Р Е Ш Е Н И Е № 50 София, 26.02.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на седми февруари през две хиляди и тринадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова Зоя Атанасова при участието на секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 801 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. В. и К. М. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд-В., постановено на 02.07.2012г. по гр.д.№276/2012г. С определение №549/01.11.2012г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса какви са правомощията на въззивния съд при частично обжалване на първоинстанционното решение,ако едновременно с това се поддържа,че първоинстанционният съд не се е произнесъл по формулираното в исковата молба искане в хипотеза,при която е предявен иск за признаване право на собственост срещу двама ответници,бивши съпрузи,основан на твърдение за осъществен и спрямо двамата ответници и то по време на техния брак общ факт. Касаторите поддържат,че обжалваното решение е недопустимо,тъй като още с въззивната жалба са въвели довод за непълнота на решението на първоинстанционния съд,като са поддържали,че е налице произнасяне с диспозитив различен от заявения,което е довело до различно по отношение на двамата ответници /бивши съпрузи/ произнасяне по въпроса за принадлежността на правото на собственост върху имот,като претенцията е основана на общ за двамата ответници факт,който се е осъществил по време на техния брак. Навеждат доводи и за незаконосъобразност на решението с оглед разпоредбата на чл.79 ЗС вр. чл.69 ЗС,като поддържат, че въззивният съд не е съобразил,че установената в чл.69 ЗС презумпция не е била оборена,установено е,че семейството на ответниците никога не е живяло на процесния етаж и никога не е считало процесното жилище за свое,а напротив етажът винаги е бил във владение на касаторите. Поддържат също така,че при постановяване на решението е допуснато и съществено процесуално нарушение,което се е отразило на неговата правилност,като съдът не е съобразил,че общите факти следва да бъдат установени по еднакъв начин спрямо двамата ответници. Молят обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо,евентуално отменено като неправилно и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.2 ГПК ответницата по касационна жалба В. Д. П. изразява становище,че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира заплащане на направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба П. К. В. не изразява становище. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: М. Н. В. и К. М. В. са предявили срещу В. Д. П. и П. К. В. иск за признаване право на собственост върху първи етаж от сградата на [улица] [населено място] като придобито на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност по време на брака на ответниците,който понастоящем е прекратен с развод. С решението на първоинстанционния съд по отношение на П. К. В. е прието за установено,че М. Н. В. и К. М. В. са собственици на ½ ид.част от жилище, представляващо първи етаж от сградата,находяща се на [улица] [населено място],както и на ½ ид.част от гараж на приземния етаж на същата сграда,докато по отношение на В. Д. П. предявеният от М. Н. В. и К. М. В. иск е отхвърлен като неоснователен за ½ идеална част от същите обекти. Срещу така постановеното решение М. Н. В. и К. М. В. са подали въззивна жалба,в която посочват,че не са доволни от решението в частта,с която претенцията им по отношение на бившата им снаха е отхвърлена. Изрично обаче във въззивната жалба се посочва,че първоинстанционният съд не е постановил диспозитив спрямо ответника П. К. В. и за другата ½ идеална част от имотите,а по същия начин е приел и по отношение на ответницата В. Д. П.,че ищците са собственици само на ½ ид.част,а по същество произнасяне за другата ½ ид.част липсва. Изложени са съображения,че решението на първоинстанционния съд е непълно и произнасянето е с диспозитив различен от заявения. С обжалваното решение Апелативен съд-В. е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта,с която е отхвърлен предявеният от М. Н. В. и К. М. В. срещу В. Д. П. иск за признаване за установено,че ищците са собственици на ½ ид.част от жилище,представляващо първи етаж от сграда,със застроена площ от 118.86кв.м.,състоящ се от входно антре,две спални,дневна,столова,кухня и баня,тоалет,пералня и два балкона,ведно с прилежащите му обслужващи помещения и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, представляващо ПИ с идентификатор * и гараж на приземния етаж-имот с идентификатор * ведно със съответните идеални части от общите части на сградата,на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Прието е,че установителните искове са предявени при условията на субективно съединяване от М. Н. В. и К. М. В. срещу П. К. В. и В. Д. П.,като ответникът П. К. В. признава исковете,а В. Д. П. ги оспорва с твърдението,че ищците са държатели на процесните имоти,които тя и ответникът П. К. В. са придобили по време на брака си /бракът помежду им е сключен през 1985г. и прекратен с решение по гр.д.№2288/2007г./. Прието е,че строежът на сградата,в която се намират процесните имоти,е започнал и завършен по време на брака на П. К. и В. Д. като след изграждането на ІІ етаж е сключена съдебна спогодба по гр.д.№2341/1988г. на В.,по силата на която П. К. и В. Д. са станали собственици на І етаж и гаража. Впоследствие с решение на В. по гр.д.№2063/2008г. е отхвърлен искът,предявен от П. К. за признаване на по-голям дял от спорните имоти след прекратяване на брака. Прието е,че предвид наличието на близки родствени връзки евентуалното намерение на ищците за своене на имота е следвало да бъде категорично демонстрирано,а такива доказателства по делото не са събрани,нито такава воля е заявена докато бракът между ответниците е бил факт. С оглед на това е прието,че искът срещу В. Д. е неоснователен. По въпроса за правомощията на въззивния съд при частично обжалване на първоинстанционното решение,ако едновременно с това се поддържа,че първоинстанционният съд не се е произнесъл по формулираното в исковата молба искане в хипотеза,при която е предявен иск за признаване право на собственост срещу двама ответници,бивши съпрузи, основан на твърдение за осъществен и спрямо двамата ответници и то по време на брака им общ факт,настоящият състав приема следното: При предявен установителен иск за признаване право на собственост върху недвижим имот срещу двама ответници,бивши съпрузи,основан на твърдения за осъществен и спрямо двамата ответници и то по време на техния брак общ факт, съдът е длъжен да постанови диспозитив за целия имот по отношение и на двамата ответници,дори при наличие на оспорване на иска само от единия ответник и признание на иска,изходящо от другия ответник. В подобна хипотеза,ако уважи иска по отношение на единия от ответниците за идеална част от имота съдът е длъжен да отхвърли спрямо него иска за останалата част,а по отношение на другия ответник да отхвърли иска изцяло и то само в хипотеза,при която приема,че е установено наличие на съсобственост между ищците и единия ответник при права върху ½ ид.част за ищците и ½ ид.част за ответника. Ако обаче претенцията е основана на осъществяването на факт,който е общ и за двамата ответници,т.е. претендира се придобиване право на собственост, основано на общо за двамата ответници придобивно основание,което се е осъществило по време на техния брак, решението следва да бъде еднакво и спрямо двамата ответници,тъй като е правно невъзможно едно и също общо основание да се е осъществило по време на брака на ответниците и да е рефлектирало върху принадлежността на придобито от тях в режим на съпружеска имуществена общност право на собственост върху недвижим имот по различен начин за идеалните части на всеки един от тях по причина неделимия характер на съпружеската имуществена общност. Извършени по време на брака разпореждания с идеална част от притежаван в режим на съпружеска имуществена общност имот,респ. осъщественото спрямо такава идеална част придобивно основание, различно от разпоредителна сделка,има за последица придобиване право на собственост за тази идеална част като цяло от третите лица,с еднакво действие и спрямо двамата съпрузи,респ. по отношение на останалата идеална част двамата съпрузи запазват правото си на собственост отново в режим на съпружеска имуществена общност. При обжалване на решението на първоинстанционния съд в частта,с която така предявеният иск е бил отхвърлен само за идеална част от имота и то само спрямо единия ответник,при твърдения във въззивната жалба,че първоинстанционният съд не се е произнесъл по цялото искане,въззивният съд е длъжен да изпрати делото на първоинстанционния за провеждане на производство по чл.250 ГПК. Освен това с оглед единството на спорния предмет спрямо ответниците,придаващо им качеството необходими другари с оглед наличието на общ факт,по отношение на осъществяването на който решението на съда следва да бъде еднакво и спрямо двамата, въззивната жалба следва да се възприеме като подадена срещу цялото първоинстанционно решение. Предметът на въззивно обжалване следва да бъде определен с оглед на всички наведени в жалбата доводи. По основателността на касационната жалба: Обжалваното решение е валидно,но процесуално недопустимо. Както вече беше отбелязано,въззивният съд е длъжен да определи предмета на обжалване с оглед на всички наведени в жалбата доводи,а при наличие на твърдения за непълнота на първоинстанционното решение-да върне делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл.250 ГПК преди да се произнесе по същество по подадената въззивна жалба,ако е налице хипотеза на необходимо другарство. Въпреки непрецизната формулировка на петитума на въззивната жалба, квалифицирайки наведените в нея оплаквания, въззивният съд в настоящия случай е следвало да приеме на първо място, че жалбата е подадена срещу цялото първоинстанционно решение, доколкото,както вече беше отбелязано, се поддържа и във въззивната жалба като довод,процесуално невъзможно е решението по отношение на двамата ответници да бъде различно и то само за идеални части от имота при наличието на общ факт, за който е прието,че се е осъществил по време на техния брак. В случая е прието,че ответниците са придобили в режим на СИО по време на брака си правото на собственост върху процесния имот, след което пък е прието ,че по отношение на В. Д. фактическият състав на придобивната давност не се е осъществил,докато по отношение на П. К. с оглед направеното от него признание искът,основан на същото придобивно основание,е приет за основателен.Доколкото в такава хипотеза по отношение на общия факт,осъществил се по време на брака на ответниците, решението трябва да бъде еднакво,то въззивното решение, постановено само по отношение на идеална част от имота и то само спрямо единия ответник без да е било проведено производство по чл.250 ГПК,е недопустимо,още повече,че е налице произнасяне по нещо различно от действителния предмет на обжалване. Подобно различие би било допустимо,както вече беше отбелязано,само ако е прието,че като последица от осъществяването и на други факти,извън общия,е възникнала съсобственост между ищците и единия ответник,каквато хипотеза обаче в настоящия случай не е била обсъждана нито от първоинстанционния,нито от въззивния съд. Във въззивната жалба изрично е било посочено,че първоинстанционният съд не е постановил диспозитив спрямо ответника П. К. В. и за другата ½ идеална част от имотите,а по същия начин е приел и по отношение на ответницата В. Д. П.,че ищците са собственици само на ½ ид.част,а по същество произнасяне за другата ½ ид.част липсва. Изложени са и съображения,че решението на първоинстанционния съд е непълно и произнасянето е с диспозитив различен от заявения. Макар петитумът на въззивната жалба да не е формулиран прецизно,следвало е да се приеме,както вече беше отбелязано, че същата е насочена срещу цялото първоинстанционно решение. По реда на чл.293,ал.4 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за преценка дали въззивната жалба не съдържа искане за провеждане на производство по чл.250 ГПК и за последващо произнасяне по правилността на първоинстанционното решение както в отхвърлителната му част,така и в частта,с която искът по отношение на П. К. В. е бил уважен само за ½ идеална част от процесните имоти,респ. за целия имот,ако по реда на чл.250 ГПК решението на първоинстанционния съд бъде допълнено. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Апелативен съд-В., постановено на 02.07.2012г. по гр.д.№ 276/2012г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Апелативен съд-В.. Председател: Членове: