Р Е Ш Е Н И Е № 582 гр.София, 08 януари 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети декември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ със секретар Даниела Околийска при участието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1892/2012 година Прокурор от Варненската окръжна прокуратура е подал касационен протест срещу определението на Варненския окръжен съд, с което друг, въззивен протест е бил върнат като просрочен, а въззивното производство – прекратено. Оспореното по касационен ред определение – 596 от 11.ІХ.2012 год. по ванхд № 1069/2012 год., е от категорията на предвидените в чл.346, т.4 НПК, а въззивният протест е бил върнат едва с него, вместо по реда на чл.323 НПК (за първи път от окръжния съд, който по този начин е преградил пътя на наказателното производство, вместо за първи път от съдия в първоинстанционния Варненски районен съд, чието разпореждане би подлежало на въззивно обжалване). Върнатият като просрочен въззивен протест е бил подаден срещу оправдателно решение на ВРС, издадено по реда на глава двадесет и осма от НПК (чл.378, ал.5, във вр. с ал.4, т.2 НПК). За да върне въззивния протест и да прекрати делото пред себе си, ВОС е приел просрочие, което изчислил от обявяването в съдебно заседание на протестираното решение (чл.378, ал.5, във вр. с чл.319, ал.1 НПК). Въззивният протест не е бил просрочен – твърди на свой ред подателят на касационния протест, защото е бил подаден в срока, определен в самото протестирано решение. Касационният протест е поддържан и в съдебното заседание на тази инстанция, а заинтересуваният от произнасянето по него от ВКС е изразил становище неприсъствено (писмено) за неговото отхвърляне като неоснователен. Върховният касационен съд намери протеста за основателен. В първоинстанционното оправдателно решение наистина е посочено, че то „подлежи на обжалване или протест пред ВОС в 15 дн. срок от днес за обвиняемия и от с ъ о б щ е н и е т о д о В Р П” (разр.-ВКС), и по делото няма спор, че подателят на въззивния протест е спазил този срок. Така, от една страна, съдът е указал погрешно срок за обжалване, по-дълъг от предвидения в закона – това е станало чрез определянето на по-късен начален момент на срока, вместо той да започне от първоначалното о б я в я в а н е на съдебния акт в съдебното заседание, както предвижда чл.310, ал.1 НПК (приложим чрез връзката му с чл.319, ал.1 според препращането в чл.378, ал.5 НПК). От друга страна, прокурорът е пропуснал срока за обжалване, предвиден в закона, но се е вместил в указания му от съда срок. Описаната хипотеза не е уредена в НПК, макар че би могла на общо основание да бъде включена между „уважителните причини” по чл.186 НПК за възстановяване на пропуснати срокове. Използването на специалния ред обаче става по инициатива на „заинтересованото лице”(арг. от чл.186, ал.3 НПК), което в случая се явява пречка за приложението му, защото прокурорът не смята, че е пропуснал срока за обжалване. Възможно е, разбира се, законодателно разрешение, според което погрешното определяне на срока за обжалване от съда да бъде изрично предвидено като такава „уважителна причина” за възстановяване на законово определените срокове; така е постъпил законодателят в чл.581, т.4 от отменения Закон за гражданското съдопроизводство. Приетият впоследствие Граждански процесуален кодекс е изоставил това разрешение, а даденото в чл.38 от него е възпроизведено и в сега действащия: „Когато съдът определи по-дълъг от установения в закона срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане на определения от съда срок, не се смята за просрочено” (чл.62, ал.3). Последната цитирана разпоредба очевидно попълва изцяло празнината в НПК относно обсъжданата тук хипотеза. Става дума за безспорна илюстрация на възможността за правоприлагане по аналогия, предвидена в чл.46, ал.2 от Закона за нормативните актове; възможност, която за наказателнопроцесуалното и за гражданскопроцесуалното право се основава преди всичко на също така безспорната тясна връзка между двата правни отрасъла (друг такъв пример за възможността по ЗНА-за момента на влизане в сила на съдебния акт при оттегляне на протеста или жалбата срещу него – вж. в р.772/04-05-І, Бюл. 11/04). Тъкмо междуотрасловата връзка, за която става дума, позволява в определени случаи НПК директно да препраща към правила в ГПК (например във връзка с обезпечителните мерки по чл.72 и 73 НПК), каквато, впрочем, е била законодателната техника и в действащия до 1975 год. НПК, който в чл.107 изрично е препращал към всички правила в ГПК за изчисляване, продължаване и възстановяване на срокове, т.е. към глава шеста от него, включваща и посочения вече чл.38 ГПК. Изложеното дотук не е съобразено от ВОС. Акцентът в неговия акт неправилно е нарушението, което е допуснал ВРС с указанието за по-дълъг от законния срок за обжалване (макар че нарушение наистина е допуснато и същото е прието в цитираното в мотивите на ВОС р.136/11-ІІІ, необнар. в Бюл.ВКС); трябвало е обаче да бъде акцентирано върху въпроса може ли допусната от съда грешка да стане причина за ограничаване на процесуални права (на който въпрос пък е отговорено отрицателно в цитираното в касационния протест р.427/08-ІІІ, необн. в Бюл.ВКС; вж. в т.см. и р.87/99-ІІІ, Сб., с.193). Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл.354, ал.3, т.2, във вр. с чл.348, ал.3, т.1 НПК, ВКС-І наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно определение № 596 от 11 септември 2012 год. по ванхд № 1069/2012 год. на Варненския окръжен съд и му ВРЪЩА делото за следващи действия във връзка с неговото разглеждане. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: