимия К. Н. общо най- тежко наказание от десет на осем години „лишаване от свобода“.
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Т. Й. наказание за извършено престъпление по чл.152, ал.3, т.1, пр.1, вр. ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, пр.1 НК от девет на седем години „лишаване от свобода“.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите К. Н. и Т. Й. да заплатят на М. М. М. разноски по водене на делото пред касационната инстанция в размер от по 900 лева за всеки.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.