Р Е Ш Е Н И Е № 403 гр. София, 18.10.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в публичното заседание на пети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ:1. МАРИО ПЪРВАНОВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ при участието на секретаря Райна Пенкова като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 758 по описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението от 14.10.2009 г. по гр. д. № 602/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 17.04.2008 г. по гр. д. № 1409/2002 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което предявеният иск за заплащане на сумата от 992 944 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за лишаване от възможност да се ползва собствено имущество – детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, подробно изброени в опис – приложението, неразделна част от исковата молба, за времето от 15.06.2000 г. до 31.12.2002 г., е отхвърлен. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос свързан с правното основание на претенцията за присъждане на обезщетение за ползата, от която собственика е бил лишен от собствената си вещ, по който е налице противоречива съдебна практика. Едното становище, застъпено в решение № 1023/17.07.1958 г. по гр. д. № 4017/1958 г., ІІІ г.о. и решение № 1339/09.06.1959 г., по гр. № 2753/1959 г., ІІ г. о., и двете на Върховния съд на РБ, е в смисъл, че ако след поискване владелецът не върне вещта на собственика й, то последният разполага с иск по чл. 45 от ЗЗД, за вредите, които са му причинени от това, че неправомерно е бил лишен от доходите й. Според второто решение необходимо условие за претенция на това основание е след поискване ищецът да се е явил в местонахождението на вещта, определено към момента на възникване на задължението за връщане, за да му бъде предадено владението й. В противен случай той може да претендира за неоснователно обогатяване. Принципът за дължимост в такава хипотеза на обезщетението на плоскостта на последния източник на облигационните отношения – неоснователното обогатяване – т. е. за ползата, от която собственикът е бил лишен, е изразен и в решение № 598/03.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 343/2008 г., І т. о., ТК. Това е второто становище за правното основание на подобна претенция за връщане на спестен разход за ползване на собствена вещ в течение на исковия период. По поставения въпрос Върховният касационен съд намира, че практиката, застъпена във второто становище, е правилна. Изложените фактически твърдения очертават претенция за заплащане на обезщетение на собственика на вещта, произтичаща от невъзможността същата да се ползва през исковия период. О. иск по чл. 45 от ЗЗД - за обезщетение на имуществени вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване, не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание, макар възможен предмет на претенцията и при двете правни основания да е остойностяване и присъждане на пропуснатата полза за ищеца да извлича доходи от собствената си вещ, нереализирани поради определено поведение на ответника. Когато ищецът излага твърдения за виновно и противоправно поведение на ответника, което е причинило вредоносни имуществени последици, вкл. и пропуснати ползи, правното основание на иска за обезщетение е по чл. 45 от ЗЗД. Когато обаче се твърди, че в изпълнение на прогласен за нищожен административен акт са предприети от ответника действия по фактическо изземване на процесните вещи и същите, след покана от ищеца, не му се предават, с което последният се лишава от ползите от тях, като се препятства събирането на гражданските плодове (наемите), претенцията следва да бъде квалифицирана по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Това разбиране кореспондира напълно с възприетото в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленумът на ВС, където са разрешени въпросите, свързани с неоснователното обогатяване. Прието е, че когато не са налице елементите на никой от трите фактически състава по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД (получено при начална липса на основание, с оглед на бъдещо основание или на отпаднало с обратна сила основание), а е увеличено имуществото на едно лице за сметка на друго, обеднелият разполага с иск по чл. 59 от ЗЗД. В случаите, когато собственикът на една вещ неправомерно е бил лишен от възможността да я ползва - той реално е бил възпрепятстван от възможността да реализира следващите се от вещта облаги. С това той търпи обедняване, защото е било възможно имуществото му да се увеличи и това не е станало. Имуществото му не се е увеличило обаче само защото облагата е останала в патримониума на другото лице, без то да притежава правно основание, т. е. което неправомерно е ползвало чуждата вещ. Пропусната полза, изразяваща се в реализираната от другото лице имуществена облага – спестения разход за наем на фолклорните костюми и аксесоари към тях за исковия период, следва да бъде присъдена на собственика на вещта. Касационната жалба срещу въззивното решение е в ЧАСТТА му, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 20 000 лв. (вж. молба, вх. № 3761 от 19.04.2011 г. на пълномощника на касатора) – обезщетение за имуществени вреди от ползата, от която ищецът е лишен за исковия период. Тя съдържа оплаквания за нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. т. 1, 2 и 3 от ГПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, по същество на спора, с уважаване на предявения иск за сумата от 20 000 лв. Ответникът по касационната жалба – [община] счита, че същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване, като по същество изразява становище за нейната неоснователност и намира атакуваното въззивно решение за правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, като провери атакуваното решение във връзка с оплакванията по същество в касационната жалба и с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 от ГПК, я намира за частично основателна, съображенията за което са следните: С атакуваното решение Пловдивския апелативен съд е оставил в сила решението от 17.04.2008 г. по гр. д. № 1409/2002 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което предявеният от Народно читалище „Т. Т.” (в ликвидация) – [населено място] против [община] иск за заплащане на сумата от 992 944 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за лишаване от възможност да се ползва собствено имущество – детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, подробно изброени в опис – приложението, неразделна част от исковата молба, за времето от 15.06.2000 г. до 31.12.2002 г., е отхвърлен. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск е такава по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно - обезпечителната отговорност на възложителя на една работа за вреди, причинени на пострадалия или такива, които сигурно ще настъпят. Затова, при липсата на доказателства за реално понесени вреди или на такива, които реално са щели да настъпят, предявеният иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. С оглед на дадения по – горе отговор на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване на решението, настоящият състав намира, че в нарушение на материалния закон въззивният съд е счел, че липсва основание за ангажиране отговорността на ответната община за репариране на търпени вреди. Въззивният съд е длъжен да изведе правната квалификация на иска, с разглеждането на който е сезиран, съобразно заявените фактически твърдения за обстоятелствата, на които се основава спорното материално субективно право, индивидуализирано и чрез формулираното искане за защита, посредством собствената си преценка за приложимо право (материален закон). Така той дава свое собствено разрешение на спора, като се произнася по основателността на иска, съобразно приетата за правилна негова правна квалификация. След като в случая въззивният съд се произнесъл по заявените факти, които обаче е подвел под грешна правна норма – т. е. при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба е възприел различна правна квалификация на предявения иск – по чл. 49 от ЗЗД, вместо по чл. 59 от ЗЗД, се касае за неправилно приложение на материалния закон. Затова и правната последица е отмяната на въззивното решение като неправилно и решаване на въпроса по същество, тъй като делото е изяснено от фактическа страна и не се налага връщането му на въззивния съд за ново произнасяне от друг негов състав, с оглед повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия – арг. чл. 293, ал. 3 от ГПК. С оглед събрания по делото доказателствен материал се установява, че процесните детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, подробно изброени в опис – приложението, неразделна част от исковата молба, са били иззети от ищцовото читалище в изпълнение на административен акт – заповед № 2412/18.08.1995 г. на кмета на [община], който е бил прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение от 09.07.1997 г. по гр. д. № 1057/1997 г. на Пазарджишки окръжен съд. Ищецът е отправил две покани до кмета на ответната община за връщане на това имущество, които са достигнали до адресата – съответно на 18.03.1997 г. и на 23.03.1998 г., когато са заведени в деловодството на ответника. Липсват данни общината да е сторила това, поради което, съгласно чл. 57 от ЗЗД дължи плодовете от вещта от момента на поканването, тъй като си е спестила разход за наем на фолклорните костюми и аксесоари през исковия период. Изложеното налага да се приеме, че се касае за иск, установен по основание, на който съдът следва да определи размера по своя преценка или посредством заключението на вещо лице - чл. 130 от ГПК (отм.) и чл.162 от ГПК (нов). При данните по делото, че спорните костюми са били шити индивидуално за всяко дете от фолклорния ансамбъл; използвани са при участия във фестивали и концерти, като членовете от хоровия състав имали по един единствен костюм, който се ползвал единствено и само по време на концертите (за около 2 часа), но не и непрекъснато в продължение на цялото денонощие – т. е. 24 часово (видно от събраните гласни доказателства) и отчитайки факта, че тези вещи имат спорадично, рядко търсене, и то само в определени случаи – за представяне на фолклорни танци и песни, за възстановки на традиционни празници и обичаи (съгласно заключението на тройната съдебно – технико - икономическа експертиза), настоящият състав намира, че по негова преценка размерът на ползата, от която ищцовото читалище е лишено в исковия период – 15.06.2000 г. до 31.12.2002 г., или за 18 месеца и 15 дни, възлиза общо на 555 лв. (по 30 лв. месечно). В този размер искът е основателен и подлежащ на уважаване, а за разликата до претендираните 20 000 лв. (предвид предмета на касационно обжалване) е неоснователен и подлежащ на отхвърляне. Сумата от 555 лв. ще следва да бъде присъдена със законната лихва върху нея, считано от 25.07.2002 г. до окончателното изплащане. При този изход на спора в полза на касатора следва да бъде присъдена сумата от 5 лв. – сторени разноски в производството по делото, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. По отношение на останалата част от касационната жалба – срещу решението на въззивния съд в отхвърлителната част на иска над 20 000 лв. до 992 944 лв., същата е останала нередовна, тъй като не е заплатена дължимата за настоящото производство държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ето защо, жалбата в посочената й част подлежи на връщане, а образуваното по нея пред настоящата инстанция производство – на прекратяване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 14.10.2009 г. по гр. д. № 602/2008 г. на Пловдивския апелативен съд в ЧАСТТА, в която предявеният от Народно читалище „Т. Т. – в ликвидация” – [населено място] против [община] иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за лишаване от възможност да се ползва собствено имущество – детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, за времето от 15.06.2000г. до 31.12.2002 г., е отхвърлен за сумата от 555 лв. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [община] - [населено място], [улица] да заплати, на основание чл. 59 от ЗЗД, на Народно читалище „Т. Т. – в ликвидация” – [населено място] сумата от 555 (петстотин петдесет и пет) лева - обезщетение за имуществени вреди за лишаване от възможност да се ползва собствено имущество – детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, за времето от 15.06.2000 г. до 31.12.2002 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.07.2002 г. до окончателното изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му обжалвана част - в която искът е отхвърлен над 555 лв. до 20 000 лв. ВРЪЩА касационната жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната част на иска, за разликата над 20 000 лв. до 992 944 лв. и ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част. Решението в частта, в която се връща касационната жалба в посочената й част и прекратява производството по делото по нея, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщението. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.