5 1 Р Е Ш Е Н И Е № 321 София, 19 юни 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на седми юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 952 по описа за 2013 година. Постъпила е касационна жалба от частните обвинители С. О. Р. и А. К. Р. против решение № 46 от 28.03.2013 г., постановено по внохд № 45/13 г. на Апелативния съд – гр.Варна. С жалбата се заявява недоволство от размера на наложените на подсъдимия Н. Н. Н. наказания, както и от приложението на института на условното осъждане, с искане за връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС жалбоподателите, редовно призовани, не се явяват. Повереникът им – адв. Й. Б., поддържа подадената жалба. Подсъдимият и защитата му, редовно призовани, не се явяват. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на оплакванията. За да се произнесе ВКС, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 573/12 г. Окръжният съд-гр.Шумен признал подс.Н. за виновен в това, че на 17.03.2012 г. в [населено място], при управление на лек автомобил, нарушил правилата за движение по пътищата – чл.20, ал.1 и 2, чл.21, ал.1 от ЗДП, и по непредпазливост причинил смъртта на С. С. О., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.”в”, във връзка с чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 НК го осъдил на две години лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанието за срок от пет години. На основание чл.343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Със същата присъда съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. С обжалваното решение, постановено по внохд № 45/13 г., образувано по жалба на частните обвинители, ВАС потвърдил присъдата на ШОС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбоподателите възразяват, че наложеното на подсъдимия наказание е занижено по размер, както и това, че неправилно е приложен института на условното осъждане. В подкрепа на така релевираното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК са изложени следните данни: при оценката на обществената опасност на конкретното деяние, съдът не е съобразил „неговата масовост”, с позоваване на Постановление № 1/83 г. на Пленума на ВС на РБ (ВКС); ВАС неправилно е ценил като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелството, че същият е бил увреден в резултат на инкриминираното пътнотранспортно произшествие; ВАС неправилно е приел по-ниска степен на обществена опасност на деянието при съображения, че [улица]в [населено място] е” един извънградски път, който е подчинен на режима на движение в населено място, защото се намира след табелата , обозначаваща административната граница на града”; на последно място се възразява срещу отказа на съда да изиска информация от Окръжна прокуратура-гр.Шумен относно факта дали подс.Н. е пострадал при ПТП в [населено място] през 2002 г. 1.Последно заявеното възражение не може да получи отговор, тъй като касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК не е ангажирано от жалбоподателите. Друг е въпросът, че на очертаната информация се придава значение, каквото тя обективно няма, поради липсата й на връзка с предмета на доказване. ВКС не може да се съгласи, че само „масовостта” на деянията, от коментирания вид, служи за извеждането на степента на обществена опасност на конкретното деяние. Безспорно е, че в указанията, дадени с Постановление № 1/83 г. на Пленума на ВС на РБ (ВКС), т.7, е заявена критичност към снизходителното отношение при определяне на наказанията за тези престъпления. На същото място е разяснено и това, че ръста и динамиката на престъпленията по транспорта следва да бъдат съобразявани в достатъчна степен, с отчитане „... на характера и броя на нарушенията на правилата за движение, личността на дееца, като гражданин и водач на моторно превозно средство и др.”. Известно е, че никой не може да ползва облаги от собственото си противоправно поведение. Тъкмо това е пречка за възприемане като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство уврежданията на подсъдимия, получени в резултат на пътно транспортното произшествие, станало възможно само по негова вина. Що се отнася до съображенията на ВАС относно мястото на същото произшествие, те очевидно не могат да бъдат ползвани в интерес на подс.Н., доколкото безспорно е установено, че управлението на лекия автомобил към момента на произшествието, с уточнената скорост на движение, е станало след „...навлизане в рамките на града...”. 2.От друга страна, спор по фактите от кръга по чл.102 от НПК няма. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.372, ал.4, във връзка с чл.371, т.2 НПК и мотивите на присъдата са изготвени в съответствие с изискванията на чл.373, ал.3 НПК. Нормативната уредба на диференцираното производство по глава двадесет и седма от НПК е спазена. Такива нарушения не се претендират от жалбоподателите, не са констатирани от въззивния съд и изводите на последния в тази насока се утвърждават от настоящата инстанция. 3.Правната оценка на обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, приети за установени по реда на чл.373, ал.3 НПК, търпи обаче критично отношение. ВКС е имал повод да укаже, че признаването на фактите от подсъдимия, по реда на коментираната процедура, не освобождава съда от задължението за преценката им при вземането на решението си относно това има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия, съставлява ли престъпление и каква е неговата правна квалификация. Свързано с това се установи, че съдът по същество не е имал основание за положителен извод относно нарушенията на чл.20, ал.1 и ал.2 от Закона за движение по пътищата. Фактите, признати от подс.Н. и възприети от ВАС по реда на чл.373, ал.3 НПК, от значение за преценката относно допуснатите нарушения на правилата за движение са следните: „...в един момент Н. загубил контрол над управлението на автомобила си, вследствие на което последният излязъл извън пътното платно и поради високата скорост, с която се движел (около 125 км/час) не е могъл да овладее управлението и същият се ударил силно...в крайпътно дърво...”, както и че „...не са налице технически причини за излизане на автомобила извън платното за движение..”. Очевидно е, че според фактите, загубата на контрол спрямо автомобила е последица от превишената скорост, с която подсъдимият е управлявал същия. Изводът, че това е равнозначно на неупражнен контрол, по смисъла на чл.20, ал.1 ЗДП е незаконосъобразен. Последно посоченото правило за движение би могло да се ангажира самостоятелно, стига да са налице други факти относно наличието на обективни и/или субективни причини, предопределили загубата на контрол, но не и когато, тази загуба се дължи единствено и само на нарушение на режима на скоростта, в случая – този по чл.21, ал.1 ЗДП. Казаното по-горе, относно фактите, признати от подсъдимия и приети от ВАС, категорично сочи, че липсват такива, които да указват на наличието на други причини, извън скоростта на управление на установеното превозно средство. Нещо повече, липсват такива факти и за нарушението на чл.20, ал.2 ЗДП, съдържаща при това две възможни хипотези. Изложеното не води до извод за несъставомерност на извършеното от подсъдимия деяние, нито до промяна на правната квалификация на престъплението. То обаче има своето значение при оценката на степента на обществена опасност на конкретното деяние и деец. 4.Възражението за несправедливост на наложените наказания е неоснователно. Най-напред трябва да се каже, че правилно наказанието на подс.Н. е определено при условията на чл.58а НК, съгласно изискванията на чл.373, ал.2 НК; на плоскостта на чл.2, ал.2 НК е прието, че по-благоприятен за подсъдимия закон е НК, в редакцията му преди изменението със ЗИДНК, публикуван в Дв.бр.60/12 г., в сила от 08.09.2012 г., а при липсата на предпоставките на чл.55 от НК, индивидуализацията на наказанието е извършена в рамките на предвиденото от закона – до шест години лишаване от свобода. ВАС, сезиран с идентични оплаквания и искания, с тези, поставени на вниманието на настоящият касационен състав, е утвърдил дейността на първостепенния съд, без да внася какъвто и да било коректив в решението относно наказанието. Настоящата инстанция не намира причини за корекция в размера на наложените на подсъдимия наказания, нито спрямо приложението на чл.66 НК. В Закона за движение по пътищата са очертани множество правила за движение които охраняват различни обекти и интереси, и поради това няма как да бъдат равнозначни, а нарушаването им да разкрива една и съща степен на опасност. Отчитайки това ВКС намери, че допуснатото от подсъдимия едно нарушение на правилата за движение – това по чл.21, ал.1 от ЗДП, е грубо, тъй като се характеризира с незачитане на категорична забрана на закона, а превишаването на определената от последния възможна скорост за движение е съществено. Причинени са и телесни увреждания на други две лица, вън от пострадалия, които макар и несъставомерни, имат своето значение при извеждане на степента на обществена опасност на конкретното деяние. От друга страна, подсъдимият не е осъждан, не е санкциониран по административен ред за нарушения по ЗДП и ППЗДП, а е правоспособен водач на МПС от 2007 г., изразява съжаление за стореното, на досъдебното производство е изяснил обстоятелствата, които са му били известни. При казаното, ВКС намира, че подсъдимият може да бъде поправен и без да е необходимо ефективно да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода. Очертаните по-горе отегчаващи отговорността му обстоятелства – относно характеристиката на допуснатото нарушение на правилата за движение и несъставомерните вреди, не предопределят друг извод. По идентичен начин стоят нещата и с „масовостта” на деянията. Последните се характеризират с различна степен на обществена опасност и поради това няма как да бъдат санкционирани по еднакъв начин. Определеното наказание – по размер близко до средния от предвиденото в закона, не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такова е справедливо. С приложението на института на условното осъждане не се злепоставя постигането на генералната цел – възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Размерът на допълнително предвидената в закона санкция – по чл.343г НК, е справедлив и ведно с основното наказание ще допринесе за постигане на целите по чл.36 НК. Водим от изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 46 от 28.03.2013 г., постановено по внохд № 45/13 г. на Апелативния съд – гр.Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: